През 1998 г. киноисторията беше глуповата, но някак забавно оригинална. През 2026 г. да кажем, че е глуповата, би било комплимент. „Приложна магия 2“ е неособено очарователно завръщане, в което магията съвсем е изветряла. Когато Сандра Бълок и Никол Кидман изглеждат „пластмасови“ (във всеки смисъл на думата), това само по себе си е разочарование – особено от втората, но най-голямо е разочарованието за онези като мен, които са се решили да гледат филма единствено заради присъствието на Сузане Биер зад камерата. Не е първият случай, в който европейски творец се „продава“ на Холивуд разбира се, но определено можехме да очакваме повече от режисьорката на „Братя“ (2004) и „Втори шанс“ (2014).
Често сравнявана с Луиза Мей Олкът („Малки жени“), „кралицата на магическата романтика“ Алис Хофман е известна в американската литература на ХХ век с темите си за сестринската връзка, женското приятелство и еманципация. Поверявайки първата екранизация на нейния роман „Приложна магия“ (1995) на актьора Грифин Дън, продуцентите очевидно не залагат на мотива с женската солидарност, но според последвалите коментари филмът очевидно смекчава и остротата в тона, с който писателката разисква предубежденията на обществото към дарбите на сестрите Оуенс или проблема с домашното насилие. В холивудската романтична комедия „щипката магия“ на Хофман замъглява социалното послание с пристъпи на сантименталност.
Когато двайсет и осем години по-късно втората екранизация (този път на продължението „Книгата на магията“, издадена през 2021 г.) е поверена на датската режисьорка Сузане Биер, известна с интереса си към семейните драми и силата на женското приятелство, логично може да се очаква подчертаване на феминистките теми в литературната поредица: еманципацията на момичетата, жертвоготовността на майките, свободния избор на живот. Дори да е присъствал в намеренията, този акцент се оказва затрупан под „приложната магия“, упражнена върху визията на Бълок (само на мен ли ми се струва, че е заприличала на Майкъл Джексън в лицето?!) и Кидман, пред чийто неестествен „младежки блясък“ стъписано прекланя глава всеки опит за сериозно послание.
Както може би си спомняте (казват, че филмът се бил прицелил в аудиторията на 45–50 годишните, обзети от носталгия по 90-те), Сали и Джилиън Оуен са сестри от доста стар род на вещици, отгледани от ексцентричните си лели. В някакъв несъвсем ясен по отношение на първата част времеви момент (но със сигурност не след 28 години) става ясно, че дъщерята на Сали – Кайли, изглежда също е засегната от мрачното проклятие, сполетяващо всички жени в семейството им: макар да притежават свръхестествени сили, те не могат да спасят мъжете, които обичат, обречени да умрат от насилствена смърт… Решени да победят тази напаст веднъж завинаги, сестрите Оуен пътуват до Обединеното кралство, за да атакуват злото в самата му сърцевина…
Проблемът с проклятието и обречеността на любимия мъж е в центъра на двете екранизации, до степен че задушава другите теми от литературната първооснова. Нещо повече, водени от необходимостта да оправдаят „възкръсването“ на проклятието, сценаристите на продължението всъщност влизат в противоречие с основната идея на „Приложна магия“, обобщена в репликата на полицай Гари Халет, че проклятията имат сила само ако вярваш в тях…
Сюжетът отново е лишен от нотките меланхолична жестокост, присъщи на стила на Алис Хофман, но става и все по-абсурдно бутафорен. Метафората е изчезнала, а сценарият неприкрито се опитва да повтори формулата на предшественика си, използвайки почти идентична структура и многобройни препратки – от среднощната маргарита до полета с чадър от покрива. Продукцията полага „усилия“ да пресъздаде топлата, интимна и „вълшебна“ атмосфера на първия филм, „нахлузвайки“ външните атрибути на домашен (и не само) уют. Прякото следствие от изкуствеността на резултата е липсата на емоция сред прекалено многословните и обяснителни диалози и овехтелите специалните ефекти (още един пример за повсеместно подражание).
Предсказуемостта на всички нива съпътства от начало до край тази история с претенция за магически реализъм и с пропиления потенциал на един стойностен режисьор. Ако сте в по-великодушно настроение, можете да си кажете, че „Приложна магия 2“ е обзета от нихилизма на Сали, която упорито се опитва да убеди себе си, че иска да живее „семпъл живот, лишен от вълшебство“. Но докато „отсъстващото“ емоционално състояние на персонажа обикновено е оправдано от сценария, тук, за съжаление, самият филм отсъства и ние прекарваме над два часа в отчаяна надежда той да се появи, но… напразно. Проект, лишен от визия, и от каквато и да е реална причина за съществуване, предварително е обречен на провал.
