Култура / Брой 9 (2982), Ноември 2021

В дебютния роман на Емине Садкъ „Керван за гарвани“ има един сън. Сънят е на дядо Мухиттин, на сутринта той го споделя с баба Фикрие, жена му: „И ей така, кога и как съм дремнал, аз не мога да кажа, но сънувам. Като истина е. И мирише на праскови! Ах, как мирише на праскови!“. По същия начин и аз – но без да сънувам, ще си напълня гърдите: Ах, как мирише този роман на праскови. Ухае, ухае на жива проза, написана с блестящо чувство за езика, със свеж усет за фабула, с точен поглед за композиция. Не ти се вярва даже, че толкова млад човек (25 години) твори така зряло, така изпипано, така интересно. Така увличащо: „Керван за гарвани“ те притегля и докато не преминеш заедно с него през цялото североизточно ширине, не можеш да спреш; търчиш подире му с настървение.

„Керван за гарвани“ се появява благодарение на Националния студентски литературен конкурс „Боян Пенев“, организиран всяка година от Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Емине Садкъ е 42-рият носител на Голямата награда. Първи лауреат на конкурса е Миряна Башева, в годините такива са били още Атанас Липчев, Пламен Дойнов, Иван Христов… Провежда се през май и дава възможност за среща на талантливи студенти от висшите училища в цялата страна. Свидетел съм бил какъв взрив от талант и енергия искри в Шумен в тия дни – два пъти съм бил жури и съм имал пряка възможност да се мая на предаността на младите към това трудно изкуство – литературата. Същата преданост кипи и у Емине Садкъ.

Тя е тъй приказна като човек, колкото приказна е в писането. „Керван за гарвани“ изобилства със словесни вълшебни извори, с думи-безгрешни стрели, с изречения-летящи килимчета. Сюжетът е следният: Николай Тодоров, 46-годишен, провинциален учител по география (Емине Садкъ вади за него следната сентенция: „Мъж пътувал четиридесет и шест години във времето, но никой не знае дали напред или назад, защото живеел в Делиормана“), се е залутал в нещо като криза на средната възраст – захлупен и от времето, и от пространството: нито си е намерил мястото, нито си е на висотата на годините. Шляйка се из пазара, кафá му е отвсякъде. Свръх тъпо му е всичко, а най му е тъпо от съгражданите: „В този град нито можеш да умреш на спокойствие, нито можеш да живееш на спокойствие“. Иска да се скрие, ама няма къде, нито как – проект е спечелил, 15-те минути слава го гонят по петите. Примирил се е, че вечерта ще е герой на банкет в негова чест – всички се гласят, ще ядат и пият по повод (не като други път – без повод), жените ще се фръцкат с баш тоалети и с още по-баш прически, мъжете ще имат алиби да гътнат 3–4–5–6 ракии, а директорът на училището ще се пъчи със заслуги пред кмета и още първенци. Всичко е нагласено по до болка познат провинциален тертип, докато Николай Тодоров не се изповръща в скута на директора и не избягва презглава. И тогава начева една…

Начева една Делиорманиада. Нещо като „Московиада“ на Юрий Андрухович, но с друго подзаглавие: той обозначава своя като „роман на ужасите“, „Керван за гарвани“ може да определим като „роман на привличанията“. На привличанията и на уханните миризми, защото пленителните аромати играят ключова роля в тези привличания. Впрочем тях ги намираме и на авторово равнище: на моменти гласът на Емине Садкъ е привлечен от Йордан-Радичковия, другаде от Андрей-Платоновия, в епиграфите от Итало-Калвиновия, но сякаш най-покоряващо я привлича Даниил Хармс. Най обериутът от обериутите излъчва за нея неустоимо благоухание (в едно анимационно филмче такава неудържима лъхина излъчваше сиренето рокфор за симпатичен и добродушен плъх) и в кервана това се усеща. Но се усеща не като подражание, усеща се като неподправеност.

И съм убеден – какво убеден, гранитно сигурен съм – тази своя неподправеност Емине Садкъ ще запази в почерка си завинаги. То и няма иначе как – иде ѝ отвътре. Много отвътре, от целия Делиорман отвътре…