Концепцията и идеята за CEEOL се появи в средата на 90-те години. За нас от самото начало беше ясно, че искаме да се съсредоточим върху хуманитарните, социалните науки и литературата на този регион. Социологията беше омразна специалност в Полша и Унгария, джендър изследванията също, за съжаление 30 години по-късно отново стигнахме дотам. Друг фокус бяха малцинствата в тези страни, например немскоезичното малцинство в Румъния, което през 90-те години в голямата си част вече беше напуснало страната. [...]
Аз винаги съм рисувала, откакто се помня, но имаше един период от време, когато бях на 12–13-годишна възраст и си казах: „От теб няма да стане Леонардо. Зарежи всичко“. След което в продължение на осем години не бях пипнала молив. Бях много добра по биология и така избрах аграрната специалност. Обаче за мен това е типично – наблюдение и самокритика. Има положителни и отрицателни страни, но ако не бях така устроена, в крайна сметка нямаше да мога да давам това, което давам сега. [...]
Днес архитектурата е много важна, нейната задача е хората да живеят по-добре. От особено значение е хуманизмът, човекът да стане централен компонент в града, където трябва да има място за всички. Трябва да има социална среща, не можем да си позволим да превръщаме в гета някои райони, както не можем да си позволим и големите грешки на миналото – да има един район, в който хората само работят, и т.нар. спални райони. Така се губи хуманността – как хората се срещат, как общуват. [...]
„Музиката е моята страст и никой никога не ми е казвал, че не мога да правя джаз. Мисля, че е така, защото съм вокалистка, ако бях инструменталистка, историята щеше да е по-различна, щеше да има повече ограничения, които да трябва да преодолея. Вероятно това е много по-трудна или по-предизвикателна ситуация, но тъй като жените вокалисти са много повече, имах модели за подражание и този път беше отворен. Първите ми фаворитки бяха Ела Фицджералд, Сара Вон и Нанси Уилсън.“ [...]
