0
2850

Алцек Мишев, съчетано

Този текст беше създаден по повод изложбата на Алцек Мишев в галерия „Swimming Pool“ в София, открита на 19 август през предзаразната 2019 г. Доколкото знам, имало е намерения след това за по-мащабно представяне на художника, но епидемията от COVID 19 осуетява плановете. За настоящата година по все още непотвърдени сведения се очаква откриване в Националната галерия на богата експозиция, проследяваща творческия път на Алцек Мишев от пристигането му в Италия през 1971 г. до днес. Каквото и да стане, ще се открие ли тази изложба или не, смятам, че такъв художник – сравнително непознат в България, заслужава внимателен и разбиращ поглед върху сътвореното от него. Това е опит за запълване на тази празнина. Опита може да го наречем също длъжност и мисля, че има защо; не една и две, много повече са причините…       

Съчетано плуване е комбинация от четирите основни стилове на плуване. Дистанцията може да се преплува от един плувец или четирима, всеки в отделен стил. Редът в който се плува, е: бътерфлай; гръб; бруст; кроул (Уикипедия).

Алцек Мишев (международно утвърденото изписване на името е Alzek Misheff) е български и италиански художник концептуалист. Роден е през 1940 г. в Дупница. Завършва специалност „Живопис“ във Висшия институт за изобразително изкуство „Николай Павлович“ в София (1966), а през 1971 г. заминава за Италия. През 1976 г. в книгата „Европа – Америка – различните авангарди“ на известен италиански критик са представени 30 европейски и 30 американски художници. От България са включени единствено Алцек Мишев и Кристо, и двамата вече избягали от страната. Алцек Мишев е сред участниците във фестивала „Процес – пространство“ в Балчик в 1999 г. През 2000 г. участва във Венецианското архитектурно биенале, през 2007 г. и във Венецианското художествено биенале (Уикипедия).

За Алцек Мишев се опитах да открия сведения и на друго едно място, гутенбергово: в безценния иначе речник-справочник на художника от Дупница Ивайло Попов „409 съвременни художници. Биеналета, колекционери, музеи, направления“ („Атера дизайн“, 2011). И се дълбоко изненадах, че не намерих нищо: там, където трябваше да стои името Алцек Мишев, беше празно. Пустота. След Мичъл, Джоан (1925–1992), „близката последователка на Де Кунинг и Франц Клайн“, идва Мишо, Анри (1899–1984), който, „впечатлен от живописта на сюрреалистите, Де Кирико и приятелите си Макс Ернст и Паул Клее, решава да стане художник“. Това не е единствената липса в книгата – няма го например Константин Бранкузи (Брънкуш), но като че ли е най-озадачаващата: все пак Алцек Мишев е роден в Дупница, а като гледам биографиите им, горе-долу по едно и също време са учили с Ивайло Попов в Академията. Кристо и Жан-Клод в изданието присъстват напълно порядъчно и подредено – същият този с български ген Кристо, който заедно с Алцек е включен от италианския изкуствовед Акиле Бонито Олива в прегледа му на „различните авангарди“.  

Преди пандемията, през вече едва мержелеещия се в отколешното август 2019 г., в мъничката централна софийска галерия „Swimming Pool“ бе представена изложба на Алцек Мишев „Най-новите малки картини на плувеца“, която донякъде запълва празното място. Дали с информация, дали с вода – ще узнаем накрая. Ние сега нека просто поплуваме редом с този „пропуснат“ художник…

Бътерфлай: вдишване

Алцек Мишев напуска (по-скоро бяга от) България през 1971 г. Стига до Копер, Словения, където тъкмо се готвел да скочи във водата, за да доплува до Триест, разположен на около 15-на км по права линия, когато двама възрастни словенци го предупреждават: „Не влизайте, видяхме акули!“ Планът е сменен и вместо през Адриатическо море към Италия поема през Юлийските Алпи. Прекосява ги успешно, но отново му се налага да смени в движение плана: надявал се е, че с абстрактното си изкуство, заради любовта си към което си тръгва от България – през 70-те то изобщо не е долюбвано в страната на победилия социалистически реализъм, ще пробие в Италия, ала се оказва потопен в море от концептуализъм, което море също трябва да преплува и в което акулите са не по-малко опасни. Да, у нас на изкуството все му се налага да догонва по разни причини (в ония години – заради идеологическо тесногръдие): Димитър Аврамов пише за Георги Божилов-Слона и участието му в Първото международно биенале на младите художници, проведено в Париж през 1959 г., че картините на тогава още начеващия пловдивчанин – макар и интересни, му се видели безнадеждно овехтели. Самият Алцек Мишев казва: „Мислех да работя абстракционизъм, но той се оказа изместен от концептуализъм“. Преодолелият границите художник обаче (си) поема дълбоко дъх, гмурва се в концептуалното море и плува – буквално и метафорично: първо над земята – проектът Как може да се лети с плавници (1975), серия от колажи и фотографии, които илюстрират опита му за летене от Дупница до Милано; не Привързаният балон (1967) на Бинка Желязкова, а Отвързаният балон, с дървени крила и опашка. Във филма за Алцек Мишев виждаме как по почти същия начин, както във филма на Бинка Желязкова, на поляна край Милано той с помощта на местни хора, далечни на изкуството, спретва летене – един привидно достатъчно наивен, но тъкмо с престорената си наивност високо концептуален проект: колкото и да копнееш да летиш, каквито и подръчни средства да използваш, както и да се опитваш да се отделиш от земята, без помощта на други хора, които да те подкрепят, поддържат, предпазят – опитите ти ще излязат всуе. Винаги трябва да има едни „двама старци“, които да те предупредят за опасността от акули…

Бътерфлай: издишване

Промяна в движение. Абстракционизмът е остарял, Алцек Мишев е закъснял. В Италия ври и кипи концептуалното изкуство: тенденциите, очертавани от arte povera, са в зенита си, разпадащият безизкусността Валерио Адами се сдобива с честта да бъде коментиран лично от Жак Дерида (+r (Into the Bargain)), а скандалните пърформанси на Марина Абрамович и Улай взривяват „добрия вкус“: „1974 – В Неапол – „Ритъм О“ – провокира и позволява на зрителите да се гаврят с нея – 6 часа измъчват разсъблеченото ѝ тяло с инструменти за удоволствие, болка, мъчение, дори зареден пистолет; поради сбиване на зрителите пърформансът е прекратен“ (Ивайло Попов). Съдейки по акциите на Марина и Улай, идеята за художника като неприкосновен sacrum също е остаряла: ако 10 години преди идването на Алцек Мишев в Италия Пиеро Манцони създава Merda dartista, с която показва, че „всичко в художника е прекрасно, дори лайната му“, то Абрамович демонстрира, че „всичко в художника е уязвимо, най-вече тялото му“ (напомня пърформансът на Марина донякъде на теоретичните построения на Джорджо Агамбен в „Homo sacer“). Да, Лучо Фонтана отдавна е разрязал картината, дошъл е ред за разрязване на художника. Алцек Мишев със своето концептуално плуване избира сякаш среден път, via media: художникът нито е жертвен агнец, предназначен за разтерзание и заколение, нито е божествен истукан, комуто единствено се кланяш и възхваляваш; той е привлекателно, дори бих казал изкусително тяло, което се къпе във водата, както се къпе в славата, но което не се скъпи да раздава и споделя тази слава: плуваш с мен, получаваш диплом. Издишването е извършено, бътерфлаят е утвърден…

Гръб: вдишване

Търсенията не престават. Преминава към един, нека го наречем, синтетичен концептуализъм: съчетаването на музика с изображение. На 2 май 1982 г., след като преди това е „преплувал“ Атлантическия океан на лайнера „Queen Mary II“ (плува на палубата в специално подготвен басейн), Алцек Мишев се изправя на площад „Дуомо“ в Милано, за да представи пред насъбралата се публика Музика от небето: четири балона с хелий, всеки с диаметър 6 м, се издигат от четирите краища на площада, от тях звучи музика – снимки на три галактики, преобразувани в звуци чрез компютър. И всичко това с ония допотопни машини, с едва 70 килобайта памет! Варианти на инсталацията са представени впоследствие в Сан Франциско и Ървайн, Калифорния. Експериментите в този „плувен коридор“ продължават: 2000 г. – Разпространяващата се истина на чувството, когато на Венецианското биенале дирижира квинтет, Алцек се е потопил в прозрачен контейнер, пълен с вода и с плуващи рибки. В един момент излиза от контейнера, от фрака му се стичат струйки, но той продължава да размахва диригентската палка; 2005 – в Милано, в Двореца за съвременно изкуство, заедно с румънския цигулар Еужен Сърбу, носител на първа награда на един от най-големите конкурси за цигулкови изпълнения, Premio Paganini (1978), изпълняват Концерт за цигулка Страдивариус, пиано форте и квартет мобилни телефони, с което двамата оформят две успоредни концепции за сътрудничество – освен артистично и балканско; 2007 – отново във Венеция представя в павилиона, посветен на Йозеф Бойс, концерт за флейти и инфрачервен контролер (музикален инструмент, изобретен от него самия). Природното е да се плува по корем, когато рибите плуват по гръб, те са мъртви; Алцек Мишев прави точно обратното със съвместяването на различните изкуства – плува по гръб, за да покаже, че между артистичните търсения и изяви няма граници; те са всепресичащи, и по гръб плуващи…

Гръб: издишване

Прави и друго: въстава с целия този свой синтез срещу склонността на изкуството, в частност концептуалното, да се затваря в себе си, да се херметизира. Особено показателна е тази негова съпротива с изскачането от водния контейнер: има една птица във Финландия, наричат я воден кос, която по същия начин влиза и излиза от водата, непосредствено, и пресича водопадите, за да достигне скалите, където свива гнездата си. Или друго сравнение, митологическо: излиза от водата както Афродита от морската пяна и както тя мигом се превръща в повелителка на красотата, така и той на мига става повелител на съчетаността, съвместността, съприкосновеността, споделеността, сътрудничеството между изкуствата. Звук и образ преливат един в друг, плуват бътерфлай, после гръб – всеки стил е приемлив, всяка смес е сполучлива. От пресичането на териториално-политическите граници през пресичането на границите между стихиите – вода, ефир, твърд, към пресичане на границите между различните художества: Алцек Мишев издишва в пространството на артистите възможността и дори необходимостта дейностите им да се кръстосват, да се сливат, да се съвместяват. Тоест да се съчетават: плуваш по гръб, значи плуваш всякак…     

Бруст: вдишване

Интензивни деяния – изкуството е взривно и експоненциално. Има следователно нужда от успокоение, от преминаване в по-конвенционални форми. През 80-те Алцек ги открива в традиционната живопис: „изгражда и развива фигурата на плувеца като естетическа и етическа позиция“ (1983). Виждаме тази фигура на 100 места в Милано, устремила се към нас, с успоредни на водната повърхност ръце, разгърнати в права линия, с едва подаващ се от водата торс – целият движение, с пръски около тялото и ръцете, с дълга коса на път, развяна от порива. Устата е полуотворена, тъкмо е вдишала въздух, за да се потопи отново в стихията. Рисунката обаче – колкото и да е прииждаща, не е живо плуване; плувецът се е преобразил в неподвижно изображение. Вярно, образ е на движението, но само образ. Плувецът се е превърнал в символ на самия себе си, на своето изкуство, на своите стремления…

Но Алцек Мишев не би бил Алцек Мишев, ако се беше ограничил само с това изобразяване на собственото Аз. Ти, Другият, също имаш нужда от показване, също искаш да бъдеш изявен и заявен: художникът рисува непознати от улицата, след което ги кани да позират под собствения им огромен портрет, изложен в някое публично пространство (1984: 500 млади лица едновременно в Милано, Болоня, Флоренция, Торино и Рим). Изкуството от само-за-мен-си се трансформира в изкуство-за-всички-ни – всеки е достоен да бъде нарисуван, всеки заслужава да стане обект на артистичното майсторство, всеки е честит да бъде видян и одобрен. Да, изскочил е Алцек Мишев от контейнера, протегнал е четка и заедно с Ти, заедно с всекиго е заплувал широко-обхватния и с просторен мах на ръцете спокоен и уталожен бруст…

Бруст: издишване

На пръв поглед сякаш конвенция, ала само на пръв поглед: конвенция е толкова, колкото и Банкси е конвенция. Разликата е, че ако вторият набляга в своите „графити“ на остри социални въпроси, то Алцек Мишев поставя акцент върху умиротворените всекидневни лица, превърнати в емблема на градските пространства. Изкуството излиза на улиците и площадите, всяко място е достойно за него, както и всеки човек. Разбира се, кой да бъде човекът избира художникът, но факт е, че неговият избор може да се спре на всекиго от нас. Широко-обхватен метод: всеки е бъдещ посланик (Холбайн) или пък джоконда (Леонардо). Разпръсква се художеството, диспенсира се; или, казано с думите на Дельоз и Гатари, преобразува се в ризома. Изкуството повече няма концентрация, няма съсредоточеност – става то част от градския пейзаж, елемент от сградата на гарата или от уличната стена. Всички могат да плуват бруст, всички са „плувци“: преодоляна е изолираността, всеки е в басейна…

Кроул: вдишване

Най-новите малки картини на плувеца в „Swimming Pool“ представляват „две групи творби и два експозиционни аспекта. Първият, наречен от автора „Абстрактни пейзажи”, които не са абстрактни въобще. Вторият, наречен „Миражи и реминисценции“, се обръща към темите на някои от неговите по-важни проекти, реализирани в градска среда“. Абстрактните пейзажи не са абстрактни, но картините са малки, рисувани с химикалка и син камък. Всеки от трите компонента има значение: няма човек, който да не драска малки рисунки на лист хартия, обикновено тъкмо с химикалка – а кроулът минава за най-обикновения и разпространен стил в плуването; на простонароден език го знаем като моряшката (май само кучешката е по-разпространен от него, но той е единствено за начинаещи; човекът, щом малко от малко се понаучи да се държи над водата, минава на кроул). Изкуството е усвоено и то така, че е по някакъв начин превърнало се във всеобщо, тоест малките картини демонстрират майсторството в занаята, способността да се изявява то във всякакъв стил и по всякакъв начин. Затова са и химикалката и синият камък (меден сулфат + вода, CuSO4 5H2O): не само може да се рисува във всякакви размери – огромни, големи, малки, средни, но може да се рисува и с всякакви средства; всичко е пригодно за изкуство. Алцек Мишев е достигнал онази художествена виртуозност, където за него няма значение с какъв точно материал работи – с каквото и да работи, все отлично работи. Плувецът отново е вдишал дълбоко и задълго, потопил се е до дъно в изкуството и вътре се чувства като риба във вода. Дори вече може и да не изплува: акулите повече не го плашат, играе си с тях…

Кроул: издишване

Разтваряне в изкуството, потапяне – да се прави то навсякъде и с/за всекиго. В началото на своята артистична кариера, започнала в Италия, Алцек Мишев е поканен да се премести в Съединените щати, но след кратък размисъл отказва: Италия не му е тясна, стига му. Но зад този отказ се крие и по-дълбока причина, по-скоро артистично кредо: изкуството може да се прави навсякъде, няма места повече или по-малко пригодни за изкуство. Вярно, той бяга от България, за да създава абстрактни картини на Запад, тъй като на Изток това му е отказано, но вероятно тъкмо заради този отказ (вследствие на идеологическа слепота) той иска да покаже и докаже, че всяко едно място е удобно за изкуство (ако е, разбира се, място, а не „лагер“). Вероятно тъкмо поради това да не се сдобива с оная известност, която му се полага – все пак САЩ и особено Ню Йорк израстват след Втората световна война като най-фундаменталното поле на съвременното изкуство; но, от друга страна, един художник трудно би могъл да изневери на естетическото си верую заради егото си, напротив – веруюто винаги е на първо място, преди егото. А на първо място за Алцек Мишев изглежда е убеждението, че изкуството не е затворено пространство, че в него може и трябва да се подвизава всеки; да плува всеки във всеки стил – бътерфлай, гръб, бруст, кроул, във всяка стихия – вода, твърд, въздух, дори огън… Изкуството е съчетано плуване, което той започва сам, но с минаване на времето плуващите заедно с него стават все повече. Не поради друго, а защото неговото изкуство не (се) изолира, то (ни) подканя…

Изкуството може да се преплува от 1 плувец или от 4-ма, всеки в отделен стил…    

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статия„Великият непознат“ (II)
Следваща статияМедийна археология