Откъс от новия роман на швейцарския автор, изданието е на „ФънТези“, преводът на Ема Ангелова
Да превърнеш всекидневието си в литература – на това е способен само писателят. Но да не се заблуждаваме – не всеки писател ще се справи. В този конкретен жанр Хайнц Хеле е особено последователен. И ако в предишните му книги (на български са издадени „Успокояващият звук на избухващ керосин“ (2019) и „Преодоляване на гравитацията“ (2021) този подход е проведен частично, то в най-новия му роман „Вълни“ (издателство „ФънТези“, превод Ема Ангелова) той е основната сюжетна линия. Авторът превръща себе си в литературен герой след едно малко необичайно решение, което вземат двамата с жена си, писателката и журналистка Юлия Вебер. Вместо след раждането тя да излезе в майчинство, от работата си се отказва той, остава си в къщи и се грижи една година „на пълен работен ден“ за двете им дъщери – новородената Z и седемгодишната B. Почти престава да пише, но не престава да бъде писател. Защото продължава да наблюдава, да запечатва, да осмисля и търси думи за това, което се случва около него, и най-вече – вътре в него. Немаловажен детайл е, че действието се развива през втората година на COVID-19. Но вълните на епидемията, които всеки път ни връщаха към първоначалния ужас от неизвестността, са само най-повърхностният пласт на многозначното заглавие. Така че не очаквайте някакво медицински-репортажно, битово-документално четиво. Романът на Хеле е едновременно лирична и екзистенциална, самоиронична и себеразголваща студия на един модерен хетеросексуален 40-годишен представител на съвременната западна цивилизация, германец, живеещ в Цюрих. Историята на неговото всекидневие като баща, съпруг, мъж и писател, предадена от първо лице единствено число, би могла да послужи като отправна точка на мнозина, които се опитват да разберат себе си и света от края на първата четвърт на ХХI век.
За своите книги Хеле е многократно отличаван с швейцарски и германски награди за литература. За „Вълни“ получава през 2023 г. наградата Шилер на Zürcher Kantonalbank и литературната награда на кантон Цюрих.
Ето как Хайнц Хеле отговаря на въпроса на издателство „Зуркамп“ за какво става дума в неговата най-нова книга: „Вълни“ е роман за един мъж, който винаги е считал себе си за внимателен, толерантен, любящ съпруг и баща, докато изведнъж осъзнава, че и в самия него се крие същият потенциал от гняв и може би дори насилие като в онези мразещи жените мъже, които той толкова ненавижда. Взимайки за отправна точка моментни снимки от всекидневието на една писателска двойка с две дъщери (на няколко седмици и на седем години), разказвачът в продължение на година проследява своите вериги от асоциации – спомени, надежди, копнежи, разочарования и фантазии – в търсене на началата на тъмната си страна и на отговора на въпроса до каква степен тази тъмнина има връзка с мъжката му природа. Предполагайки, че само най-радикалната, безпощадна откровеност към собствените импулси може да доведе до осъзнаване и по този начин до възвръщане на контрола върху мисленето и чувствата, разказвачът изважда на показ своите разрушителни наклонности. Но всеки път отново и отново успява все по-бързо да върне мислите си тук и сега. Той научава, че истината не е това, което човек си мисли, когато вижда нещо, а онова, което поне двама души виждат по подобен начин. Той научава, че въпросите за това как гледаш на нещо и какво разпознаваш в него, какви образи предизвикват думите в съзнанието ти, винаги зависят и от собственото ти отношение към нещата. Той научава, че е възможно да направлява собствените си мисли и чувства, като преди всичко направлява погледа си. И като намери форма за постоянно работещия в него и върху него език. Форма, в която тъмното се смесва със светлото: вълните. Езикът и формата на романа, чрез които се изобразяват процеси на възприятие, мислене и чувстване, както и тяхното взаимопроникване в процеса на протичането им, не само оспорват идеалите за затворен, линеарен разказ, но и поставят множество други актуални въпроси относно половите роли, семейните модели и връзката между езика и социалната реалност. По този начин романът се надява да напомни на читателите, които изпитват страх от загубата на контрол, от невъзможността да отговорят на изискванията, но също така – нетърпение, скука или други разочарования във връзка с очакванията си към себе си като родители, партньори или просто хора, че – дори понякога да изглежда точно така – те никога не са единствените, които преживяват това.
„Вълни“, Хайнц Хеле, превод Ема Ангелова, издателство „ФънТези“, 2025 г.
ВЪЛНИ
И два дни по-късно седя сутринта пред кафене Хубертус и си мисля дали не трябва да пиша повече за националните характеристики, въпреки че по-скоро искам да надмогна националното, или за вродената странност, която Чеслав Милош приписва на руския народ още в началото на 50-те години, или може би по-скоро за съвършената различност, която е не по-малко странна, случваща се в САЩ.
И всички тези умове, които отчаяно се опитват да разберат бавно разпадащия се държавен и езиков ред, са просто съпътстваща щета от онези, които максимално си спестяват данъците, нестабилните убеждения, изградени от противоречиви твърдения, сред глобалния дисонанс на фундаментален скептицизъм и все по-честите противопоставящи му се ерзац уверености, но нищо от това не обяснява кой извлича полза от факта, че всичко става все по-странно и защо се случва така.
И при Милош чета за опасността от постепенното, несъзнателно приспособяване към системата – опасност, която е много по-голяма от тази на конкретните лагери и насилието, защото съзнанието въобще не забелязва колко по-съвършена и ефикасна я прави именно работата на лагерите и насилието, и тогава си мисля, че същото днес действа и тук, тоест без лагери и със значително по-малко насилие, но с привидно автономното приспособяване към еди-коя си имагинерна публика, и разбира се, автоцензурата не е цензура, но все пак е гадна и според мен е трудно да се разграничи от отчаяното желание да се харесаш, да бъдеш най-сетне видян, признат и разбран точно от проклетото мнозинство, тоест от пазара, който въпреки всичко умее да разпознава наистина добрия продукт.
И тогава изведнъж отново се изплаших от мисълта да покажа на някого това, което правя тук, и за първи път от много време насам се питам пак какво всъщност правя тук и дали не трябва да ми е по-ясно за какво става дума в тази работа, и да следвам това знание, да имам някаква визия, в художествено или в социално отношение, някакво действие, постъпка отвъд движението на химикалката върху страницата, което винаги ми се струва чиста случайност, и въпреки че съм решил отдавна, вече неведнъж, да не описвам повече сексуални фантазии, особено такива, които включват съседки, се чувствам длъжен все пак да спомена изречението, което чух вътре в мен днес, след като сутринта видях на улицата наскоро нанеслата се висока холандка, с която се запознах вчера в пясъчника, докато децата ни играеха, и първоначално погледнах встрани, забелязах, че тя ми се усмихна, след което се обърнах отново към нея и също се усмихнах, сякаш едва сега я познах, сякаш снощи последното нещо преди да заспя и тази сутрин първото след като станах не беше да гледам към двора и да мисля за нея, но не я попитах: Как е, а след това вече се бяхме разминали, и макар да знам, че след седмица, след още един-два следващи разговора, вероятно ще ми е все едно за нея, все пак се запитах дали не трябваше по-рано да се усмихна, и тогава чух изречението: Как бих могъл да я накарам да ме желае повече?
И толкова, толкова много ми се иска дъщерите ми да не се заразят от моята хленчеща самоутвърждаваща се похотливост, и мисля си, че непременно трябва да разчупим някак половите роли, защото, въпреки че, естествено, съм наясно как стоят нещата, отначало интуитивно приписвам желанието да се харесаш на ролята, която играе жената, но бързо осъзнавам, че това изобщо не е вярно, в края на краищата аз не идентифицирам себе си като жена, и тогава се питам, в една странна мисловна операция, която не е ясно дали има за цел да оправдае мен, или да дискредитира феминизма, дали всичко, което хората правят, не е насочено в крайна сметка към това да бъдат харесвани или дори желани от други хора, и дали по-скоро мъжете не са тези, които все пак вършат по-откачените простотии, опитвайки се да преизпълнят очакванията чрез мускули, високопроходими автомобили и водородни бомби, и тогава ми хрумва, че аз всъщност не правя нищо откачено, тъкмо напротив, и съвсем за кратко се питам дали евентуално не съм жена, и после прочитам, че Дж. К. Роулинг е върнала наградата за човешки права, връчена ѝ от някаква организация с нестопанска цел, защото била казала, че мъжете, които се чувстват като жени, трябва да бъдат третирани като жени чак когато са преминали през съответните хормонални и хирургически корекции, което тя аргументира с лично преживяното от нея сексуално насилие, при което от правозащитната организация коментирали разочаровани, че с подобни изявления Роулинг разпалвала омразата към транссексуалните хора, и освен това науката била установила по безспорен начин, че полът не бил бинарна категория и че преходът бил постепенен, и аз се опитвам да си представя пенис и вулва, които са толкова подобни, че е невъзможно да бъдат разграничени помежду си, и след това си мисля за една песъчинка пясък, после за още една, и още една, и още една, и още една, и още една, и после за целия плаж.
И може би утопията е момент, който ден след ден се завръща отново и който човек съвсем лесно може да пренебрегне, защото е толкова зает да си го представя и да го създава като постоянно състояние на нещата, както и отдавнашната шизофрения, описвана от Милош чрез конфликта между индивидуалните естетически търсения и централно утвърдения метод, която може би има същия корен като новата омраза, проявяваща се в добре отоплени помещения, на кожени дивани, до пълни хладилници, електро- и водоснабдени, пред телевизори с плоски екрани и дигитални устройства, стремежът към недвусмисленост, абсолютност, яснота, което не означава нищо друго освен стопиране на времето, което в известен смисъл се случи през 1990 г., когато рухна дуализмът на противоположните истории, и тъй като противоречието в голям мащаб беше изчезнало, оттогава го търсим в малък мащаб, някъде между веганския расизъм и постоянно нарастващото търсене на джипове с електрически двигател, по-бърза, по-голяма, по-устойчива броня за защита на егото и поне малко на околната среда, максимално разграничаване при минимално унищожаване.
И това би било може би едно прозрение, което, макар и банално, би трябвало да бъде подчертано: че разграничаването съвсем не означава унищожаване; мирното съвместно съществуване на мненията, за съжаление, отново се е загубило в дискусията, днес поне ми се струва, че някога е било различно, че е имало време, когато хората са разговаряли един с друг и аргументите са се приемали по-скоро като предложения, оферти да погледнеш на света по нов начин, а не като атаки срещу разума или човечеството, и не знам дали кожата ми е станала по-тънка, или желанието за злоба и надмощие е нараснало, но ми се иска да престанем да гледаме на думите като на оръжия, с които нашите истини могат да бъдат набити в главата на някой друг, а по-скоро като смели, объркани, любопитни малчугани, които играят с децата на съседите си и заедно откриват неща, които ние даже не можем да си представим.
И може би щастието е именно състоянието на празнота, тишина и покой дълбоко в мен, след като е отшумяла болката, която ме изкарва от леглото в пет и петнайсет, след настъпването на ефекта от половин таблетка ибупрофен, след успешното прекъсване на спускаща се дълбоко надолу спирала от мисли относно липсата на красота и простор в зрителното ми поле, когато се промъквам предпазливо в кухнята, и свързаната с това липса на пари, успех, интелигентност, всеобщо възхищение от тялото ми, и тогава си мисля, не, престани, веднага престани, и почти ми идва да се разсмея, колко лесно беше това, и после пак нищо, само шумът от колите по магистралата, а може би тази празнота не е липса, а богатство, може би в такива моменти не ми липсва нищо…
Фотографията на автора на хоумпейджа е на buchjahr.uzh.ch.
