Начало Идеи Гледна точка Ако поезия нямам…
Гледна точка

Ако поезия нямам…

2056
Джоузеф Амар, Композиция в зелено и червено

„Любовите ни“ (второ преработено издание), Мирела Иванова, „Жанет 45“, 2024 г.

Преди време, сравнително отдавна, написах в „Литературен вестник“ за книгата „Еклектики“ („Сонм“, 2003) на Мирела Иванова отзив под заглавие „Агиография femina или Битие и страдание женского поета“. В него – сред многото други неща (защото поезията на Мирела Иванова е многообразна, не може да се опише еднозначно и монохромно), казвам и това: „Страстна книга като Страстна седмица, Разпятието на Мирела (Иванова) като Разпятието на Иисус; това е вечният женски кръст на пишещата жена, нейната неволя и нейната карма; както изрича Красимир Крумов-Грец по друг повод, нозете ѝ са заровени в калта на земята, а главата ѝ плува в облаците на космоса. Разкъсаност на битието, огромен хиатус в неговия център – оголен нерв/зев, който не може да бъде запълнен, може единствено да бъде изригван. По най-различни начини, но най-истинският от тях е поетическият“. В един друг текст – следслов на книгата ѝ „Седем. Стихотворения с биографии“ („Хермес“, 2018) със заглавие „Phoenix Dolorosa“ (публикуван и в Портал „Култура“, 7.VІ.2018), завършвам с думите: „Ами това е – в земята си, в рохката пръст, но не погребана, а порастваш изправен/а. И няма страдание, което да те прекърши, и няма препятствие, което да те възпре. Продължаваш ли, продължаваш, възпявайки бръчките си: „Да си нося кръста, да вървя изправена и недосегната“. Седем меча сърцето ти са пронизали, но ти вървиш към Хелиополис да изгориш и да се възродиш. Да възкръснеш за пореден път отново, ти: мирелаphoenixdolorosaиванова…“ Думите са различни, настроенията обаче не; настроенията са единосъщни: Мирела Иванова започва книгата си „Любовите ни“ (второ преработено издание, „Жанет 45“, 2024) със стихотворението „Природи“, чиито първи слова звучат така: „Повтарям се, повтарям се, повтарям се“. В това свое писание със сигурност ще се повторя и аз, но няма как иначе, невъзможно е да бъде иначе: поезията на Мирела Иванова е устойчива като вечност. И също толкова несломима.

Защото е опора, нетленна опора – онтологична и екзистенциална. Опора и убежище:

ПОЕЗИЯ(ТА)

Само миг е:
с милостива ръка
да събере трохите
от сухоежбината, от пиршествата,
да окоси троскота
на надеждите, да разтреби
отломъците от всичко счупено,
да разчисти място,
колкото да се свиеш утробно,
да се прибереш в себе си
или другаде.

На внимателния читател няма как да не направи впечатление майсторството на Мирела Иванова да вплита изяществото на поетичното в тривиалностите на бита; как перото ѝ превръща всекидневното в място на високи чувства и въжделения. Това, между другото, е нейната запазена стихотворна марка: неслучайно казват за нея, че като поет е разпознаваема тъкмо с това свое качество – разпознаваема дори от Луната да я погледнеш: „Впечатляващо е как Мирела Иванова съумява да въведе и вгради всекидневното в историята, да изпълни с празничност простичките неща – цяло чудо е… Една великолепна авторка“ („Зюдвест Пресе“). Умението обаче си има цена и тя е тъкмо в това: изстрадване на поезията, поетичното като изпитателен път, via dolorosa, като мъченическа агиография, описваща всекидневните страсти и разпятия на българското съществуване, на женското съществуване, на човешкото съществуване:

ЗНАЦИ І

Само ти разпознаваш мъглата,
онази мъгла, която пада неумолимо
и безутешно. 

Одрипавели пазари, лениви улици,
сънени дворчета, есента ни обзема.
Прекосяваме празния град
един с друг преизпълнени.
В главозамаяния следобед
предупредително
програква латерна: „Ще минат може би години…“
Пада мъглата, мъглатамъглатамъглатамъглата,
олюлява се екзотичното цвете на тайната,
един от двама ни ще прекърши стеблото.
[…]

Тъкмо в това отношение книгата ѝ „Любовите ни“ е своеобразен апотеоз на поезията, нейна възхвала и прослава. Всъщност, ако искаме да разберем същността ѝ, бихме могли да извършим едно заместване, по-скоро две: вместо „Любовите ни“ да преобразим заглавието в „Поезиите ми“. Мирела Иванова с тази своя книга открито и откровено, със свойствена единствено ней отривиста отчетливост слага знак за равенство между двете: за нея любовта е поезия и поезията е любов и ако ги нямаш, си „мед, що звънти, или кимвал, що звека“, както казва апостол Павел (1 Кор. 13:1). Те са взаимосвързани, взаимозаменими, взаимообменни: ако поезия нямам, и любов няма да имам; ако любов нямам, и поезия няма да имам.

Мирела Иванова ги има и двете… 

ОДА

Танц, пред лицето ти
ние всички сме синове,
ние всички сме дъщери
на ритъма.
Ала само
озарените ще се изкачат
до върха на въздуха
и на нотната стълбица,
до върха на възторга,
до върха на екстаза,
до собствения си връх. 

Танц-напомняне,
че човек не е отвън, а отвътре.

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора