Култура / Брой 2 (2975), Февруари 2021

Културата във време на пандемия повече от всякога се нуждае от подкрепа. Всяка страна в Европа в момента разширява подкрепата си за секторите в културата, включително и България, където най-сетне (но не завинаги!) беше намален ДДС за книгите. Създадоха се нови програми за подкрепа на изкуството, бюджетът за култура също бележи ръст. В същото време филмовата гилдия с право протестира срещу замислените промени в Закона за филмовата индустрия, които бяха внесени „на тъмно“, без да бъдат уведомени творческите организации в киното. Опасенията са, че тези промени биха направили закона неработещ и че ще са в сериозен ущърб на независимите творци и продуценти. Продължаваме да следим с изострено внимание този казус. Редно е да се проведат нормални консултации с филмовата общност, а спорният законопроект да бъде изтеглен преди второ четене. Пред избори сме и управляващите би трябвало да си дадат сметка, че един подобен скандал няма да се размине току-така.
 

Решихме обаче да посветим темата на този наш брой на друг висящ от десетилетия проблем – „откупките“, или придобиването на произведения на изкуството от страна на музеите и художествените галерии. Не е тайна, че през последните десетилетия българските музеи и галерии на практика се разминават със съвременното изкуство, защото са с орязани бюджети и нямат средства, с които да попълват колекциите си. И съответно разчитат единствено на дарения. Така се стигна и до цитирания в статията на Диана Попова стъписващ факт: за цели две десетилетия Националната художествена галерия е направила само две откупки – икона за Криптата и ранна творба на Кристо. „Доброто изключение“ е единствено Софийската градска художествена галерия, която след 2005 г. разчита не само на дарения, но и има свой бюджет за откупки в размер на 50 000 лв.

Проблемът с откупките има множество различни аспекти. Художествените музеи са призвани да изграждат колекции, които да съхраняват и представят националното културно богатство. В този смисъл те са и „машини за знание“, както настоява немският куратор Мартин Енглер в интервюто си, което можете да прочетете в броя. И още нещо важно – откупувайки класически или съвременни творби, музеите задават важни тенденции в пазара на изкуството, те подкрепят днешни творци, които са утрешни класици. Колкото и музейните цени да са по-различни от пазарните.

През 2020 г. Министерството на културата обяви, че е отделило 400 000 лв. за откупки на творби – нещо безпрецедентно за последните десетилетия – за да подпомогне музеите, а оттам и художниците. Уви, предвидената сесия не се състоя – отново поради законови неуредици, както става ясно от отговорите, които получихме от Министерството на културата. Предстои да видим кога обещаните законови промени ще станат факт, за да могат музеите в България най-сетне да кандидатстват с проекти и да попълват колекциите си.

Можем само да се надяваме това да стане час по-скоро, за което обаче е потребна мобилизацията на общността. „Съдбата на човека е да позволи надеждата да го победи“, казва големият полски християнски мислител отец Юзеф Тишнер в есето си, публикувано в броя. Тишнер пише, че има надежди, които отслабват, и надежди, които с годините се засилват. И че някои надежди се оповестяват с вик, а други – с мълчание, спокойствие и последователност. Ситуацията на криза, в която се намираме, предполага известна комбинация от „двете надежди“ – съчетаване на настойчивостта със спокойната последователност. Ситуацията предполага и известно „пробуждане“, отърсване от привичните ни стереотипи, че щом така е било, така и ще бъде. Сомалийката Аян Хирси Али, известна с битката си за човешките права, настоява в интервюто си, че много от неистините днес могат внезапно да се стопят като захарния памук. Достатъчно е да казваме открито какво мислим и да обосноваваме думите си.