Първият „истински“ филм, който гледах, беше „Седмият печат“ от Ингмар Бергман, той ме впечатли толкова много, че веднага почувствах желание да мога да правя филми. Ала много по-късно, едва през 1977 г., успях да режисирам първия си филм. Най-напред подходих към това мое желание, като се опитах да се доближа до целта, работейки години наред като актриса. Трябва да се има предвид, че през онези години почти нямаше жени режисьори. На жените им нямаха много-много вяра, че умеят режисьорското майсторство. [...]
Най-силно ми е повлияло киното на Антониони и ми се иска неговата философия да се просмуква по някакъв начин в игралните филми, които аз правя. Никога не ми е скучно да гледам филм на Фелини или Куросава, но към настоящия момент смятам, че има няколко режисьори, които в момента променят филмовия език. Това, което правят Ларс фон Триер или Александър Сокуров и цялата мексиканска четворка, както аз ги наричам, Иняриту и сега Карлос Рейгадас, са нови неща, главно в областта на филмовата композиция. [...]
Никога не съм мислил за друга професия освен за тази на художник. Обаче не съм мислил от началото за метал и бижута. Когато починаха всички, една моя леля забеляза, че рисувам добре, и се консултирали роднините, че има в София художествена гимназия за приложни изкуства. Техни приятели художници ги посъветвали и те преценили, че е по-добре да ме насочат натам, да взема занаят. Кандидатствах и ме приеха. Специалността ми беше „Художествена обработка на цветни метали и бижутерия“. Бях добър ученик. [...]
Първата стъпка към подобрение дори в най-ужасната ситуация е да настроиш съзнанието си правилно и да живееш ден за ден, като опитваш всеки следващ ден да е малко по-добре и по-добре. Процесът на възстановяване няма да се случи в рамките на едно денонощие. Силна вяра черпя от движението за граждански права в Америка. Защото колкото и зле да са били третирани цветнокожите хора в Америка, а именно като половин човек или животно, те бавно, но постоянно са продължили да движат нещата напред. [...]
