Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Оля Стоянова разговаря с Яна Добрева за документалния театър и темите, за които обикновено мълчим
 

През декември 2020 г. документалният спектакъл „План Б“ имаше своята премиера в „Сити Марк Арт Център“. Този спектакъл, посветен на зависимостите, е създаден по истинските истории на хора, преминали през ада на алкохола, наркотиците и хазарта. Драматург на „План Б“ е Яна Добрева, а идеята и постановката са на Михаил Милчев. Зад идеята стоят още хореографката Велислава Цветкова-Дипчикова, дигиталният артист Петко Танчев и композиторът Милен Апостолов. В спектакъла участват Борис Коев, Георги Димов, Гергана Либова, Димитър Пишев, Ивета Маринова, Светлина Станчева.

Познаваме ви като драматург, имате много пиеси, но това ли е първата ви документална пиеса?

Правила съм документални радиопиеси, но „План Б“ е първият ми такъв проект и той отиде много надълбоко. Това е пиеса за тежките зависимости – алкохол, наркотици, хазарт, една чудовищна тема, за която мълчим. В България много приглушено се говори за тези неща, а се оказва, че е пламнала почти всяка къща. Да, има такъв проблем и тежките зависимости, които крием под черджето, всъщност са абсолютно самоубийствено поведение. Те са социално опасни – това е ясно, и ако не започнем да говорим за тези неща, рискуваме още много хора да си отидат.

Защо този спектакъл е различен?

Има и други произведения, които регистрират проблема, но ценното на този спектакъл е, че тук се говори за изхода, затова ми е много скъп. „План Б“ е именно за аварийния изход от цялото днешно безумие, защото тежките зависимости са резултат от духовната пустиня, в която живеем. Материализмът, в който съществуваме – това е прогресиращо заболяване на цялото човечество. Ние си мислим, че можем да отидем в мола и да си купим щастие. Няма щанд в мола, на който да продават проспекти за пътуване навътре в себе си. Всъщност тежките зависимости са и шанс за човека да се промени. Защото зависимият човек е болен. Зависимостите се оказват болест – те не са морална категория. Алкохоликът, наркоманът и комарджията, колкото и странно да звучи, не са деградирали хора. Те са тежко болни, тази болест обхваща цялото същество – тя има физически, умствен и духовен пласт. И се лекува чрез духовни средства. Психиатрите са безпомощни, лекарите също не могат да помогнат...

Излизате ли променена от работата по този текст? Обикновено писането на пиеса продължава години или поне месеци наред.

Да, около половин година работихме по темата. И по едно време усещах, че се задушавам, не мога да дишам, защото трябваше да изслушам много истории на зависими хора в продължение на много часове и трябваше от това да направя пиеса. Много болезнен беше този процес, но някак трябваше да преживея слизането до дъното. Изключително щастие беше да разказвам за изкачването към светлината. Защото зависимият човек стига до собствените си демони, до най-лошото, на което е способен. Хората, които не умират, защото, за съжаление, повечето умират, но онези, които успяват да се оттласнат от дъното и да излязат на светло, са изключителни граждани на това общество. Те са не само оцелели и спасени, те са надградили себе си. На един нормален човек, който не е засегнат от това заболяване, няма да му се наложи да преживее такъв процес на трансформация. Той може да преживее живота си нормално, спокойно, без да премине през такъв катарзис. Но пък хората, преборили се със зависимостите си, вече са разбрали защо живеят, знаят какво искат от живота и знаят как да бъдат щастливи.

Как работихте с документалния материал? Предполагам, че сте имали много часове разговори...

Трудно работих. По едно време даже си мислех, че да напишеш една художествена пиеса, е много по-лесно. Но аз работих с Михаил Милчев – той ме покани в този проект, а Михаил е прекрасен актьор от театър „София“, който има и постановки зад гърба си. Той беше много наясно какво иска да направи, как и защо го иска. Тази работа е екипна – аз писах пиесата, но имахме предварителни разговори и вървяхме заедно по пътя. Не бях сама.

Изкушавахте ли се от вербатим техниката?

Ние тръгнахме от вербатим техниката, искахме да правим вербатим плюс движенчески театър, само че лека-полека техниките на вербатим театъра, като слушалката в ухото например, отпаднаха. Стана си художествено произведение, базирано стриктно на документалния материал.

А как смятате – тази история ще попадне ли на точното място, ще бъде ли приета и разбрана?

Имаме три представления вече и реакциите са разтърсващи. Дори хора, които не са участници в този тип живеене и нямат този проблем в дома си, защото в тази болест има поне още трима души, които са засегнати, дори тези хора казват, че са развълнувани. Това са трагични човешки съдби, но с щастлив край.

Как работихте с тези герои, защото понякога се изисква не само умение за писане, но и добър журналистически рефлекс?

Това беше лесно. Защото хората, които не са се удавили и са изплували на брега, не се срамуват от миналото и говорят с изключителна лекота за него. Говорят дори с чувство за хумор за най-срамните – от общоприета гледна точка – събития в живота си.

Значи са наистина хора, преминали през катарзис.

Всъщност животът е много по-силен от художествената измислица. Никога не бих могла, а сигурно и никой драматург не би могъл да измисли това, което животът разказва в този спектакъл.

Яна, предполагам, че това е последният текст, върху който сте работили. Излиза ли се лесно от него?

Аз още съм вътре, но съм и с огромното удовлетворение от това, което направихме. През този текст преминаха и шестима прекрасни актьори – те са много млади, завършили са миналата година. Преживяха всичко това и казват, че вече са други хора. Те не само актьорски преминаха през съдбите на нашите герои, те преминаха човешки. Израснаха духовно, което е смисъл на целия човешки живот.

Вие сте драматург в Радиотеатъра на БНР. Мислите ли, че си струва тези автентични истории да бъдат разказани и под друга форма – на документален радиотеатър например?

Да, планираме да го направим, защото материалът е много богат. Струва си да се разкаже. Винаги съм била за емоционалния театър, не за формата, а за съдържанието. А тук успяхме да получим баланса благодарение на Михаил Милчев, който виждаше спектакъла предварително и знаеше още от самото начало каква е целта ни. Много модерен и въздействащ спектакъл стана, а имаме и съдържание. Това е може би мечтата ми за театър.

Звучи добре – осъществената мечта за театър. А били ли сте разочарована от театъра?

О, да, неведнъж. Понякога в годините, макар и много рядко, съм гледала мои пиеси и съм си казвала – ако това съм го писала аз, повече няма да пиша. Всички знаем, че един текст може да бъде провален, но може и да бъде надграден. Затова е екипна работа, зависими сме от други хора.

Колко от пиесите ви в момента са на сцена?

В момента повече мои пиеси се играят в чужбина. Близо пет години не бях писала пиеси, имах други неща в живота си. И сега пандемията свърши прекрасна работа, колкото и странно да звучи, защото успях да остана вкъщи и да напиша две пиеси, които се надявам да бъдат реализирани скоро. Странно е, че по време на пандемията прописах отново – някак си натрупванията от тези години, през които не бях писала, започнаха да излизат. Всяко нещо може да бъде видяно и от добрата му страна.

Споменахте натрупване и като че ли точно в драматургията това натрупване има голямо значение – не амбицията да кажеш нещо, а онова, което няма как да не бъде казано. Така ли е при вас?

Не съм от амбициозните автори, вероятно не съм и много продуктивна като автор. Пиша само когато имам какво да кажа. Знам, че има автори, които всеки ден са на бюрото по четири-пет часа... Аз не мога така, защото ако няма какво да кажа, и да седна пред лаптопа, какво ще напиша? Трябва да се събере и да се излее.

Какво откривате в драматургията? Защо оставате вярна на този тип писане?

Не знам отговора на този въпрос. Просто така виждам света – искам да знам какво крие човекът, какво има зад фасадата, какви са вътрешните му лабиринти, лутания, съмнения, тайни, каква е тъмната му страна, каква е светлата му страна... Това може да се разкрие по много начини, но аз го виждам като диалог.

А харесвате ли това, което виждате на българската сцена през последните години?

Може би съм крайна, но се страхувам, че театърът отдавна изневери на добрия вкус и това, което се случва по българските сцени от много години насам, е пагубно. Защото театърът разви една тенденция на пренасяне на лоши телевизионни шоупрограми на сцената. Добрите спектакли са много малко – не че ги няма, но наистина са малко, и не знам каква част от публиката е съхранила добрия вкус и добрия усет за театър. И когато казват, че публиката иска комедии, но лоши комедии, знам, че това не е вярно. Публиката е това, което театърът ѝ предлага. И тъй като българският театър много години предлага много лош вкус, кой е виновен? Публиката, която иска лош театър, или театърът, който възпита публика с лош вкус? Неведнъж се е случвало да ми казват: „Ама тази пиеса е много сериозна! Няма да я гледат хората...“. Това може ли да е разговор?

От друга страна, вие разказахте през какъв репетиционен период сте преминали с младите актьори, май не всичко е изгубено.

Винаги има надежда и винаги има план Б, само че не трябва и съвсем да закъсняваме. Защото виждаме какво безумие цари наоколо. Имаме само един авариен изход и това е духовността. А дълбочините на човека и същността на живота няма как да бъдат комерсиални. За тях не може да се говори така леко – като на разходка, като на парти... Хората вече искат да живеят лесно. Искаме да ни е удобно, искаме да имаме всичко, искаме, искаме, искаме... А виждаме как започва да ни се отнема. Може би има нещо над нас, което управлява този живот и което ни казва – няма да е лесно, не може всичко да е толкова удобно. И конформизмът и материализмът започват да ни се изплъзват, сигурно много ще страдаме, ако разчитаме на тях, на външното. Ние трябва да преминаваме през страданието, защото така си учим уроците. Няма лесен път и аз дълбоко вярвам в едно – ние сме духовни същества във физически тела и е време да започнем да си отваряме очите – да обхванем целостта си. Не сме просто хора, които ядат и пазаруват. Този живот се нуждае от идеали и неща, които са над нас.

Как се променят през годините темите, които са ви важни? Преди петнайсет-двайсет години щеше ли да ви вълнува темата за зависимостите?

Не, това нямаше да е моя тема. Може би нямаше да я разбера докрай. Темите идват в зависимост от това на какъв етап от развитието сме. И не бива човек да казва – ето, аз на четиридесет, петдесет или седемдесет години съм същият, какъвто бях. Напротив! Тогава за какво си живял? Човек трябва да се развива, да върви нагоре, напред, с всичките падания и удари. Нали в това е смисълът – когато си тръгваме от тази земя, да сме пораснали духовно, да сме натрупали багаж, а куфарът, с който пътуваме из Вселената, да бъде пълен с повече качества, отколкото с недостатъци?

Спомням си един разговор с Боян Папазов, който каза, че за да започне човек да пише драматургия, е добре да е минал 35 години, да е натрупал опит. По-лесно ли ви е днес да пишете?

Винаги ми е трудно да пиша. Винаги, когато започвам да пиша, имам чувството, че нищо не съм писала досега и не мога да пиша. Как ще го напиша това, се питам винаги. За мен писането винаги е преодоляване, преодоляване, преодоляване... Нищо не е лесно. Нищо не бива да бъде лесно.

И все пак натрупаният опит помага или пречи?

Вероятно технически знам и мога повече неща, отколкото когато прописах на двайсетина години. Но същността на процеса е все така – тръгваш от нищото, от празен лист и трябва да стигнеш до нещо и то никога не е просто. Нали има едно правило в драматургията – героят трябва да се промени, да тръгне от точка А и да стигне до точка Б.

Но това правило не казва нищо за това как се променя драматургът?

Драматургът се променя непрекъснато. Талантливият драматург и въобще талантливият творец трябва да се променя. Той не може да бъде същият онзи човек, който е бил в началото.

Яна Добрева е завършила журналистика в Софийския университет. Работи като редактор в редакция „Радиотеатър“ на БНР. Сред най-известните ѝ пиеси са: „Да поиграем на челик“, „Боровинкова тишина“, „Пясъчен пъзел“, „Боже! Крокодили!“, „Топлината през ноември“, „Милост за мама“, „Драскотини от дъжда“, „Омагьосани“ и др. Има награди от драматургични конкурси в Германия и Франция, носителка е на Националната награда за съвременна драматургия на името на Иван Радоев.