Култура / Брой 3 (2986), Март 2022

„Януари“ е вдъхновен от всичко, което обожавам в киното – от Куросава и Тарковски до траш хорър филмите от 70-те. Всичко това е забъркано в лично мой коктейл и е там, за да бъде открито от този, ксойто има желание. С режисьора Андрей Паунов, автор на игралния филм „Януари“, разговаря Деян Статулов

Защо след толкова успешни документални филми решихте да се насочите към игралното кино?

Не бих нарекъл филмите си документални, а по-скоро хибридни (с изключение на работата с Кристо, която е чисто „директно кино“). Това са филми, които използват истински герои, ситуации и истории, но се стремят да достигнат метафизични измерения. Този подход има своите граници и рано или късно се сблъскваш с етични дилеми и естетически ограничения. Игралното кино дава възможност да създадеш своя собствена реалност и да носиш лично цялата отговорност. Това е естествен процес, който може да се наблюдава в работата на майстори като Кешловски, Бела Тар, Улрих Зайдел, Сергей Дворцевой. Рано или късно всеки стига дотам. Същевременно винаги съм се стремил да „унищожа“ жанра, в който работя, и там някъде в пепелта да намеря своя собствен път.

Дали вселената на Радичков и „Януари“ е най-добрият избор за дебют? Не е ли твърде рисковано?

Радичков е изтъкан от образи и видения, които са изключително и само български и същевременно универсално сюрреалистични. При него съвсем органично се смесват социалистически и магически реализъм. Тези светове ни дават възможност да се давим в нашите сънища, надежди и страхове. Харесвам това пространство и се чувствам комфортно в него.

„Януари“ е най-чистият му текст. Аз го разглеждам като петактова структура, в която всеки акт се повтаря. В това има красива симетрия. Навремето режисьорът и преподавател проф. Владо Икономов ми каза, че не може да стане на кино, че много са пробвали, но са се отказали. „Невъзможно е!“ Това е едно от най-опасните неща, които можеш да кажеш на 20-годишен студент, който мечтае да „взриви“ киното. Това ми запали мотора.

От всички опити в българското кино според мен има само три добри филма по Радичков – „Горещо пладне“, „Привързаният балон“ и „Последно лято“. Сякаш киното се препъва в текстовете на писателя. При вас какви подводни камъни имаше?

За мен лично е само „Привързаният балон“ – там кучетата си говорят! Не знам, но може би проблемът идва от опита да бъде екранизиран текстът, а светът на Радичков е някъде между думите и светогледа на героите. Там някъде се крият картини, които на пръв поглед ги няма в текста. Проблемите идват от битово-туристическия прочит. Моят филм е направен само от подводни камъни.

Работите с чуждестранен драматург – Алекс Барет. Как той се обвърза с философията и специфичния наратив на Радичков?

Имах нужда от страничен поглед. Не локален. Удоволствие беше да наблюдавам някой без какъвто и да е контекст да се лута из „суматохата“. Същевременно ми трябваше човек, който свободно плува в Бекет и Пинтър. Писането е самотно занимание. Обичам да работя в колаборативна среда. Да има винаги опонент. Обикновено хвърлям огромно количество идеи на масата и после бавно отсявам това, което ми върши работа. Затова е задължително да има партньори. Топчето не трябва да пада от масата. Какво разбра Алекс от Радичков, така и не знам до ден днешен, но със сигурност много се забавлявахме.

Опитът като документалист до каква степен повлия върху работата над игралния филм?

Предимно ми даде кураж. Свикнал съм да завършвам филми. Да знам, че има светлина в тунела. Да вярвам в невъзможни неща дори когато всички наоколо твърдят обратното. Трябваше да науча огромно количество нови неща в движение за много кратък период от време, както технологично, така и в посока на комуникацията.

Прави впечатление, че сякаш ви интересуват повече героите и това, което стои като минало и настояще в тях, а историята остава на заден план. Защо те са по-важни?

Обичам да следвам героите и да не ги ограничавам със сюжета. Психологизмът и ясната структура на разказване намаляват възможностите на героите да ни изненадат и да достигнат нови измерения. Не искам да лимитирам героите си в литературни рамки. В киното един герой може и трябва да обитава различни пространства от тези в един роман например.

Използвахте ли някакви референции или вдъхновения от световното кино при изграждане на визията и персонажите?

Разбира се. „Януари“ е вдъхновен от всичко, което обожавам в киното – от Куросава и Тарковски до траш хорър филмите от 70-те. Всичко това е забъркано в лично мой коктейл и е точно там, за да бъде открито от този, който има желание. Изключение прави „омажът“ на „Сиянието“ на Кубрик, който изпълнява съвсем различна функция. Той е съвсем директен и „нахален“, но разбира се, в съвсем различен контекст и език от оригинала. Когато писахме филма, си дадох сметка, че най трудното е да завършим историята. От самото начало бях убеден, че в кулминацията филмът трябва да се разпадне като смисъл и съдържание. Героите да не могат да комуникират и самият филм като форма да „изгуби разсъдъка си“. И тогава се роди идеята за „Сиянието“. Да се направи препратка към един от най-известните и познати филми в историята на киното. Да е толкова открито и откровено, че да има иронични измерения и да стои като коментар към самата структура на киното като постмодерно занимание. Копие на копието в копие. Сън в съня. Зрителят е нападнат с всички средства – звук, ритъм, цвят, абсурд, Стенли Кубрик и разбира се, Емил Димитров.

Филмът сякаш започва по Радичков и продължава в стила и идеите на „В очакване на Годо“. Къде е мястото на Радичков в европейската култура и театър и в абсурда?

По скоро „Януари“ бавно се превръща във „В очакване на Годо“, но съвсем естествено, чрез опростяване. Бекет не е залепен върху Радичков, а намерен в него органично. Колкото повече махаш от театралната орнаментика на едната пиеса, намираш в скелета другата. Оголих текста „до кокал“ и когато се „вслушах“ в героите отново, те започнаха да ми говорят по различен начин. С по-малко думи и големи паузи. Оттук започна да се появява Пинтър. „Рожден ден“ е също там някъде. Особено в Захари и Леонид. Не съм литературен критик, за да размишлявам за мястото на един или друг автор в световната литература. За мен лично Радичков и Бекет са близки.

Как осъществихте кастинга и как премина работата с актьорите?

Нямаше кастинг. Просто се обадих на актьорите, които си представях във филма. Първо беше Йосиф Сърчаджиев, много преди да започна работа по сценария. Всичко е писано лично за него. Голяма част от неговия текст е базиран на лични разговори и истории. За разлика от мен Йосо е ходил до оня свят и се е връщал и общуването с него много ми помогна в писането. Санчо Финци се появи също много рано в главата ми и го поканих, преди да има сценарий. Впоследствие той се превърна в един от най близките ми съмишленици и също участва в писането на някои неща. Захари Бахаров, Леонид Йовчев, Малин Кръстев бяха просто перфектни за това, което си представях. Борко Чучков се появи в последния момент, но се справи чудесно. Много съм им благодарен, че ми се довериха и се впуснаха безрезервно в това приключение. Няма да забравя, на втория или третия ден Захари Бахаров ми каза: „Тоя влак май че няма спирачки“, и се ухили доволно. Тогава разбрах, че съм събрал правилните хора и всичко ще бъде наред.

Как ви хрумна идеята за песента на Емил Димитров. Това ли е връзката между живота и смъртта или миналото и настоящето?

Емил Димитров е златното момче на социализма. Той олицетворява онова безгрижно минало, в което „светлото бъдеще“ беше сякаш на една ръка разстояние. Разбира се, това минало е само една илюзия. Много от най-известните му неща са написани и изпълнени първоначално на френски. Любовни песни, които впоследствие са инжектирани със соцпропаганда, като „Моя страна“ например. Обожавам френския му период. Сега, след толкова години, тези френски песни крият някаква поетична несъвместимост с последвалия му образ, който така добре познаваме. А „Нашият сигнал“ е нашият сигнал. Въпросът е: кои сме „ние“ и какво си спомняме?

Режисьорът Андрей Паунов влиза категорично в българското документално кино с филмите „Георги и пеперудите“ (2004), „Проблемът с комарите и други истории“ (2007), „Момчето, което беше цар“ (2011), „Да ходиш по вода“ (2019). Миналата година неговият дебют в игралното пълнометражно кино – филмът „Януари“, получи Специалната награда на журито на фестивала „Златна роза“ във Варна, както и тази на гилдия „Критика“. Той е в конкурсната програма на международния София Филм Фест 2022.