Маша Троцки е художничка, емигрант, график, фотограф, бижутер, илюстратор на списания. Тя е психолог по образование. Нейната доста успешна артистична кариера започва в Москва, но след анексирането на Крим семейството ѝ емигрира.
Маша не харесва термина „политически карикатурист“, но това е част от нейната международна кариера. В това интервю тя говори за психологията на масите и социалните мрежи, за т.нар. „отмяна на руската култура“, за своите отношения с украинците в Европа. С нея разговаря Елена Фанайлова.
Какво можеш да кажеш за стила на твоята работа? Освен че си много ироничен автор, умен и рефлексивен, ти си политически и социален активист.
Тревожат ме социалните проблеми – това е свързано с психологията. Интересува ме сблъсъкът на индивида с масата. Когато един човек мисли върху нещо, когато разсъждава, той има шанс да прецени ситуацията по-трезво. Но когато хората се превърнат в колектив (колектив от съседи, редакция, държавен колектив), тогава започва пълно изкривяване. Те започват да повтарят и говорят дявол знае какво, вярват дявол знае в какво, защото основното е да се харесат на стадото.
Можем ли да кажем, че твоята критика на социалността се отнася и до сегашната ситуация в социалните мрежи? Виждаме онлайн кампании, в които хората намират изкупителна жертва, държат се по доста архаичен начин, обединяват се в „общности за осъждане“.
Това са стадни закони. Работех в шведско училище, в шведска детска градина. Децата се страхуват да изразят мнението си, защото стадото е нещо съвсем различно от отделния човек. След урока детето идва при теб и казва: „Всъщност не исках да подкрепям всички. Исках да кажа нещо друго“. Но то не казва това в час.
С началото на войната в Украйна това стана видно в социалните мрежи.
Досега човечеството почти не е имало опит с войни, излъчвани онлайн и в социалните мрежи. Тази масовост се разпространява благодарение на Twitter или Facebook. Днес само след минута получавате информация за това, какво мислят другите.
Поразителна е регресията към архаично мислене, комбинирана с модерните технологии, които подхващат това. Времето очевидно се е променило политически. Имам предвид 24 февруари 2022 г., а сега и конфликта в Израел. Хората продължават да използват социалните медии като мирен инструмент. Ти каза, че най-консервативната част от руската политика, тоест изолационизма, антизападничеството и инвазията в Украйна като апотеоз, е много второстепенна от естетическа гледна точка, а вероятно и от политическа.
От естетическа гледна точка, да. Ако говорим за мисията на художника, за неговите възгледи, то не става така – да направиш нещо набързо на вълната на новините. Не мога да нарисувам нищо за Израел, защото наистина ме боли. Война, насилие и пак насилие. Като художник, няма как да покажеш тази бъркотия. Трябва да я преосмислиш метафорично, да се дистанцираш. Това не е нещо, което се прави бързо. Ако се направи бързо, може да се получи евтино.
Макар че има неща, които плачат да бъдат нарисувани, дори въз основа на последните събития, тогава започвам да рисувам. След това подлагам нарисуваното на автоцензура – как ще се възприеме, „какво ще каже стадото“. Но понякога искам да нарисувам нещо, дори и да изглеждам глупаво. И тогава си позволявам да го направя. Очевидно вътрешният глас на художника понякога надделява страха.
Нарисувах карикатура на Пригожин, когато още маршируваше към Москва. Нарисувах отсечената му глава, забодена на среден пръст. Въпреки че тогава беше още жив и излезе сух от водата. Когато се разби със самолет, тази картинка стана ужасно популярна. Сложиха я на кориците на YouTube канали и започнаха да я споделят. Оказа се, че е пророчество…
Войната не спря творчеството ти. Повечето артисти казват, че в първият момент са онемели и едва след шест месеца започнали отново да правят нещо. Хората вече стигнаха до извода, че не трябва да се мълчи, че е погрешна тезата, че „руската култура трябва да мълчи“. Кой тогава ще разкаже какво се е случило?
Аз не съм руска култура. Това не е за мен. Живея в Европа от девет години. Аз съм еврейка. Никога не съм се смятала за носителка на руската култура. Руският език ми е роден, но това не ме обвързва. Имах изложба „Война и мир“ – проект, който заснех точно преди да напусна Москва. През 2014 г., след анексирането на Крим, имах чувството, че вече се води война. Това усещане просто висеше във въздуха. Много искахме да заминем, но си мислех, че няма да успеем да тръгнем, че войната ще започне веднага. Дори си купих военна каска, но тя не беше включена в проекта. Снимах проект за любовта срещу войната.
Беше художествена фотография, снимки на прегърнати хора. Имаше една вече остаряла снимка: момиче с украински флаг и мъж с руски флаг. Прегръщащи се хора на фона на пропаганда, насилие и война. Те бяха омотани в бодлива тел, в която бяха вплетени символи: изрезки от списания, смачкани вестници. Изрязах голям хибриден символ от дърво. Хората бяха заснети, като са замъглени лицата на тези, които останаха…
Които останаха в Русия?
По-голямата част от моя кръг напусна страната, останаха може би само няколко души. Бях много благодарна, че участваха в моя проект. По онова време беше възможно да се правят проекти срещу войната, но вече беше малко страшно. Така че заснех това, събрах си багажа и напуснах. Този проект беше изложен в Стокхолм през пролетта на 2022 г. На изложбата присъстваха и украинци, и шведи, всичко беше мирно. С изключение на това, че там, където имаше руско знаме, трябваше да го махна, защото то моментално стана табу и предизвикваше само псувни.
Имаше чудесна серия за класиците. Направих портрет на Тургенев от кучешка храна, на Толстой от пуканки, на Чехов… Чупих стъкла, събирах бирени бутилки по пътя… Публикувах и това. Казваше се Cancel culture и стана неочаквано актуално. Въпреки че, когато го направих, всички казваха: „Как може да се направят Тургенев и Толстой от пуканки? Това е нашето величие!“ Няма нужда да се превъзнасяме толкова много, защото падането ще бъде много болезнено. Може би си струва да се отнасяме към всичко с чувство за хумор и лекота.
Имаше и политически проект. Остросюжетни политически илюстрации, включително за войната. Имаше корици на списания с британска тематика. Илюстрациите, които шведите ми поръчаха за вестник „Експесен“ носеха идеята, че „тоталитаризмът и диктатурата настъпват, Путин е зъл, Лукашенко е зъл. Страшно е това, което се случва в Унгария и в Турция“. Като цяло беше необходимо да се покажат всякакви тирани с идеята „вижте, подобно нещо не се случва тук, в Швеция“…
Доколкото знам, постановките на руска класическа опера не спират в Европа, културната рефлексия продължава. Остава фокусът върху тоталитарните качества на „великата руска култура“. Какво можете да кажете за Стокхолм?
Наскоро присъствах на премиера. Стокхолмската народна опера постави пиесата „Шостакович в сянката на диктатурата“. Те замислиха спектакъла във връзка с избухването на войната. Става дума за това как великият композитор страда, защото е преследван от Сталин, как не може да каже нищо, седи, пие водка и чака ареста. Дядо ми е бил приятел на Шостакович. Никой от тях не е бил алкохолик, но това е шведското разбиране. На сцената имаше пет бутилки водка, той пийваше, после произнесе някакъв монолог за Сталин, а след това извади друга бутилка. Може би това беше метафора? Не я оцених. Но съм благодарна, че се обърнаха към тази тема.
Така или иначе, в Стокхолмската народна опера разбират проблема и съчувстват. Театралните кръгове в Стокхолм са притеснени, че „дясната“ тенденция ще засегне и тях. Режат бюджета за култура, и те се страхуват да не им затворят устата.
Преди шест месеца бях в Кралската опера на Стокхолм и гледах „Дама пика“ без декори, концертно изпълнение. „Лебедово езеро“ бе представено в украинската версия на Киевския театър. Истинското изкуство не може да бъде заглушено от никакъв политически клин.
Спомена дядо си, който е бил приятел на Шостакович.
Дядо ми беше изкуствовед – Юрий Федосюк. В много московски къщи има негови книги. Написал е Речник на руските фамилни имена и Речник на еврейските фамилни имена. „Москва на Садовая“ е най-известната му книга. Той беше москвовед, който изучаваше руската култура, дешифрираше остарели битови термини от XIX век. Почина през 1993 г. Беше двуезичен. Майка му, баба му и цялото семейство по майчина линия са били немскоезични, а баща му – рускоезичен, но владеещ отлично немски език. Предците му са от Талин, немскоговорящи, очевидно ешкенази, но покръстени. Бяхме прозападно семейство. Празнувахме протестантската Коледа.
Дядо ми е израснал на този фон в съветската страна. Бил е преводач на Шостакович при неговите пътувания и срещи с чуждестранни делегации. Работел е с режисьора Григорий Александров и други известни личности в областта на културата. Това е било след войната. После става журналист. Подобно на много писатели, за да припечелва, е работел като редактор в немското списание Sputnik. В свободното си време пишел книги за култура и история.
Може ли да се каже, че семейството ти е било настроено антисъветски?
Абсолютно антисъветски. Израснах такава, каквато съм, защото половината ни роднини живееха в чужбина, а сега те са още повече. Кореспондирах си например със сестрата на моята прабаба, която имаше къща в Прага. Отидох в тази къща едва когато емигрирах. Тя говореше немски, но пишеше на руски. Тази прабаба имала три деца, всичките напуснали Чехия и заминали на Запад. Братовчедът на дядо – Роналд Паркър, се бил в съюзническите сили на американска страна. Това беше западната, шикозна версия на дядо. Бяха абсолютно еднакви, но той ходеше в скъп костюм. Живял е на различни места в Америка и във Франция. Дядо излизаше на разходка, когато Роналд (наричаха го Нолдик) идваше на гости, за да не видят от КГБ, че имаме братовчед в чужбина.
Дядо е израснал между Прага и Виена. После обаче унищожава своите фотоархиви и документи, за да не го вкарат в затвора. Той е вярвал в комунизма. В същото време всички четели самиздат, били част от дисидентството, обсъждали. Израснах, слушайки разговори от типа: „Кога ще се свърши с този „Съюз“, „когато умре Брежнев“, „в чужбина е много по-добре“. В това нямаше съмнение, тъй като нашите роднини и ние си пишехме. Аз някак естествено се озовах в Европа.
Чувстваш ли се сега „по-умна от останалите“? Не ти ли се иска да критикуваш: „Какво си мислехте и очаквахте вие, новите емигранти, по-рано?“
Не. Чувствам се по-глупава, защото целият ми социален кръг се изнесе още през 1989–90 г. Това беше московската интелигенция. Те бяха еврейски кръг и всички напуснаха веднага щом отвориха границите през 1989 г. Имахме кооперация „Здраве“, където всички бяха професори по медицина, а след отпътуването им техните жилища опустяха. Имах чувството, че моят свят рухна. Моят дом, моите съученици, децата от двора, децата от вилата, с които израснах – всичко се срина. Всички заминаха преди 30 години. Ето защо съм глупачка – тръгнах си късно. А за тези, които сега тръгват, много се радвам – за всеки един напуснал.
Вярно, някои срещи с току-що напусналите ме плашат. Вече се разбираме трудно. Явно съм излязла от някакъв културен код. Те са много наплашени, наистина си мислят, че КГБ ги слуша, страхуват се да не кажат нещо излишно. Наскоро ме приеха за шпионин, което беше изключително обидно. Опозиционерите се страхуват, а обикновените граждани за всеки случай не казват нищо, затварят си профилите и т.н. Вече се отказах да се занимавам с това.
Колко години не си била в Русия?
Девет години.
Животът се промени много. Репресиите станаха реалност – дори за коментари във Фейсбук. Сред най-известните пострадали хора е Борис Кагарлицки[1], който бе наказан за забележка по отношение на Кримския мост. Това беше пост, посветен на икономиката, и той просто споменава бомбардировката на Кримския мост.
Докато си говорим, аз също ще започна да се страхувам. Тук има много украински бежанци, шведи, някакъв международен кръг. Но аз нямам руски кръг, така че няма от кого да чуя как е там и какво става.
Какви са отношенията ти с украинците? От началото на войната се говори, че украинците няма да разговарят с руснаци…
Не съм забелязала такова нещо, въпреки че съм развила много широк украински кръг. Никога преди не съм имал украински приятели.
Моите баба и дядо са родени в Украйна, но са избягали от колективизацията и погромите. Първо избягали на остров Лосин, след което заживели на Лосиноостровски. Баща им бил богат, но загубил всичко и починал от туберкулоза. Децата емигрирали, станали хора и получили образование. Но, разбира се, родителите приели това емигрантство много тежко. Баба ми беше еврейка от Украйна. Тя винаги готвеше украински борш и кнедли с череши и пееше някакви украински песни. А дядо ми бе от Донецк. Той беше евреин, но променил думата „евреин“ на „украинец“ в паспорта си през 30-те и 40-те години. Страхуваше се от антисемитизма. Иронията на съдбата – сега би било обратното…
С моите украински приятели не говорим за войната. Това са хора от Киев, прозападни, с европейски възгледи. Разбираме се перфектно, имаме еднакъв културен код. Имам две любими момичета на възрастта на дъщеря ми. Те са на 20 години. И двете са избягали от войната – едната от Донецка област, другата от Черкаси. Те живеят в Стокхолм и не виждат по-възрастните си роднини, които са в Украйна. Ходим на театри, чатим, разхождаме се. Понякога сравняваме културата: каква е твоята, на какво са те учили? Между нас няма никаква омраза. Говорим за култура, за музика, за поезия, за всичко. Не говорим за войната.
Искам да попитам за твоето фамилно име (или творчески псевдоним) Троцки. Очевидно то трябва да интригува западния читател и зрител?
Това е името на дядото на съпруга ми. Не еврейско, по-скоро полско, славянско. Истинското име на Троцки е Бронщайн. Както каза Стас Белковски, „вие с Бронщайн сте избрали удачен псевдоним“. А Бронщайн просто е взел името на своя пазач – поляк.
Не всички са доволни от твоето творчество. Ако покажеш твоите хартиени мъниста, направени от вестник „Правда“, които носи на врата си Владимир Илич Ленин, тогава вероятно мнозина ще кажат: „Тази Маша е ужасна!“
Имаше една история. Олга Солдатова[2], която е дизайнерка и сега изглежда има проправителствени възгледи, направи рубинени звезди. И взех идеята от нея. Татко каза: „Да си беше закачила свастика на врата. Моята дъщеря не трябва да носи символи на смъртта! Махни това!“ Това беше много отдавна, преди войната. Е, а добрият чичко Ленин… Знам, че е убиец и бандит, но в съветското училище ни учеха фантасмагории за образа на Ленин, стихове за него, шейни и т.н. Разбирам, че това звучи чудовищно, но аз съм израснала в Съветския съюз. Мразех всичко това, а за Ленин ни учеха, че е добро старче.
Когато погледнеш тази творба, задължително разбираш, че авторът се подиграва с „добрия дядо“.
Това е рециклиране на пропагандата. Режем пропагандата с ножица, превръщаме злото в нещо красиво. Жените носят моите мъниста, сега по-малко, а след началото на войната вече почти не. Имах и мъниста от пропагандата в по-късен период. Отидох в Европейския парламент с тези мъниста, направени от изрязана пропаганда. Да кажем, че си прекрасен художник, но трябва да има и някакъв скандален елемент, да подразниш някого.
Ще дойде ли някога световният мир?
Струва ми се, че в близко бъдеще – не, защото нещата стават все по-зле и по-зле. Трудно е да се предвиди, но нещата не изглеждат добре. Както казва Гребеншчиков, „ще има и нещо трето“. Пандемия, война… не знам.
Превод от руски Александър Бакалов
Текстът е публикуван в сайта на Радио Свобода. Тук се помества със съкращения
–––
[1] 64-годишният Борис Кагарлицки е социолог, политолог, директор на Института по глобализация и социални движения, известен ляв публицист, участник в дисидентското движение в СССР. През 2022 г. той беше включен от Министерството на правосъдието в списъка на т.нар. чужди агенти. В момента се намира в следствения арест в Сиктивкар.
[2] Олга Солдатова е завършила Московския архитектурен институт. Специализирала в Равена. През 90-те години се утвърждава като авангарден дизайнер. Повечето ѝ работи са свързани със съветската символика, изработени са от съвременни материали и са приспособени за ползване в ежедневието.
