46 публикации
Култура / Екип на „Култура“
Април 1876. Разговор с Александър Стоянов
20.04
2026
Ако приемем, че целта на въстанието е била жертвата на много българи, за да се стигне до намеса на Великите сили, целта несъмнено е постигната. Но от организационна гледна точка то си остава провал. Да, гюргевци действително са били готови на саможертва, но когато подготвят въстанието, едва ли предвиждат, че Втори и Трети революционен окръг няма да се вдигнат. Христо Ботев не отива да гине на Стара планина с идеята, че по пътя от Дунав до Околчица към четата му ще се присъедини един-единствен човек. Въпреки готовността си за саможертва те все пак са очаквали поне нещо мъничко да трепне в народната душа. Реалността обаче се оказва далеч по-сурова. Ако се опитаме да реконструираме техните намерения, изглежда, че са обмисляли няколко възможни сценария. Вероятно са разчитали на оптимистичен вариант, при който народът въстава масово, но са били наясно и с най-песимистичния – множество жертви и жестоко потушаване на въстанието. Мисля, че са тръгнали с идеята за успех, но са си давали сметка, че дори трагичната развръзка би могла да послужи за крайната цел. Те са били изключително интелигентни и ми е трудно да повярвам, че са били заложници на един-единствен план и че всичките им въжделения са рухнали, когато първоначалният замисъл се е провалил. Според мен са предвиждали различни варианти на развитие, но във всеки от тях целта е била да се привлече вниманието към българския въпрос. Само че на каква цена? [...]
Новите млади и политиката. Разговор с Емилия Занкина
25.03
2026
Това, което изкара младото поколение по площадите, бе категоричната неприязън към модела „Борисов-Пеевски“ (или по-скоро „Пеевски-Борисов“). Много от коментарите, които чух, ме впечатлиха със своята ясна и проста позиция: „Това е недопустимо за една европейска държава“. И точно тук е ключовата промяна – за тези млади хора България е европейска държава и нейната европейска идентичност е неоспорима. Те не търсят оправдания в комунистическото минало, трудния преход, малкия мащаб на държавата, периферното ѝ място и какво ли още не. Те не са обременени от това наследство. Родили са се в демократична страна (макар и с множество проблеми), пътуват в Европа и по света и очакват от България да отговаря на онези стандарти, които са характерни и за останалите европейски демокрации. Те живеят в Европа и за тях България е Европа. В този смисъл, да, тези млади хора, които излязоха на площадите, по презумпция отхвърлят несвободата. И аз разчитам именно на тях. [...]
Търсещите промяната отвътре. Разговор с Мила Мошелова
24.03
2026
Гражданските протести в бившите социалистически държави са знак за събуждане на стар инстинкт за свобода, подет с ново чувство за отговорност и усещането за принадлежност към политическия процес. Това, което изглежда като „поредния протест“ в Румъния, Словакия, Полша, Чехия, България, Грузия, Унгария, всъщност е битка за бъдещето на целия европейския проект. Поколението Z, а и обществата ни вече не си задават въпроса как да догоним западните стандарти, а дали можем да произведем политическа промяна отвътре. [...]
Гръмовержецът първопроходец. Разговор с Калин Михайлов
26.01
2026
Стоян Михайловски, изглежда, не само продължава да е „голям непознат“, той като че ли потъва тревожно в застрашаваща културната ни памет бездна на амнезията. Една от причините за това е изтъкната от Михаил Неделчев, който смята, че в интонационния развой на българската лирика след Освобождението решаваща се оказва поетическата интуиция на Яворов, а не тази на Михайловски. „Звученето“ на Яворовите стихове се налага като всеобща тенденция за следване, а онова, което не може да бъде съвместено с нея, изпада както от вниманието на творците и на критиката, така и на „редовите“ читатели. Друга съществена причина виждам в следната обща за поетичните творения на Стоян Михайловски особеност: в тях ще открием един предимно мисловен поет или поет мислител. Това определение е близо до поет философ. Поетът мислител често претворява разни философски идеи, но основното при него е, че определена мисъл или идея като правило „обзема“ цялостната постройка на съответната творба, налага се над останалите елементи в нея, принуждавайки ни да следваме отблизо извивките ѝ. Типичен поет на мисълта в западноевропейската литературна традиция е ненадминатият и в поезията си Микеланджело. При Стоян Михайловски господството на мисълта се съчетава с подчертана склонност към абстрактна разсъдъчност, а тя отблъсква допълнително читателя и най-вече този, школуван да очаква от поезията съвсем други неща. [...]