1
967

Що ще Путин в Сирия?

Проясняването

KYanakiev

За всички, които имат навика да мислят с главата, а не с диафрагмата (и под диафрагмата) си, двете скорошни събития, които разтърсиха света: атентатите в Париж и свалянето на руския бомбардировач, нарушил въздушното пространство на Турция – би трябвало да прояснят редица неща (впрочем, достатъчно ясно очертавали се и преди това).

Първо – че въпреки самохвалните декларации на сирийските „джихадисти”, приписващи си авторството им – атентатите във Франция бяха замислени, организирани и осъществени от родени и оформили се в Париж и Брюксел радикалисти и значи биха могли да се случат и ако прословутата „Ислямска държава” въобще не се бе появила на картата на света. Биха могли, ще добавя, да продължат да се случват и ако тази „държава” в Сирия изчезне напълно. А следователно, ликвидирането на опасността от терор в Европа само индиректно е свързано с прекратяването на „хаоса в Сирия”, за което, както емоционалистки ни внушават, Западът „ще или неще трябва глобално да преосмисли обтегнатите си отношения с Русия”.

Второ – че откакто се намеси в конфликта в Сирия, Русия всъщност въобще не воюва с прословутата „Ислямска държава” (заради унищожаването на която Западът „трябвало глобално да преосмисли отношенията си с Москва”). Русия, стана ясно, бомбардира изключително бази на опозиционни на режима на Башар Асад (разбира се, мюсюлмански, но не и „ислямистки”) групировки в крайнозападната (приморска) част на страната, включително селищата на традиционно живеещо там цивилно население.

Разбира се, това можеше да се види и по-рано от публикуваните в интернет-пространството карти, с обозначени на тях пунктове, в които от два месеца се концентрират руските удари и които са твърде далеч от териториите, държани под контрол от т.нар. „джихадисти”. След като бяхме осведомени обаче, че сваленият руски самолет е извършвал редовен боен полет над приграничната турско-сирийска територия, населена от векове с т. нар. туркмени – етническа група, еднородна с турците и репресирана години наред от Башар Асад (поради това и воюваща с него днес), това стана абсолютно ясно[1]. Не може вече да се скрие, че руснаците съдействат на безсилния да се справи именно с тези туркменски бунтовници сирийски диктатор, като му помагат да обезкърви и различни други групировки в западна Сирия, изтласкващи го постепенно към брега на Средиземно море и които, повтарям, нямат нищо общо с джихадистите от ИД.

Каква е целта на тази операция?

Преди откритата военна намеса на Русия в гражданската война в Сирия пишещият на български език арабски журналист Мохамед Халаф ни я бе посочил, но тогава малцина му обърнаха внимание. Целта е – обясни ни Халаф – „спасяването” за режима на Асад на една крайнозападна част от Сирия, която той все още контролира, но която не би могъл да удържи без мощна външна военна помощ. „Спасяването” й, разбира се, не просто заради самия Асад, а заради пристанищния град Латакия, в който Русия (като възмездие за поддръжката на диктатора) ще продължи да има единствената си военна база по бреговете на Средиземно море.

Естествено, че „спасяването” на тази, както я нарече Мохамед Халаф „полезна (полезна за Путин) Сирия” не би могло да се извърши без съкрушаването на съпротивата на значителна част от населението й, което именно все повече изтласква диктатора към морето. А то се състои тъкмо от въпросните туркмени и от други сирийци-сунити. Безспорно е също, че стабилна „полезна Сирия” около руската база в Латакия никога не би могло да има, ако въпросното воюващо с Асад население остане – дори и военно победено – да живее по тези места. Ето защо то трябва да бъде смазано, обезкървено и дори – принудено да побегне и да напусне своите земи (попълвайки по този начин бежанския поток, от който инак толкова се плашат у нас). И ето: тук се включва вторият „регионален играч” в операцията – шиитски Иран и поддържаните от него въоръжени милиции на „Хизбула”, мечтаещи да преселят в опразнената от сирийски и туркменски сунити западна Сирия маси шиити от вътрешността на страната и от съседен Ирак, за да създадат (включително на териториите на северен Ливан) мощен про-ирански анклав, опекунстван от марионетката Асад (сирийският диктатор е по изповедание алауит).

Именно тези съгласуващи се цели на Русия и Иран изградиха в последните месеци коалицията между Асад, Путин и аятолах Али Хаменей, която стана страна в сирийската гражданска война и по този начин я задълбочи в още по-голяма степен.

Трябва обаче ясно и високо да се каже, че тази коалиция няма никакво отношение към войната с т.нар. „Ислямска държава”. По-скоро съществуват данни, както писа Мохамед Халаф, за тайно договаряне между иранските „революционни гвардейци” и главатарите на ИД за бъдеща „размяна на население” – т.е. за насилствено преселване на сунити от прочистваната за Асад „полезна Сирия” към източните територии, контролирани от шайките на „халифата” и ответно експулсиране на шиити, алауити и други несунитски малцинства от страна на ИД[2].

Нека значи поне сега, след като подир свалянето на руския бомбардировач медиите най-сетне ни откриха съществуването на т.нар. туркмени, на мислещите с диафрагмите си им направи впечатление, че от почти два месеца, дошлите да воюват уж с „джихадистите” руски сили бомбардират почти изключително само районите на север от Латакия и около градовете Хомс и Алепо, т.е. както разбираме днес – точно тези райони, в които живеят въпросните туркмени. Нека си дадат сметка колко лъжливи от самото начало са били всички руски обяснения за военното присъствие на Путин в Сирия. Той, видите ли (повтори го и в гневната си реч след свалянето на самолета), бил там, за да унищожава радикални ислямисти, пристигнали да се бият на страната на терористите от земи на Руската федерация (Кавказ, Чечения), от страни на бившия СССР (Таджикистан, Узбекистан, Азербайджан) и които, ако Путин не ги ликвидира там, заплашвали „всеки момент” да се завърнат обратно в евразийското пространство (с две думи – дори в далечна Сирия Путин води защитаваща Русия война). Следва да се запита обаче – не е ли това пълен абсурд? Та защо излезлите от Путиновото господарство ислямисти ще се връщат в Русия (и ОНД), след като току що са емигрирали от там с решимостта да създадат своя нова „държава”, подчинена на законите на шериата? И няма ли много по-голяма опасност те да решат да се върнат именно ако Путин започне да унищожава базите им в емиграция и така направи невъзоможно оставането им извън ОНД? А и защо – важно е да се попита най-накрая – цяла една трета (както ни осведомяват[3]) от бойците на ИД се оказват пришълци именно от евразийското пространство? И за това ли са виновни САЩ, които „разбъркаха статуквото в Близкия изток”? Или много по-скоро поддържаните от Русия с десетилетия диктаторски про-комунистически режими в Таджикистан и Узбекистан, които радикализираха до крайност опозицията си, а след това я принудиха да емигрира от бившата съветска империя? Или – нека продължим – много по-скоро тактиката на „изгорената земя” в Чечения и Кавказ, която накара мнозинството от най-радикализираното им население да се изнесе към Близкия изток?

Така или иначе – след като ни осведомиха (поради инцидента с руския самолет) какви народности и групи обитават районите около Латакия, Хомс и Алепо (които, повтарям, руснаците бомбардират от два месеца), ние вече не можем да бъдем лъгани, че Путин воюва именно с тези свои „евразийски” емигранти. Той, както виждаме, воюва със съвсем други групи, които за пред света обобщено нарича „терористи”, а за оправдание пред собствените си поданици рисува като радикални рускоезични мюсюлмани, готови всеки момент да се завърнат в родината си, за да я потопят в кръв.

За да воюва спокойно за „полезна Сирия” и за базата си в Латакия обаче, Путин наистина се нуждае от определено договаряне с останалите замесени в гражданската война в Сирия (и собствено борещи се с ИД) сили – т.е. със САЩ и най-заинтересуваните от унищожаването на джихадисткото гнездо европейски държави (например Франция). Всички трябва да се обединим срещу терористите – внушава Путин, яхнал вълната на европейския емоционализъм от последните месеци. Но ако е възможно ние да бъдем оставени да се съсредоточим върху „терористите” на запад, а след това – като ги победим всичките (вие на изток от Алепо, а ние на запад от него), да се договорим за бъдещото разпределение на сферите на влияние.

Това е невероятно манипулативно по две причини: първо, именно откакто Русия се намеси в битката за Сирия, там изобщо няма и вече не би могло да има една („антитерористична”) коалиция. Има две коалиции с противоположни цели. Едната е американо-европейската, която действително има за цел ликвидирането на гражданската война – разбира се, немислимо без изваждането от строя едновременно на Башар Асад (заради който и против който въобще започна тази война) и на екстремистките, интернационални ислямистки групи, на които не може да бъде позволено да овладеят тази страна наместо досегашния й диктатор. Другата коалиция – тази между Путинова Русия и теократичен шиитски Иран въобще няма подобна цел. Напротив, тя желае унищожаването на всички опозиционни групи, можещи да наследят Асад, и ограждането на една „полезна” (за Русия и Иран) остатъчна Сирия, в която диктаторът да остане тяхна марионетка, а оттатък която да бъдат изолирани „джихадистите”, с които да се оправя Западът.

Ето за постигането на тази своя цел Русия се опитва да подмами Запада; опитва се да го подмами чрез обработка на (и без това лабилното) световно обществено мнение: „нека си сътрудничим за ликвидирането на гнездото на проблемите, загърбвайки различията помежду си”.

Свалянето на руския бомбардировач, изясняването над какви територии, с какво население той, както и всички руски бомбардировачи, от почти два месеца хвърлят товара си, помогна за дезавуирането на тази руска игра и да – отдалечи очерталата се възможност за създаването на „широка коалиция” (договаряне на Русия и НАТО за разделянето на Сирия). Голяма част от мислещите не с главите, а с (и под) диафрагмите си у нас горко оплакват това отдалечаване. Оплакват го, защото така се отдалечавала и перспективата за една обща мощна сухопътна операция на Русия и НАТО, която да изтрие от лицето на земята „терористите”, окървавили Париж (повтарям, сякаш въпреки идентифицирането на типично „европейския профил” на атентаторите трябва да продължим да вярваме, че те идват от Сирия, и сякаш, ако изчезнат от там бойците на ИД – една трета от които са от бившето съветско пространство – ще изчезнат и гетата в Париж и Брюксел, от които всъщност излизат въпросните атентатори).

Оплакват го и защото така се ликвидирал шансът за едно всеобхватно, стратегическо „примиряване” между Русия и Запада „след Украйна”, чието противопоставяне така много изтормозило и напрегнало света.

На първото ще кажа: т.нар. „Ислямска държава” изобщо не е „държава”, та да може да бъде „ликвидирана” чрез каквато и да е „мощна сухопътна операция”. Това са – разбрахме го и от признанията на Путин – паравоенни групировки, събрани ad hoc от целия мюсюлмански свят (но най-вече от териториите на бившия СССР) и които тъкмо ако станат обект на подобна „сухопътна операция”, чисто и просто ще си вдигнат чуковете от там и ще продължат терористичната си дейност другаде – напр. могат наистина да се върнат в Русия и в нейния азиатски ареал, поради което Путин никога няма да се включи в подобна „широка сухопътна операция”.

На второто пък ще отговоря по следния начин: често (особено у нас) се изкушават да сравняват лелеяната „широка коалиция” между Русия и НАТО срещу „джихадистите” с коалицията между Рузвелт, Чърчил и Сталин и да ни я препоръчват като нещо „неизбежно”, „оправдано” пред лицето на „безусловнонто зло”. „Съюзът на Запада със Сталин срещу Хитлер не беше по любов, а по неизбежност”, заявява например Соломон Паси. Представят ни тази „коалиция” дори като коалиция на (при всичките противоречия помежду им) страните на християнския свят срещу света на войнстващия, варварски, архиисторически враждебен нам ислямски свят. Аз пък се учудвам как особено хора от България (при това на възраст) могат да не носят в родовата си памет спомените, които следват от подобно сравнение. Защото макар коалицията между Рузвелт, Чърчил и Сталин да победи безусловното зло на нацизма, тя, същата, бе за нас (и за половин Европа) и началото на безусловното зло на комунизма – на половинвековната „черна дупка”, в която изтече половината ни живот. Лично аз, уважаеми, когато чуя за перспективата Русия и Западът да се „разберат” в глобален мащаб, си спомням не първо и преди всичко за „разгрома на Хитлер”, а за погребването на България за почти петдесет години в недрата на Евразия. Защото „договарянето” на Запада и Русия винаги е имало своя цена и България винаги е била част от тази цена. Била е защото, уви, България е маргинална и „непопулярна” за Запада държава, а същевременно – винаги лелеяна плячка за Русия. Тъй че ако трябва – особено днес, когато самите руски идеолози с апломб признават пробудилите се имперски инстинкти на Русия – да се плаща цена, дори далечно напомняща на цената, която ние платихме за „разгрома на Хитлер”, та да разгромим днес няколко хиляди радикални бандити около Палмира, аз съм твърдо против. И го заявявам най-вече на домораслите ни „патриоти”, чиято загриженост „за България” винаги е концентрирана доста по на изток от нея. Поради това не съм, не съм потресен от отдалечаването на възможността за въпросната „широка коалиция” и разбирателство между НАТО и Русия след свалянето на руския самолет. Напротив, успокоен съм от това отдалечаване.

А що се отнася до уникалния „християнски” характер на тази коалиция, която „постъпката на Турция” отдалечи, ще обърна внимание, че дори родните ни „евразийци” признаха напоследък, че ако не НАТО, то поне „ударената” от джихадистите Франция трябвало да се присъедини към успешно изградената от Путин „ос Москва-Дамаск-Техеран”[4]. Защо ли не виждам какво „християнско” може да има в съюза на теократичен шиитски Техеран, алауитски Дамаск и цезаропапистка, евразийска Москва, та Западът да влиза с тях в „християнска” коалиция!

Може би Бог ни запазва от тази необмисленост чрез инцидента на турско-сирийската граница. Защото „Неговите мисли не са наши мисли” (срв. Ис.55:8).


[1] Вж. бележка във в-к „Стандарт” от 25. 11. 2015 г. стр. 3: „Туркмени, живеещи в района, където е свален руският самолет са се зарадвали от новината… Причината се корени в това, че тази етническа група дълго време е била репресирана от режима на сирийския президент Башар Асад. Туркмените са етнически турци, населяващи отделни райони на Сирия, Ирак и Иран от 11 в. насам. В Сирия живеят основно в северния район Латакия край турската граница, както и в Алепо, Идлиб, Хомс и други градове. Смята се, че броят им е между 1,5 и 3,5 млн.

[2] Вж. Мохамед Халаф, „Путин пренася украинския сценарий в Сирия”, Портал Култура, 18.09.2015 г.: „Според добре осведомени източници Асад разработва в сътрудничество с Хаменей още по-амбициозен сценарий за етническо прочистване чрез прогонването на сунитите от определени територии и настаняването в техните земи на алауити, християни, друзи и други малки етнически и религиозни групи… Както съобщават арабски и турски медии, преди няколко седмици в Истанбул са се провели тайни преговори между представители на иранските „Революционни гвардейци” и тези на джихадистките сирийски формации… за размяна на територии, последвана от кръстосана размяна на шиитско срещу сунитско население, което би съответствало на замисъла за „Полезна Сирия”.” Разбира се, подобни информации никога няма да прочетем в списвания на български език руски електронен вестник „Гласове” и в други наши проруски настроени медии.

[3] Вж. статията на Олег Памфилов „Ислямска държава и „Руски свят” имат един и същ офис в Москва?” ru.krymr.com, цит. по Faktor.bg 23/11/15 13:11.

[4] В цитирания брой на в-к „Стандарт” някой си Иво Христов пише: „Решението на Турция да свали руски самолет е опит да се предотврати създаването на широка коалиция срещу Ислямска държава… Целта на Вашингтон е да съхрани лидерството в бъдещата коалиция което към момента му убягва, след като Русия създаде оста Москва-Дамаск-Багдад-Техеран.”

Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа–Паметта– Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура). През 2016 г. излезе юбилеен сборник с изследвания в чест на проф. Калин Янакиев „Christianitas, Historia, Metaphysica“. Най-новата му книга е „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата. Студии върху библейските основания“ („Комунитас“, 2017).
Предишна статияПето измерение
Следваща статияЛитературни уроци

1 коментар