Автобиографията на спортната легенда е същевременно и хроника на цяла една епоха в българския волейбол. Откъс от изданието на „Сиела“

Владимир Николов разказва за спортните и личните успехи и тяхната висока цена пред журналистката Виолета Цветкова. Написаната в съавторство книга разкрива вдъхновяващата история на едно обикновено българско момче, изкачило „волейболния Еверест“, но завинаги останало вярно на родината си, на своето момиче и на ценностите, които неговите лични будители са му предали.

Владимир Николов е волейболен шампион на България, Италия и Франция, златен медалист от Шампионската лига (2005 г.), носител на бронзови медали от Световното (2006 г.) и от Европейското (2009 г.) първенство, диагонал №1 в света (2010 г.), дългогодишен капитан на националния отбор, а сега и президент на ВК „Левски“.

„Високо“, Владимир Николов, Виолета Цветкова, издателство „Сиела“, 2024 г.

МОДЕРЕН ПАТРИОТ, МЕЧТАТЕЛ РЕАЛИСТ

Помня цитати от велики личности, които ме вдъхновят. Споделям техни думи и тук, и с треньори, със състезатели, с приятели, с близките ми, защото вярвам, че хора като алпиниста Нирмал Пурджа например са стигнали до своите прозрения след дълги, дълги години изкачване към високото. Не определям себе си като толкова мъдър, че да изричам измислени от самия мен сентенции. Обичам обаче да казвам на децата си (и моите, и в „Левски“) да не си слагат лимит на мечтите. Моите детски мечти бяха много дребни и се развиха във времето, но от висотата на сегашните ми години и извървения път мога да си позволя да подтиквам идващите след мен да дадат свобода за най-високите си цели и да не се страхуват да ги преследват. Хора, не се страхувайте и да изричате добрите си помисли на глас, нали твърдят, че Вселената помни…

Някой вероятно ще ме репликира: „Владо, ти не каза ли, че не си мечтател?!“. Да, така е, по-различно е при мен – аз съм мечтател реалист, мечтая за неща, в които вярвам, че ще постигна. А както често си повтарям, когато спечелиш в мислите си, по-вероятно е да спечелиш и в играта. Поне в Нашата игра знам, че е така. От опит знам.
Защо вярвам в мечтата си, че българският волейбол през 2026-а ще е в Топ 10 на света ли? Имам още една история за разказване, кратичка е, но вдъхновяваща.
Посред лятната жега, веднага след онзи международен турнир в Анталия, където старши треньорът Джанлоренцо Бленджини подложи на изпитания физиката на подмладения ни мъжки национален отбор, всички заминаха на лагер в… Пазарджик. Чудех се за избора му и като се върнаха, го попитах:
– Кико, защо Пазарджик?!
– Владо – отвърна ми Бленджини, – изключително съм щастлив от това, което се случи там.
– Какво се случи бе, Кико?
– Ами навън беше четиресет и пет градуса, в залата – петдесет. Не можех да си поема въздух, за да водя тренировките, но нито едно от момчетата не се оплака, не измрънка, не се отказа, не се спести. Нито едно, нито веднъж. Сега разбираш ли ме, Владо? Това са моите хора! Само да са здрави, ще видиш, че догодина ще имаме резултат. Естествено, само това не стига. Тренирали сме само един месец, трябва да продължим и през годината, трябва и това, и това, и това, за да извървим стъпките, да стигнем до Олимпиадата, да вземем медал… Да знаеш, Владо, тия деца, които бяха с мен в Пазарджик – това са хората! В Италия нямаме такива.

Представяте ли си, Бленджини призна, че ако това нещо се случи в Италия, на следващия ден ще дойдат капитанът на отбора, помощник-капитанът с още един за кураж и ще кажат, че няма да тренират при тия условия. Българските национали, повечето все още деца, обаче до едно бяха издържали теста на своя треньор. Е, как да не съм мечтател реалист?!
Това е начинът.

*
Наричам себе си и модерен патриот. Не бих си татуирал велик българин на гърдите или на прасеца, но както вече мнозина знаят, правя друго. Цял живот се опитвам да убеждавам другите, че ние сме по-добри от тях. Всъщност не сме. Не сме по-добри, не сме и по-лоши, но аз се опитвам да убеждавам, че българите сме по-добри от италианци, от французи, от руснаци, сърби и т.н. Повтарям го често, защото това ми е психологическата мисия в спорта. И когато България, тоест националният отбор, ме призове – аз ставам и тръгвам.

Така действах като състезател, така действам и сега. Щастлив бях, когато неочаквано ме „призоваха“ в треньорския щаб на младежкия ни волейболен отбор до двайсет години. Как да не съм щастлив, когато някой имаше нужда от помощта ми и аз, ветеранът, можех отново да съм полезен по време на мач. И момчетата, и треньорът Мирослав Живков, и целият екип около тях през лятото на 2024-та си заслужиха титлите „шампион“ на Балканиадата (12–16 август в Сърбия) и „вицешампион“ на Европейското първенство (26 август–7 септември в Гърция и Сърбия), а трима от нашите състезатели, включително синът ни Мони, влязоха в т.нар. идеален отбор на Европа в своята възрастова група.

И на двата турнира бях с тях. Един месец, а толкова много емоции. От тези, при които адреналинът се покачва, сърцето тупка учестено и мирише на битка, но от онези, на игрището. Тактика, стратегия, гледане на видеозаписи, дълги волейболни разговори с другите треньори, вземане на решения за секунди, компромиси. Прегракнали гърла, потни длани, безсънни нощи и постоянно напрежение… Благодаря ви, момчета, за този специален и малко неочакван подарък, който имах привилегията да получа. Специални благодарности и на старши треньора Мирослав Живков, че ме покани да работим заедно. Благодаря и на Българска федерация по волейбол, на хората от целия екип, които бяха неотлъчно до отбора и си вършеха прекрасно работата. Не мога да забравя и подадената ръка от старши треньора на мъжкия национален отбор Джанлоренцо Бленджини, който беше до момчетата и помагаше с ценния си опит…

Сребърни поехме обратно към България след Европейското, с много повече радост от добре свършената работа и с малко тъга, която носи второто място на всеки финалист. Има обаче един миг от това лято, за който винаги ще си спомням с вълнение. Запечатан е не само в сърцето ми, но и в една снимка – привидно банална, но не и за мен. „Хванала“ е отбора и треньорския щаб секунди след връченото сребро. Заедно съм със сина си на подиума, аз на заден план, ама плътно зад гърба му. Там ми е мястото вече, защото Мони е готов да се бори сам, плещите му са силни да поемат огромния товар, който си избра да носи… Благодарности на фотографа!

Дори с прашинка да се измерва помощта ми за постиженията на младежкия ни национален отбор това лято, ще знам, че съм изпълнил психологическата си мисия за Нашата игра. Вярно, личното ми щастие щеше да е максимално, ако сребърните медали бяха златни, но от друга страна, нали съм мечтател реалист – нека момчетата да имат още върхове за изкачване.

Вярвам в новото поколение волейболисти, вярвам не само в момчетата, а и в момичетата – Тони Зетова дойде, пое като треньор националните състезателки до 18-годишна възраст и след по-малко от година отборът стана европейски шампион. Колко емоции, радост и оптимизъм ми подариха те! Само след две-три години част от тези талантливи момчета и момичета ще заиграят с големите волейболни отбори на България. Ще се сменят поколенията и…

*
При мен чувството за принадлежност е много силно. Аз съм българин, всички в семейството ми сме българи, затова най-важно ми е какво се случва в България. Това обаче не ми е достатъчно. Чувствам се още по-добре, когато съм част от нещо по-голямо. Точно затова ми се иска един ден да отидем на следващото ниво, да загърбим бремето си на последни във всякакви класации по живеене и да се възприемем наистина като граждани на Европа, на света.

Неслучайно споменах татуираните исторически личности по телата на днешни „герои“. Наистина не бих го направил, но това няма никакво значение за личното ми отношение към темата „патриотизъм“. По-скоро ще перифразирам думи на Апостола: „Дела трябват – не рисунки“. За мен патриотичното е не какво показваш, а да си вършиш работата по най-добрия начин и да я вършиш в България (независимо в каква сфера си избрал да се развиваш).

За мен патриотичното във волейболната игра е да помогнем на най-голям брой български деца да си сбъднат мечтите и да искат да защитават цветовете на България на спортната площадка. За мен не е патриотично да си рисуваш Левски на прасеца, да обясняваш, че мигрантите нямат място тук, да не искаш България да е в Европейския съюз и НАТО, обяснявайки мнението си с това, че си патриот – не, не си патриот, идиот си (съжалявам за израза)…

Убеден съм, че доста неща в България биха могли да се направят по-добре, отколкото се правят, но в същото време не мога да не забележа прогреса през последните десетилетия. Въпреки многобройните ни проблеми, днес у нас се случват и добри неща. Какво имам предвид? През 1989-а брутният вътрешен продукт на деветмилионна България е бил около 22 млрд. долара, а в момента е около 100 млрд. евро при шест милиона население. В пъти повече! Това за мен е прогрес! И стига да имаме желание да работим малко по-добре и малко по-правилно, най-вероятно след още трийсет години ще сме изпреварили немалка част от държавите, пред които сега раболепно се свеним да се изправим и мерим патриотизма си само с „булгар, булгар“… Не искам да е така, другаде гледа един мечтател реалист.

Иска ми се да видя, че в България има гражданско общество, но за да имаш гражданско общество, първо трябва да имаш граждани, които мислят как децата им да живеят по-добре. Иска ми се да спрем да коментираме какви били румънците, турците, гърците… всички – иска ми се най-сетне да погледнем себе си. Ама честно. Иска ми се да не сме шест милиона индивидуалисти, а сплотен около силна национална кауза народ. По този повод се замислям за Франция, където живях години наред – там всички са свободни да изповядват каквото си искат мнение, но когато видят зор, французите винаги се обединяват. А в България, когато хората видят зор, се разделят и това ни връща единствено назад.

Иска ми се да видя един корумпиран политик осъден. Тук си спомням думи на Айн Ранд, чиито книги продължават да ме провокират и вдъхновяват: „Наблюдавайте парите. Парите са барометър за достойнствата на обществото. Когато видите, че покупко-продажбите се извършват не със съгласие, а по принуда; когато видите, че за да произвеждате, ви е нужно разрешението на някого, който не произвежда нищо; когато видите, че парите се стичат при онези, които търгуват не със стоки, а с влияние; когато видите, че някои хора стават по-богати чрез подкупи и облагодетелстване, отколкото чрез работа, и вашите закони не закрилят вас от тях, но закрилят тях от вас; когато видите корупцията да се възнаграждава, а честността да се превръща в саможертва – тогава трябва да знаете, че обществото ви е обречено“ (Айн Ранд, „Атлас изправи рамене“, ч. 2, изд. „Изток – Запад“, 2009). Ето затова искам да видя осъден за корупция политик. Един поне, та да се тръгне отнякъде.

Иска ми се да не съм част от население, в което всеки се спасява поединично, а да имам усещането за принадлежност към силен народ.
Иска ми се да спрем да мрънкаме и да повтаряме, че сме по-зле. Не сме по-зле. По-зле сме само когато не вярваме, че утре ще направим да ни е по-добре.
Иска ми се да спрем да се подценяваме. Сравняват ни например с Нидерландия, само че преди триста години, когато ние сме били все още управлявани от Османската империя, тази страна с огромния си търговски флот вече е била сред силните държави в света. Имат триста години натрупване преди нас – време, в което са се развивали и като общество, и като индивиди, генерирали са богатство, каквото тук не сме и сънували. А ние за малко повече от век свобода как да ги стигнем?! Изправете се бе, хора, няма кратък път към върха. Пътят към върха е проза – работа, работа, всеки ден още от същото. Години от същото. Направете го и после си говорете за сравнения.

*
Когато ме канят за мотивационни лекции и става дума за стимули, винаги казвам едно и също: ние, хората, имаме два основни източника на мотивация – единият е нуждата, другият е страстта. Работата ми в „Левски“ често е свързана с деца и юноши на различна възраст, които ние, възрастните в клуба, искаме да превърнем в победители. За съжаление, като цяло съвременните младежи са осакатени, отрязан им е единият от източниците на енергия. То е все едно да имаме две атомни централи, които захранват цялото общество с електричество, но умишлено сме отрязали едната – ефектът няма да се получи; или пък си представете самолет, който лети с два мотора, ама ние умишлено сме му отрязали единия – няма как да лети. Такива са и нашите деца, нямат нужда, защото получават всичко наготово. Какво можем да направим? Да работим за страстта им, тоест да правят всичко по-добре и със страст, за да постигнат сами това, което искат да имат. Тогава може би ще им се върне и тягата (нуждата), от която някак тихомълком модерният ни свят ги е лишил…

Има надежда. Убеден съм. Преди време разговарях с деца от „Левски“ и ги питах за какво мечтаят. И синът ми Алекс, който беше сред тях, отговори: „Аз искам да стана олимпийски шампион!“. Това е мечта, достойна за уважение. Въпросът е, че когато имаш такава мечта, ти вътре в себе си подсъзнателно знаеш, че трябва да извървиш пътя до нейното осъществяване, но и да платиш цената. Човекът, който е готов да плати цената, той най-вероятно ще стигне и целта си, стига да е здрав и да има подходящите условия, за да го направи…

Друго момче от групата обаче (страхотно иначе дете) каза, че мечтае да взема хиляда и петстотин лева заплата. Две-три години по-късно то вече получава три хиляди лева, защото си ги заслужи, надхвърли два пъти мечтата си, но въпросът е: „Оттук накъде? Готов ли си за нова мечта?“. Според мен хората с големи мечти са по-продуктивни. Защото, когато имаш малки, лесно постижими цели, един ден ти стигаш до тях и после невинаги искаш да се изкачиш още по-високо, тоест да си намериш нови мечти.

Убеден съм, че в спорта винаги е по-добре да работиш с хора с по-високо самочувствие, с по-смели цели. И вярвам, че с тях можем да стигнем там, накъдето самият аз летя като мечтател реалист. Мечтая си един ден българският национален отбор по волейбол да стане олимпийски шампион, да бъда там и да слушам химна на България с нашите момчета. Мечтая си да съм допринесъл за този успех макар и с ей толкова, колкото струва една добра, любима дума… Това наистина би бил достойно живян живот.

*
Има време дотогава. Оглеждам се сега, на високото съм. И не ми се слиза оттам, защото очаквам по-малките да дойдат при мен. Мечтая си през 2026-а мъжкият национален волейболен отбор на България да бъде сред най-добрите в света. Не, не мечтая, вярвам, знам. Защото съм модерен патриот. И мечтател реалист. Кой знае, може би и… пророк, защото има голяма вероятност да съм прав, ха-ха-ха.