Среща с Михаил Шишкин в София
Прилича на юноша, има големи светли очи, светло лице и красиво прошарена коса, излъчва вглъбеност. От дълги години по семейни причини е напуснал Русия и живее в Швейцария. Не се е смятал за емигрант до началото на войната срещу Украйна. След като пред него е имало три възможности: да емигрира, да пее патриотични песни или да мълчи, от февруари 22-ра се счита за политически емигрант.
Някога е бил почитан в родината си като най-важния съвременен автор – „литературна икона“, единствения, който е печелил и трите най-престижни литературни награди на Русия. Днес той е смятан за „предател“ и получава смъртни заплахи и разбира се, е обявен за „чуждестранен агент“.
Прави разлика между руска литература и литература, създавана на руски език. Той самият пише на руски и на немски.
Началото на срещата в книжарница „Умберто енд ко“ беше ударно. (Оттук насетне ще цитирам всичко по памет.) Защо цялата създадена руска литература не успя да предотврати агресията в Украйна? Какъв тогава е нейният смисъл? И той се обръща към класическата руска литература и я разглежда от днешна гледна точка в книгата си „Моите. Есета за руската литература“. Защото семенцата на това, което е Русия днес, са посети още отдавна.
Самата аз си задавам подобни въпроси непрекъснато. Да, зная, че литературата не може да повлияе на обществените процеси, но може да повлияе на отделния човек, а обществените процеси се състоят от отделни човеци, значи косвено би могла да им влияе. Но „СВО“ продължава вече пета година, взима все повече и повече жертви, обърква целия свят, насища го с тревожност и мрачни предчувствия, които не искаме нито да изричаме, нито да слушаме. Това го подтиква да се обърне към класиците на руската литература и да ги разгледа от днешна гледна точка.
И Шишкин разказа накратко есето си за Достоевски – най-обичания, най-мощния, най-светия. Изпитвала съм и аз, както всички, почти сляпо благоговение пред него като към старозаветен пророк, като към новозаветен апостол. До този момент не бях чела нищо от Шишкин, с това си обяснявам силното въздействие на думите му по време на срещата в София. Като че ли пред мен се разкри друг Достоевски, за когото само бегло бях подозирала, друг Достоевски, когото с нехайно лекомислие съм подминавала и на когото не съм обръщала внимание, отровен двойник на онзи писател, пред когото съм благоговеела.
XIX век в Европа е векът на парата и електричеството, казва Шишкин. Още от времената на Просвещението „четящата тръстика“ е станала безбожна. Слоганът на Европа от XIX век е: „Бог е мъртъв“. А при Достоевски единственият път светът да се промени е чрез Христовото обновление на отделния човек. „Темата на всички романи на Достоевски е една: писателят дири Бога в себе си и показва хора на път към Христовата вяра. За него това е единственото, което има значение.“ С това Михаил Шишкин си обяснява колосалното влияние на Достоевски на Запад. В трета част на „Мъртви души“ Чичиков също стига до каторгата, където дори мерзавец и мошеник като него трябва да „открие Христа в себе си и да се роди за нов живот по пътя на смирението и страданието. И това е единственият път за преображение на Русия. В това е виждал Гогол небесното си призвание и земната си задача – да покаже в „Мъртви души“ християнското възраждане на човека“. Но той изгаря тази трета част и слага край на живота си чрез гладуване, опитвайки се „да изгони дявола от себе си“.
Достоевски, казва Шишкин, върви по стъпките на Гогол. Русия може да бъде спасена само чрез християнско възраждане – не чрез конституция, не чрез демократично преустройство, не чрез революция. Няма социално преобразование без вътрешно преображение. Гогол се проваля, но Достоевски прави нов грандиозен опит да завърши започнатото от Гогол – да покаже пътя към Христа, да вдъхне нов живот на мъртвите души.
И тук е следващата крачка на Достоевски – вярата може да спаси не само Русия, но и цялото човечество. И още една крачка – но коя вяра? Има толкова много Христосовци – католически, протестантски. Достоевски е убеден, че „само в Източната църква бил съхранен Христос, след като католичеството е предало християнския идеал заради земната власт“. Ето я „руската идея“, която прави руснаците „новия богоизбран народ“, защото истинната вяра е съхранена изключително в Русия. Ето какво казва Достоевски през устата на княз Мишкин, преди той да е счупил китайската ваза и да е загубил съзнание в епилептичния си припадък: „… Открийте на зажаднелите пламенни Колумбови спътници брега на Новия свят, открийте на руския човек руския Свят, дайте му да намери това злато, това съкровище, скрито от него под земята! Покажете му в бъдещето обновлението и възкресението на цялото човечество, постигнато може би само с едничката руска мисъл, с руския Бог и руския Христос – и ще видите тогава какъв исполин, многомощен и правдив, мъдър и кротък ще израсне пред целия свят, изумен и изплашен, защото единствено меч, меченосно насилие чакат от нас те; защото те не могат да си ни представят без варварство, нали съдят по себе си!“.
Наистина – защо светът да продължи да съществува, ако Русия я няма!
На срещата си с читатели в книжарницата в София Шишкин изговори тези неща с други думи и по друг начин, но смисълът беше същия. Защото днес виждаме как „Русия граничи с Бога“, как се опазват „традиционните ценности“, как се воюва срещу „Гейропа“, как агресията се опитва да се разшири все повече към Източна Европа и в крайна сметка – как за „богоизбрания народ“ ценността на човешкия живот е изравнена до нула. Ето така се стигна до „защо светът да продължи да съществува, ако Русия я няма!“
Шишкин засегна и още един проблем, от който и аз, и моите колеги дълбоко се тревожим. Какво правят писателите в момента в Русия? Онези, с които е бил приятел, с които е общувал, с които са били съмишленици и съидейници? Ако замълчат, ако отказват награди и ордени, ако не участват в безумието на диктатора – това все пак е знак за съпротива, макар и пасивна, макар и безмълвна. Но не – повечето от неговите приятели говорят, прекалено много говорят, участват, получават награди, получават ордени. И даде като печален пример за това своя някогашен приятел Евгений Водолазкин.
Питала съм се в безсънните нощи от началото на войната – ако кремълската диктатура се разпростре и в нашата страна, как всеки от нас би реагирал? Дали бихме имали сили, ако не да се съпротивляваме, то поне да не участваме? Дали и ние ще започнем да бъдем подкупвани чрез награди, чрез постове, чрез ухажване от диктатора? Колко от нас ще успеят да не участват, да не говорят, да замълчат в омерзение, да продължат да пишат романите си, знаейки, че няма да бъдат издадени? Побиват ме ледени тръпки от подобни въпроси.
На тази паметна за мен среща в София Шишкин говори и за двата пътя на писателите по времето на нацизма – този на Стефан Цвайг и на Томас Ман. Стефан Цвайг слага край на живота си в Бразилия. Томас Ман продължава да пише в САЩ, където завършва тетралогията си „Йосиф и неговите братя“ и „Доктор Фаустус“. За Шишкин писането в изгнание, в емиграция е запазване и пренасяне на достойнството на една литература, на един език през мракобесните времена на диктатурата.
И финалните му думи бяха, че очаква да се появи от недрата на Русия роман-покаяние. Поиска ми се веднага нещо да възразя, но си помислих – кой ли знае, кой ли би могъл да знае? Спомних си разтърсващия филм „Покаяние“ на режисьора Тенгиз Абуладзе, създаден през 1984 г.
Като взема повод от последните думи на трагедията „Борис Годунов“ от Пушкин – „Народ безмолвствует“, в едно интервю Шишкин се пита: „Докога ще мълчи този народ?“
