Държавен музикален театър „Стефан Македонски“ – „Кабаре“, музика Джон Кандер, либрето Джо Мастерофф, превод, сценична адаптация и постановка Валентин Ганев, диригент-постановчик Юли Дамянов, хореограф-постановчик Йоанна Стоянова, диригент Георги Милтиядов, сценограф Красимир Вълканов, костюми Боряна Семерджиева, мултимедия Иван Липчев, хормайстор Людмил Горчев, концертмайстор Мария Кирова, фотографи Георги Илиев и Зафер Галибов. В ролите: Денис Бояджиев, Илона Иванова, Николай Велков, Олга Михайлова-Динева, Александър Мутафчийски, Мадлен Цанков, Александър Панайотов, Георги Ханджиев, Силвия Филипова, Лъчезар Лазаров, Пламена Михова, Зорница Иванова, Йоана Ламбрева, Тодор Ганев, Калоян Ченов, Антонио Дачовски, Александър Василев, Емануил Алурков, Александър Валериев, Куан Лу, Хейин Уан, Чан Тхе Чунг, Салваторе Лаудани, Елица Аврамова, Елисавета Гашпарова, Мария-Луиза Бояджиева. Оркестър, Хор и Балет на ДМБЦ – София. Представление на 23 декември 2025 г.
Честно казано, досега бях малко резервиран към постановките на известни световни мюзикъли на българска сцена. Струваше ми се, че по този начин българските артисти и певци/певици се възползват от славата им, придобита навън, за да привлекат публика, без обаче да имат онази настройка и страст, характерни за първообраза. Броях ги не за римейк, броях ги за подражание. Затова и се въздържах да ги посещавам: не исках да си развалям впечатлението от оригинала. Един вид, спестявах си разочарования…
Спектакълът „Кабаре“ в Държавния музикален театър „Стефан Македонски“ в София прекърши тази моя резервираност, разби я на пух и прах. Оказа се всъщност, че притесненията ми са били абсолютно неоснователни. Българският вариант ме изненада приятно и то по няколко линии: постановка, сценично присъствие, певчески възможности, оркестрово изпълнение. Показа се като достоен продължител, не като недостоен имитатор.
Разбира се, предоставените права задължават да се следва историята, да се изпълнява музиката, да се уплътняват образите. Но това „вярно с оригинала“ има опасност и да не бъде толкова вярно. Всичко зависи от това как ще се справят артистите и постановъчния екип. Трябва да призная, че в българския случай са се справили великолепно.
Убеди ме в това (и то безпрекословно) решението със знаменитата сцена, когато на пикник тийнейджърът от „Хитлерюгенд“ запява песента „Утрешният ден ми принадлежи“. Смятам, че това е върховият момент в „Кабаре“, когато всъщност става ясно, че Ваймарска Германия е обречена. Убеден съм впрочем, че всеки превод на произведение от един художествен език на друг (например роман във филм или в мюзикъл, както е със „Сбогом на Берлин“ на Кристофър Ишъруд) или пък римейк на някое известно по света артистично постижение има същностната задача да открие онзи ключ, кулминацията, която ще позволи успешното пренасяне в новата (културна) реалност. В „Иисус Христос Суперзвезда“ според мен такъв „решаващ момент“ (Анри Картие-Бресон) е сцената с изгонването на търговците от храма, в „Тютюн“ на Димитър Димов е образът на Ирина, в „Кабаре“ е тази нацистка песен. И решението на постановчика Валентин Ганев е превъзходно: песента звучи от сцената, но и от партера сред публиката – изненадващ ход, възхитителен. Побиват те тръпки – злото е сред нас, допирало е рамото ти, седейки незабележимо до теб… Случва се този потрес на въздействието преди антракта: тъкмо тази ключова песен дели спектакъла на две – в първата си част той е повече забавен, във втората вече е страшен. Страшен и безнадежден…
По гласовите си качества и оркестровото изпълнение българският вариант на „Кабаре“ също е на достойно равнище. Някак не усещаш, че това все пак не е оригиналът и дори българският текст стои съвсем органично. Да не говорим за актьорската игра: Денис Бояджиев е блестящ в ролята на Церемониалмайстора – жив, предизвикателен, безцеремонен; Илона Иванова успява съвсем адекватно да покаже двойствената природа на Сали Боулс, обхваната ту от нерва на любовта, ту от нерва на сцената; Николай Велков е точно толкова прецизен и точен, колкото трябва, за да си представим какво е да си чужденец в град, в който поне по онова време чужденецът все още не е заплаха, а привлекателност. Ще отделя обаче две изпълнения, в които някак е концентрирана силата на спектакъла: на Александър Панайотов в ролята на Ернст Лудвиг – напорист, понякога плашещ, друг път съблазняващ; де да знам, вероятно и дяволът би действал така, ако беше нацист. И на Александър Мутафчийски в ролата на Шулц: плах, объркан, леко наивен. Да не кажа инфантилен на моменти. Но тази инфантилност не е личностна характеристика, а е характеристика на времето: известно е, че мнозина са смятали идването на Хитлер на власт като невъзможно, а след като се е случило – за временно явление, кратък интервал, който ще мине и замине. В своята книга „Любов във време на омраза. Хроника на една чувство 1929–1939“ („Прозорец“, 2024, превод Екатерина Войнова) немският писател Флориан Илиес прекрасно описва тази заблуда, на някои коствала на живота, на други – дългогодишно изгнание. Че дори и всезнаещият Зигмунд Фройд страда от нея, затова и изоставя четирите си сестрите си в ръцете на нацистите, за да погинат всички в концентрационните лагери. Със своето лековерие и убеденост, че той е германец, а не евреин, Александър Мутафчийски олицетворява времето на тази пагубна неопитност – време, оказало се не на висотата на изискванията на историята. Прочее, ако погледнем по-глобално, „Кабаре“ е тъкмо за това: как времето не успява да разтълкува правилно историята и поради това идва Апокалипсисът – незаслужен, но зловещ…
Българското „Кабаре“ е удоволствие. Но едно предупреждаващо удоволствие за това колко лесно и безпроблемно кабарето може да се превърне в лагер, в концентрационен лагер. Така става, когато сме слепи. Слепи, наивни и лекомислени за надвисналите апокалипсиси на историята, тази злодейка…
Апокалипсисът е на прага, във всеки миг на прага…
