За сборника с разкази „Седем истории за любов, грях и смърт“ за първи път прочетох в издадената през 2003 г. книга „И нова, и българска“ на Борис Минков. Бях запомнила, че в разказите няма персонажи на средна възраст, а само деца и старци. Приех го на доверие и едва сега, година след смъртта на Валентин Георгиев, реших да проверя защо е така. Б. Минков беше прав и за още нещо – със сигурност напрежението между физическото изнемощяване и силното желание, нуждата непрекъснато расте в тези разкази. [...]
Преди да посегна на Томата, бях изчела сума ти негови стихотворения, освен това имах романите му Luizza Hut и „Майка“. Знаех го и като редактор, а после и като музикант. Скоро, докато четях друг един поет като Георги Борисов, си дадох сметка за все по-бившата старомодна митична фигура на Поета, който е професионалист и общественик, винаги настръхнал от енергия, жрец, напрегнат да поеме свръхестествени задачи, обучен да бди и ретранслира неизречимото. Нещо ме кара да вярвам, че никой не може да замести поета. [...]
През 1990 г. тъкмо е паднал режимът, всичко бушува с еуфорични отблясъци. Все още има меко есенно слънце през октомври, когато под асмата на Литературния музей в Стара Загора по време на конкурса „Веселин Ханчев“ се е разположило журито – членовете Георги Борисов и Румен Леонидов, и председателят (самият!) Константин Павлов. Девойките поетеси се щурат насам-натам и искат да си покажат стиховете, но някой ги е посъветвал да не влизат по стаите на членовете, а тук, под обедната асма на двора. [...]
Радвайте се, защото намерих изгубената драхма. Жената имала десет и изгубила една, обърнала цялата къща и щом я намерила, събрала другите жени да празнуват. Поезията на Станимир Дринчев е моята драхма. Единствената книга на Дринчев „Грижа“ излиза през 1981 г. В първата част на книгата му има балкон, прилича на Далчевия, но не е зазидан и не липсва, там е височината на детството. Има мълчание, пълно с говорене, поглед от втора степен за живелия на брега, който отдавна не е виждал морето. [...]
