19 публикации
Култура / Екип на „Култура“
Власт и произвол в българския театър. Разговор с учредителите на „Движение за култура“
23.05
2023
Истината е, че в министерството, а вероятно и не само там, не желаят да се занимават с казуса Народен театър. Предпочитат да го оставят такъв, какъвто е в момента. От случая „Васил Василев“ изскочи следното – той е изцяло в рамките на закона с всичко, което върши. Защо? Защото няма закон. Той е единствено финансово отчетен и от там нататък над него е само Господ Бог. Тоест каквото и да извърши или не извърши, то е закономерно. От тук насетне нашата идея е, че трябва да се вкара ред, а ред може да се вкара единствено чрез закон – Закон за сценичните изкуства, даже не за развитието им, а за тяхното състояние и структура. Където и да бръкнете, има какво да се поправя. Всичко трябва да се промени, за да имаме, първо, адекватен избор, второ, адекватен контрол, и трето, трябва да се мисли за някакво нормиране в широки граници на качеството, което тази институция ще представлява. [...]
Спорът за „спасението“ и „оцеляването“. Разговор с Надеж Рагару
29.03
2023
В различни периоди дискусиите за миналото на евреите в България и в окупираните територии са служели за дефинирането на различни политически, национални или социални идентичности. Дебатите са бивали твърде остри, но по същество са се въртели около въпроса за това каква е йерархията на заслугите за „спасяването“. Учудващо е, че всички – или почти всички – протагонисти в тези контроверзии винаги са имали като общо помежду си следните три постулата: те приписват на цялото българско общество куража и моралния интегритет, проявен от отделни личности; по някакъв начин говорят за евреите в пасивен залог – онези, които „бяха спасени“, сякаш самите евреи не са участвали активно в защитата на своите права и на своето оцеляване; противопоставят разказа за Холокоста (извън България) и разказа за „спасяването“ (що се отнася до България). Това, че 48 000 евреи от България, което ще рече почти всички евреи, носителите на българско гражданство, са оцелели в тази война, е забележително! Но защо е това желание да се „пропускат“ онези 11 343 евреи, които са били депортирани? Всъщност, ако не се посочват депортациите от окупираните територии, то няма как да се разбере процесът, който е довел до решението да се отложат, а после и окончателно да се отменят депортациите на българските евреи. [...]
Образът на Хилендарския монах. Разговор с Кирил Топалов
29.09
2022
Паисий е историк в точния смисъл на думата. Той се доверява само на източници и ако има и легендарни неща в „Историята“ му, те се дължат на тях. Така ги е намирал, не е съчинявал нищо. Паисий не е някакъв благороден фантазьор, както някои учени след 1944 г. се опитаха да го представят. Не, той е истински историк, основава се само на авторитетни исторически сведения, дори понякога спори с тях. За мен Паисий е и историк, и писател, защото много емоционално описва някои събития. Да не говорим за изрази като описанието, че българите са имали „скръб върху скръб и жалост върху жалост“ при падането си под турско робство. Това са писателски метафори. Той си е поставял и една чисто публицистична задача. „История славянобългарска“ притежава определена концепция, тя не е хаотичен разказ. Предисловието се състои от две части. Първата ни убеждава в ползата от изучаването на историята, внушава уважение към фактите. Втората ни поднася онова гневно „О, неразумни и юроде! Защо се срамуваш да се наречеш българин?…“, което според мен е не толкова упрек и заклеймяване, колкото израз на болката на будителя заради невежеството на тези, към които се обръща. След което следват две глави политическа история, две глави културна история и накрая обобщаващо поучително заключение. Налице е едно ясно и силно въздействащо композиционно решение. [...]
Страшимиров като политически писател – разговор с проф. Михаил Неделчев
21.06
2022
Описанията на Антон Страшимиров не са систематични, а някои от изводите му, дори да впечатляват с изказа си, са все пак произволни. Той по великолепен начин, и то в поредица от очерци, описва крайбрежните ни градове. Това също е негова голяма тема. Описва начина, по който се съотнасят тези антични гръцки колонии с населението, което после е придошло и се е смесило с тях. Идеята за това тръгва от неговия роден град Варна. Страшимиров описва българския свят като много богат свят. Да, вярно е, че използва редица „едносложни определения“ за българина, но тези му обобщения са толкова едри, че щом се вгледаме в другите му текстове, виждаме, че когато е „на терен“, когато е в емпирията, той анализира българската общност като безкрайно разнообразна. И за мен това е най-интересният център в неговите народоописания – фактологични и документални. В текстовете му особено впечатляващо е разнообразието от светове. Той сякаш потвърждава теорията, че България не е никак малка, а е голяма страна, тъй като релефът ѝ е силно нагънат. И ако се разгърне, тогава през тези долини и котловини пред нас ще се ширне една съвършено различна картина... [...]