На 21 февруари 1941 г. в дома на Никола Мушанов се провежда съвещание на лидерите на опозицията, които се противопоставят на влизането на България в Тристранния пакт. В деня за почит на борците срещу нацизма ви предлагаме фрагменти от Дневника на известния политик.

Видният политически и държавен деец Никола Мушанов е роден на 12 април 1872 г. в Дряново. Завършил право в Екс ан Прованс (Франция), се завръща в България и от 1893 до 1895 г. е съдия последователно в Стара Загора и Русе. През 1895 г. е назначен за прокурор в Стара Загора, а година по-късно минава на адвокатска практика в Русе. В обществено-политическия живот на страната се включва през 1897 г. Влиза в редовете на Демократическата партия, която е образувана предната година на основата на тогавашното каравелистко крило от старата Либерална партия в Княжество България. Със своята активна дейност сред русенските демократи младият адвокат бързо привлича вниманието на Петко Каравелов и получава отговорни постове в партийната йерархия. След неочакваната смърт на основателя на партията през януари 1903 г. Никола Мушанов става един от най-близките съратници на новия партиен лидер Александър Малинов и допринася твърде много за разрастването на редиците на демократите. През януари 1908 г. Демократическата партия образува самостоятелен кабинет, възглавен от Александър Малинов. На Никола Мушанов е поверено Министерството на народното просвещение. До 1919 г. заема и други министерски постове.

По време на управлението на БЗНС (1919-1923) заема открито враждебна позиция спрямо правителството на Александър Стамболийски и е един от ръководителите на Конституционния блок. През септември 1922 г. е арестуван и хвърлен в затвора, съден по процеса срещу виновниците за националната катастрофа, откъдето излиза след преврата на 9 юни 1923 г. В произведените през 1931 г. избори Народният блок, важна роля в който играе Демократическата партия, печели мнозинството от гласовете и поема управлението на страната. Никола Мушанов става министър на вътрешните работи, а от 12 октомври същата година е министър-председател и заедно с това министър на външните работи и изповеданията. След преврата на 19 май 1934 г. Мушанов продължава въпреки официалното разтурване на партиите своята политическа дейност, като става един от лидерите на опозицията. По време на Втората световна война като народен представител е един от най-изявените критици на режима. На 21 февруари 1941 г. в дома му се провежда съвещание на лидерите на опозицията, които се противопоставят на влизането на България в Тристранния пакт.

На 2 септември 1944 г. Мушанов влиза в кабинета на Константин Муравиев като министър без портфейл. След 9 септември 1944 г. е осъден на доживотен затвор от Народния съд. По-късно е освободен и възобновява дейността си в Демократическата партия, като участва активно в политическите борби на опозицията. Арестуван е и е въдворен в провинцията, където остава до края на живота си през 1951 г.

В края на живота си пише спомени и води дневник. От тях е запазена една незначителна част. След смъртта му те са предадени на съхранение в Централната библиотека на Българската академия на науките. Предлагаме ви фрагменти от спомените и дневника на Мушанов по изданието Никола Мушанов. Спомени, Дневник, изд. „Христо Ботев“, София, 1992.

Спомени

…Говорейки за себе си, аз мога с чиста съвест да кажа, че не съм отбягвал от да поема отговорност в дни, когато е било нужно и необходимо да се поемат такива за защита на легитимните права на държавата. Но никогаж не съм превишавал мярка, нито съм се стремил да вземам повод, за да упражня жестокост или насилие. Ако съм бил длъжен да защитавам държавни интереси като управник, която защита е продиктувала упражнение на сила, то и в тая защита е проличавала човечност и справедливост. Човешките добродетели, с които се хваля, че притежавам, не са ме направили „епитроп“, а, напротив, са ми послужили и като управник да мога да защитя легитимните интереси на държавата, като не съм се загубвал в крайности, мотивирани винаги с държавна необходимост. Не съм отделял държавника от човека и така съм служил по-честно на държавата и въздигнал, а не дискредитирал престижа и авторитета на властта. Не ръка насилническа и беззаконна, а ръка силна със закона, силна с правото.

Друга дейност като министър аз имах от 2 до 9 септември 1944 г. Нея съм описал другаде. Посочвал съм на мотивите и съображенията, които имах, когато приех да стана министър без портфейл в кабинета на Муравиев, аз, бивш министър-председател, в кабинета на когото бе министър Муравиев. Дейността ми също съм излагал по процеса на тъй наречения Народен съд. Няма следователно нужда тук да повтарям казани вече неща. И по тоя процес най-чистите подбуждения, доблестна дейност и смело предприета смяна на политиката на бившите германофилски кабинети бе квалифицирана като фашистка. Извратиха се фактите и се правеха изнасилени тълкувания, само да се достигне до виновност. Историята ще съди и аз съм убеден, че когато страстите утихнат и безпристрастието в преценката на фактите и обстоятелството вземе връх, ще бъда зачислен не между престъпниците, а между страдалците.

Като излежах седем месеца в затвора, и то повече от времето в болницата (Червен кръст, или болницата при затвора), бях помилван. След излизането ми заех се с организация на партията, както и със списването на в. „Знаме“… На 21 октомври 1947 г. бях повикан в Държавна сигурност, дето ми съобщиха, че трябва да напусна София и си избера място в провинцията, дето ще бъда въдворен. Не може обаче да се отива в Южна България и в градовете Русе, Варна и Пловдив. Съобщих, че избирам Търново и на 25 октомври тръгнах за Търново, дето пристигнах на 26 вечерта. Жена ми прокудиха една седмица по-късно, която е била заставена в три дни да изпразни къщата и предаде ключовете в Дирекцията на полицията[1]. Голяма тревога вкъщи. Благодарение на близки и приятели студенти тази къща, мобилирана в период от петдесет години, трябваше да се изпразни в два-три дена. Особено тежък удар това бе за жена ми, която бе много привързана към къщата си. Аз, както и близките ни, се чудехме как тя може да преживее тия дни. Но, разбира се, сътресението, което това жестоко дело нанесе, не остана без последствие. Жена ми е разнебитена нервно и надеждата, която я крепи, е, че един ден ще влезе наново в къщата. Празни надежди, но добре е, че страдуващите могат да си ги създават…

Дневник

1950 г.

Повече от петдесет години боравих с политически и обществени въпроси. Навикнал съм да преценявам събитията и имам свое мнение по тях. За това свидетелстват речите, които съм произнасял в Народното събрание в продължение на повече от тридесет години, които съм произнасял почти във всички градове на страната и множество села, както и статиите, които съм писал във вестниците „Пряпорец“ и „Знаме“…

Откак бях принуден да напусна София и да се установя в Търново, възможностите да следя събитията намаляха. Не мога да получавам и чета книги и списания, дори и вестници, чета много, но все стари и книги и списания, от които човек не може да научи нищо по новите веяния и събития. А те са толкова много!  Единствено радиото е източникът на сведения за събитията и шпикерът – автор на тълкуванията. Все пак в оскъдицата на средствата за опознавания на политическия и обществен живот в чужбина големите събития си пробиват път, стават въпроси на деня и няма прегради, които са в състояние да ги спрат и възпрепятствуват да достигнат до знанието дори на по-долу от средния гражданин…

4 март 1950… Моят живот в Търново става от ден на ден по-самотен и уединен. Никой почти не посещава дома ни и ние никъде не ходим. Моят маршрут е строго определен: сутрин в 8 часа отивам да се разпиша в участъка, оттам се връщам вкъщи, дето чета или пиша. Към 12 часа обядвам. Почивам 1,5 часа. След като стана, чета или написвам няколко писма. Към 4 часа закусвам. На 5 часа отивам да се разписвам в участъка, вземам вестници и се завръщам вкъщи. От 6 часа съм на радиото. Към 7 часа вечерям много леко: с кисело мляко или чай със сирене. Към 9.30-10.00, след като съм чул радиото по френски, руски и български, си лягаме. Ставаме към 7.00-7.30 сутрин и същият живот се продължава всеки ден. Ето един ден на съвременен, културен човек! И човек навиква! Изглежда, че човек по-лесно може да се връща към първобитното. Простащината и безделието откога като да се въздига към съвършенство духовно и морално.

Този режим в някои отношения е по-лош от затвор. В затвора поне има едно „общество“, с което затворникът общува, размишлява и има надежда да излезе от затвора на свобода. А режимът, на който съм подложен е „свобода“. Може да се движа, макар в по-голямо пространство от затвора – землището на Търново. Но да се любуваш само на природата, ако ли други грижи и неволи, които изобилстват в сегашно време, не са ти обзели ума, та очите гледат, но не виждат! Ала пространството като че е пусто, ненаселено от хора. Или по-право хора има; виждаш ги, срещаш ги, но като че ли ги няма, защото нито ти приказват, нито желаят срещата ти. Всеки иска да те избегне. Бягат от зараза! Страхът е обзел толкова „гражданите“, че не смеят не само да ти говорят, но да те срещат, да те виждат. Една мълва се разнесе в града, че който се среща с мене или ми услужва, ще пострада. Постоянно ме следят и виждат винаги с кой се срещам и дори с кого се поздравявам. И има случаи, когато цивилни полицаи[2] са запирали на улицата хора и са ги запитвали що са говорили с мене, и заплашвали, ако ли продължават да общуват с мене. Знаейки това, аз напоследък отбягвам не само да се спирам с хора, но дори и да ги поздравявам, защото тягостни чувства ме обхващат, когато виждам отдалеч как някои, като ме съпикасат, че отивам насреща им, минават на друг тротоар или влизат в някой магазин само и само да не ме срещат. Такава е „свободата“, която имам, на която се радвам и която е привилегия пред затвора. Но този начин на третиране с един „свободен гражданин“, и то бивш министър-председател, не е само търновски, ограничен само с мястото, дето живея. Изглежда, че опасността от общуване с мене и от други места, дали не от цяла България, е същата. По-рано мнозина приятели от разни места из страната идваха вкъщи, носеха продукти без страх. От шест месеца, откак бях изпратен и се върнах от концентрационен лагер, не идва почти никой. Ако срещна някого по улицата случайно, ще ми се извини, че не идва у мене, не изпраща нищо, защото го е страх и много го следели.

И кореспонденцията ми намаля. По-рано ми пишеха много приятели. Сега разнесла се е мълва, че писмата ми се отварят и никой не смее да ми пише. Някой, ако пише, ще измисли някое друго име или ще даде друг адрес. Само двама-трима приятели остават верни приятели, които бравират опасностите и пишат ми, и изпращат продукти. Но и тях следят навярно и когато закъснеят с писмата си, все ме е страх, че тяхното приятелство към мене ще е получило санкциите си, като са ги изпратили някъде…

Въобще живея в един режим „свободен“ като в Робинзоновия остров. А аз като демократ проповядвал съм, че естественото състояние на човека е да живее в общество, без да съм подозирал, че изкуственото състояние може да бъде създадено, в което съм попаднал и аз…

12 април. Тази година Великден е общ за всички християни, всички го празнуваха на 9 април. Изглежда, че в дни тревожни и бъдеще, пълно с неизвестност, религията става опора на страдающите и надежда за онеправданите навред, дори в Русия църквите са били препълнени с богомолци. А в Рим на площад „Св. Петър“ тълпа от половин милион вярващи очаквали благословията на папата. И у нас въпреки някои предизвикателни мерки, например обявите, че вечерта на Разпетия петък и срещу Великден ще има танци и бал в хижата, черквите бяха препълнени…

Прекъснах дневника.

На 10 май в 3.30 часа следобед моята добра и добродетелна, предана до неизмерност съпруга Райна почина без страдания, мигновено, по изненада. Съдбата ми нанесе жесток удар.

Днес е 9 юли. Утре се навършват два месеца, откак тя ме остави сам. Живея мъчителни дни. И колкото се отдалечавам от трагичния ден на нейната кончина, толкова ми е по-мъчно. Щом като си спомня, а това е всеки миг… защото я виждам навред при мене, загрижена за мене, мислеща и страдаща за мене, не мога вече спокойно да мисля или действувам. Вълнувам се. Затова и не съм още описал последните ѝ дни и трагедията, която изживях, да издъхне в моите ръце, без да има някой вкъщи.

[1] Неточно – на милицията.

[2] Милиционери.