Всичко е в ръцете на човека и всичко се изплъзва
изпод носа единствено и само от страх.
„Престъпление и наказание”

На страха очите са големи, най-големите и всевиждащи очи – толкова всевиждащи, че виждат и несъществуващото. Докъде може да стигне страховата психоза в една народна република като България, доколко става дума за психоза и доколко – за основателни страхове, говори и споменът, който ще споделя. И който се е запечатал отчетливо в старата ми памет, макар да е почти на полувековна възраст. И тази непомръкнала през дългите години и десетилетия отчетливост е, както ще видим, също показателна.

И така, след като през началото на 70-те избягах по един невероятен, по един почти филмов начин от най-добрия от световете в царството на хищните капиталистически акули, редът изискваше да се регистрирам в полицията. След като ме имаше под слънцето, трябваше да фигурирам някак си и в държавния регистър. Предпочитах да го направя със собственото си име – името, с което избягах като поданик на Нейно величество нидерландската кралица, Йост Ферверда, не ми се нравеше особено – дори само защото не бе мое, наложено ми бе, казано на ленински език, от конкретните нужди на конкретния исторически момент. А аз тъкмо от наложените, от налаганите неща бягах и нищо, нищичко не исках да взема със себе си от Народната Република в Свободния свят, освен собственото си име – него не си давам и до днес. (Не си го даваше и бившият ми заместник-директор в РСЕ Николай Калчев, но той имаше две имана – второто (пък може и първо да е било) беше агент Мартини. Не си даваше нито едното и без капка ирония казваше: „Една чест ми е останала и с нея си изкарвам хляба.”) Още щом стъпих от балканска на европейска земя, поисках да се преродя изцяло и радикално, така че и пукнат спомен от реалния социализъм да не остане да засенчва демократичното ми предстояще. Спомените обаче са по-силни от волята – те не питат, а се настаняват инкогнито в душата, остават вклинени дълбоко в съзнанието, при това вклинени завинаги, чак до ден-днешен.

Отиваме значи с дамата, която с толкова рискове за физическата си сигурност ме измъкна от кошмара, наречен по недоразумение НР България, в полицейския президиум на Кьолн да се впиша и аз като бял човек в белия свят. Нея обаче не я пускат вътре – искат първо да вземат моите показания, а после и нейните, но само ако се наложи. Малко се учудих на това лигаво дребнобуржоазно отношение – в света, от който идвах, по един или друг начин те натискат отвсякъде да даваш показания, а тук не ти ги искат дори по един толкова конспиративен и толкова политичен акт като бягство зад граница. Едно бягство, на чийто успешен и така жестоко изстрадан финал ние, малобройните участници в него, гледахме като на една малка попътна победа в Студента война. Дамата се понацупи, но никой не ѝ обърна особено внимание. Пък и, след като е споделила моето безумие, каква дама ще да е тя – чистокръвна хипарка само на двайсетина години. Като че ли и на мен никой не обръща особено внимание – уж полицейски президиум, а униформени не виждам, хората просто си гледат ведомствената работа, изкарват си хляба, както биха могли да си го изкарват с, както ми пише Георги Марков в едно предсмъртно писмо, развъждането на таралежи, да речем. Следователят, който ме приема, както се приема инвентар, е млад, видимо вероятно само някоя-друга година по-голям от мене, но може би и по-умен от мене. А може би и по-глупав. Не зная – предстои ми да науча. Дотогава имах богат опит, но само с комунистически следователи. Особено умни те не бяха – бяха само особено брутални. Този е много любопитен, но незлоблив. Иска всичко да знае, но и аз искам всичко да му кажа – ако следователите на ДС бяха мои палачи, този бе мой покровител. За разлика от родните потомци на Железния Феликс с хладния ум, горещото сърце и чистите ръце, този не носеше препасан черен пистолет под потната мишница – беше по чиновнически чист-чистичък като новоизлюпен. Запита за мотивите на бягството ми. Поех въздух да му обясня целия ужас на партийната грижа за човека, цялата атмосфера, цялата стратосфера нагнетих в гърдите си, но начаса се отказах, защото въздухът застина в трахеята ми – ужас може само да се изживее – не и да се разкаже. Поне това успях да му съобщя на моя ученически немски, а той се засегна. Пресъздавайки разпита, в първия си роман разказах как, стъписан от разноезичието ни, следователят става от стола си срещу мен, обляга се на масивното си бюро и аз долавям, че това е единствената му опорна точка върху лицето на земята. Е, не беше така в действителност – не стана и не се надвеси над мене като Георги Димитров над Гьоринг в прословутия фотомонтаж на Джон Хардфилд „Героят от Лайпциг” – през цялото време си седеше, седнал на креслото, с лакти, облегнати на масата. Представих си, че така безгрижно си е седял и Георги Димитров на процеса, защото е нямало за какво да го е грижа – загрижеността на Коминтерна му е била достатъчна закрила. И от какво да се страхува, и срещу кого да воюва е нямало – впоследствие се оказа, че става дума не за герой, а за посмешище с една открай докрай измислена, съчинена в идеологическите пропагандни централи театрална героика.

След като разбрах, че няма да смогна да пресъздам отровите на комунизма, които ме прогониха в първа младост от род и родина, реших да му изложа нещата хронологично, да възпроизведа, без много-много да се вживявам, пътя си от родното Черноморие до сянката на Кьолнската катедрала. И това обаче се оказа тежка задача – особено когато са лични, драмите не могат да бъдат възпроизвеждани хладнокръвно, колкото и да го изисква протоколът. Все пак каквото можах, направих. Като заразказвах колко трудно е било под лъча на едно джобно фенерче да изтриваме с тайно внесени през границата специално за целта химикали посред нощ в дрипавата ми палатка изходните гранични печатите от холандския паспорт, следователят ме попита защо не сме провели операцията в хотела на Йост. С превъзходството на вещ по темата отговорих, че бе рисковано да вляза като българин в хотел, резервиран за западняци, а освен това всички хотелски стаи се подслушват от Държавна сигурност. Тук вече нещата се закучиха. Моят събеседник (беше не толкова разпит, колкото събеседване) се усмихна недоверчиво. „Ама наистина ли всички стаи се подслушват?” „Абсолютно всички! И то денонощно!” „Трудно ми е да си го представя.” „Вижте какво, аз познавам страната си по-добре от Вас!” Разговорът загрубяваше, но вече не ми пукаше – знаех, че никой не може да ме върне обратно в Народната република, а всичко останало беше без особено значение. „Добре” – склони следователят. – „България е туристическа дестинация. Колко хотелски стаи мислите, че има по курортното Ви Черноморие – сто хиляди?” „Повече, много повече – докачих се аз. – Може би половин милион. А може и милион да са.” Заприличахме на търговци, които се пазарят и наддават. Накрая се споразумяхме и си стиснахме като джамбази ръцете на двеста хиляди. „Двеста – двеста. Не съм ги броил, но представете си само колко агенти и служители ще са необходими, за да бъдат те обслужвани. Хайде да ги пресметнем заедно. С микрофоните на всяка подслушвана стая (а всяка стая е според Вас подслушвана) трябва да бъде свързан съответно записващ магнетофон, разположен в специално оборудвано помещение, да речем, нейде на тавана или в мазето на всеки хотел. А тъй като стаите са стотици, за да бъдат всички те перманентно подслушвани, трябва към всеки хотел да се построи втори, подземен или тавански хотел с кабинети за подслушващите агенти. Пък и записващите денонощно магнетофони не работят на автопилот – те трябва непрекъснато да бъде наблюдавани и обслужвани. Да речем, че обслужващите карат в денонощие не четири смени по шест, а три смени по осем часа. Въпреки това за подслушването на една стая ще са необходими не по трима, а по четирима служители – хората ползват отпуск, излизат в болнични, пък трябва да бъдат покривани и уикендите, и празниците. И така, само за звукозаписите на двеста хиляди хотелски стаи (нали на толкова си стиснахме ръцете?) ще са необходими почти милион служители. Които обаче като техници могат само да правят звукозаписи – не и да анализират, класифицират и оценяват тяхното съдържание – това е от компетентността само на агенти със специална идеологическа подготовка. Записаните на магнетофонни ролки разговори трябва за целта да бъдат снети на хартиен носител, тоест нужни са и машинописки, които да ги разпечатат. Техният брой пресметнете Вие. Преди машинописките да затракат по клавиатурата обаче, всичко записано трябва да бъде преведено на български, така че, пресмятайки, не забравяйте да включите в сметката и преводачите от десетина западноевропейски езика. Първо, дали комунистическа България, в която западните езици не са особено популярни, има необходимия брой преводачи? И второ, прибавяйки ги към останалите обслужващи общонационалната подслушвателна система, която вече се превърна в истинска радиоимперия, стигнахме май до към два милиона чиновника – повече от половината трудово население на страната Ви. Уверявам Ви, че не само държавица като България – и една преуспяваща икономически Западна Германия не би могла да си позволи подобно разточителство. Държавата ни би фалирала начаса.” „Знаете ли, ние си имаме приказка за тези хотелски стаи на „Балкантурист”. Шегуваме се, че във всяка от тях има предупредителен надпис: „Не поливайте цветята във вазата, защото микрофоните ръждясват!” „За шега бива. Фолклорът си е фолклор, а действителността – действителност.” „И Вие не вярвате, че в комунистическа България се подслушва?!” „Напротив – вярвам. Подслушвало се е още в нацистка Германия. Бих могъл да допусна дори, че всички стаи на международните Ви хотели са оборудвани с подслушвателни системи, мака че и това ми се струва финансово непосилно. Тяхното подслушване може да става обаче само селективно, избирателно. Сиреч когато някой интересен за Вашите служби задграничен посетител – държавник, експерт, високопоставен политик, крупен бизнесмен, военен, дипломат – бъде настанен в един хотел, включва се съответно подслушвателната апаратура в стаята му и цялата система се задейства – подслушва се, разпечатва се, превежда се, анализира се, класифицира се, картотекира се. И това не е евтино, но е все пак поносимо. А онова, в което Вие вярвате, са легенди.” „Е, какво се оказа – че Вие знаете за страната ми повече от мене!” „Не, не знам – само разсъждавам.” „Че да не би аз да не умея да разсъждавам!” – засегнах се не на шега. „А-а-а, такова нещо не съм казвал – аз отговарям само за моите си разсъждения. А за Вашите отговаряте Вие. Знам само, че като редови европейски хипари Анне и Йост, които с толкова романтични рискове са Ви измъкнали от комунистическия ад, едва ли са били интересни дотогава на службите Ви, та да им обърнат агентурно внимание. Както съм сигурен, че бягството Ви вече ги е направило интересни. Моя работа е да ги предупредя да не стъпват отново на българска земя, което и ще направя, а дали те ще се вслушат в предупреждението ми, си е тяхна работа.”

Спокойствието му ме правеше неспокоен. Логиката му бе желязна, а деловитостта – убийствена. Той не обичаше като мен демокрацията и не ненавиждаше като мен диктатурата – само, за разлика от мене, съпоставяше хладнокръвно. Съпоставяйки, дума по дума той така навърза факти, събития и изводи, че всичко изведнъж стана видимо, ясно, логично и убедително. Въпросът, който ме вбесяваше, бе защо аз не стигнах по собствен път до тази проста яснота – нали, за разлика от него, имах собствен, биографичен опит с тоталитаризма. А може би тъкмо затова, може би вместо да ме води към точен анализ и логични заключения, личният ми опит, дългогодишното ми битуване в една изродена система е изродило неусетно и сетивата ми, така е деформирало възприятията ми, че те са възприемали иреалното, въображаемото като реално. Благодарение на което действителност и абсурд са разменили местата си в съзнанието ми и един нищо и никакъв западногермански чиновник тръгва да ме заземява, да коригира светогледа ми, да възстановява с простичките си, но неопровержими равносметки статуквото!

Беше толкова неопровержим, толкова непретенциозен, но и толкова красноречив в непретенциозността си, че усетих как започвам да го понамразвам. А човекът не го заслужаваше – той ми върна погубената във въздушното пространство на чартъра между двата свята самоличност: прибра в служебния архив паспорта с моята снимка и с името Йост Ферверда и ми даде удостоверение със собственото ми име. Удостоверението много приличаше на квитанция за багаж, пък и гарата не беше далеч, но все пак аз останах доволен от трансформацията – хубаво, здравословно е човек да се завърне в първа младост обратно към собственото си аз. Сега вече целият да ме разложиш до последната, до родоначалната генетична спирала, да ме дешифрираш цял-целеничък на съставните ми кодове, само Димитър Бочев ще откриеш – и никакъв Йост Ферверда! Това възстановява самочувствието, а възстановяването аз дължах телом и духом на следователя, който явно също ме предпочиташе като Димитър Бочев – иначе не би тръгнал да ме реставрира, да ме изтръгва от лапите на обсебилия ме паспортно Йост Ферверда и да ме връща към автентичната ми самоличност. Статуквото значи беше възстановено подобаващо: докато преди да вляза в полицейския президиум върху лицето на земята имаше двама Йост Ферверда и нито един Димитър Бочев, на излизане имаше вече по един и от двама ни – единият в сянката на Кьолнската катедрала, а другият чак в Айндховен. А това успокоява – никой никого не бе ограбил със самоличността му, а ако все пак се бе случило нейде по трасето (хора сме), само за час-два полицейският президиум сложи ред в безредието.

Макар че благодарение на (западно)германската чиновническа изрядност нещата си дойдоха скропостижно на мястото, аз продължавах да недоумявам защо и как стана така, че гражданските страхове, които ни бяха пришпорили неумолимо под слънцето на мира и социализма, правеха комунистическия тоталитаризъм още по-гнетящ и тоталитарен, отколкото е в действителност. Страховете си бяха наши собствени, а предназначението на всеки страх е да охранява живота. Вместо да бъдат обаче мобилизирани като наши телохранители, тези ни нереалистични и преувеличени до неузнаваемост от въображението ни страхове правеха режима още по-смъртоносен и не бранеха, а погубваха младия ни живот.

След като някоя-друга година преди бягството ми в края на лятото на 1968-ма танковете на Варшавския пакт смазаха под веригите си Пражката пролет, режимът затегна примката – вместо да се почувства по-укрепнал и силен, тази победа май го паникьоса. Паникьоса обаче и нас, неговите противници. Когато две паники се изправят една срещу друга, побеждава по-паническата. В началото на учебната 1968-ма година, само броени дни след интервенцията в Прага, сред подплашените студенти и преподаватели на най-идеологизирания Философско-исторически (така се казваше тогава) факултет съвсем сериозно се заговори, че, скътана нейде в безбройните кабинети на Софийския университет, работи оборудвана от съветски специалисти мощна радиоцентрала, която подслушва едновременно не само всички водени в аудиториите и коридорите на Алма матер разговори, а и на километър околовръст, във всички кафе-сладкарници и ресторанти, в които бяхме у дома си. Никой не искаше да знае, никой не се запита дори как би било възможно това чудо технически, как едновременно ще бъдат слушани и идентифицирани от Държавна сигурност хилядите, стотиците хиляди разговарящи гласове. Страхът, който ни тресеше, прогони всички съмнения – и последната искрица здрав разум от студентските ни мозъци прокуди. И, без да се усетим, заговорихме шепнешком. Като в „1984” режимът копнееше да ни лиши от граждански глас, и успя – дори в интимната сфера. Наша вина беше, че не питахме –  ние само се бояхме. Запита се само следователят от Кьолн, който пък не се боеше – полицейският му президиум няма да тръгне да го подслушва. За целта ще се наложи да детронира демокрацията и да възстанови нацизма, а подобна реконструкция не е по силите на един полицейски президиум. Сигурен съм обаче, че ако следователят се боеше като нас, като нас щеше да вярва във фантоми, нищо че е германец – човешките архетипи са по своя генезис първочовешки и като такива са по-могъщи от народопсихологиите.

В хода на парадоксалността тази патологична уплаха пришпори и най-даровитата ни социална сатира, чиято задача би трябвало да бъде да ни върне от призрачните сенки към реалиите. Спомняте ли си халифската държава от легендарната творба на Радой Ралин? Държавата, в която предприемчивият халиф Харун ал Рашид прибягва до модерните технологии, за да осъществи личен контакт с всеки от многомилионните си поданици. Прави го, като оборудва халифата си по следния знаменит начин:

Под всеки балкон – микрофон,
на всеки клон – микрофон,
във всеки вагон – микрофон,
във всеки файтон – микрофон,
на всеки кон – микрофон,
във всеки салон – микрофон,
във всеки телефон – микрофон,
във всеки биберон – микрофон.
Под небосклона –
осем милиона
микрофона.

Преди да бъде публикувано в едноименната му стихосбирка, цитираното стихотворение „Личен контакт” бе прочетено от автора на едно от самодейните литературни четения в 272-ра аудитория на Софийския университет през 60-те, за които разказах преди някой-друг месец в настоящото издание. Като го чу, многолюдната аудитория занемя за миг, след което експлодира в нестихващи залпови овации – далеч по-гръмки и далеч по-спонтанни и искрени от служебните овации на партийните конгреси. Всички се възхищавахме неудържимо и бурно по-скоро на гражданския кураж, отколкото на несъмнения литературен талант на Радой. Възторзите бяха, разбира се, основателни, но иронията на сатирика жегна като че ли и нас самите, защото допринесе за укрепване на убеждението ни във всесилието на режима, в безусловното му господство над нашите изтерзани души, във властта му да ни контролира практически всякога и навсякъде. Пародираният от поета личен контакт подсказваше от една страна, че докато още има автори, които творят подобна гражданска сатира и граждани, които я слушат с наострени уши, не всичко е загубено. Този извод обаче беше само част от истината – нейната обнадеждаваща, нейната оптимистична част. Стихотворението препращаше обаче и едно друго, обезсърчаващо послание: след като режимът ни владее така безусловно, така тотално, не е ли абсурден, не е ли обречен на предварителна капитулация и най-плахият опит за гражданска съпротива? След като и всеки биберон е оборудван с микрофон, няма ли да бъде оборудван утре, когато технологиите го позволят, и всеки ембрион? И къде остава в цялата тази неумолима месомелачка, наречена реален социализъм, Негово величество човекът, личността къде остава, къде остават индивидуалността, духовността, всичко онова, което ни прави сапиенси? И има ли изобщо път и брод, има ли и искрица надежда за себеспасение, след като душите ни са така масово и така тотално одържавени? Гражданската сатира на Радой не отговаряше на тези въпроси – само ги подклаждаше. Строфите му ни върнаха към съзнанието за безправието, в което тънехме, но и към съзнанието за безсилието ни пред това повсеместно безправие. Едно безсилие, което намекваше недвусмислено всесилието на режима. И не бе ли ужасът от съпоставянето на това личностно безсилие с ведомственото всесилие онази несломима колосална сила, която ме прогони от страната? От страх ли избягах, или избягах от безстрашие? За да хукнеш да бягаш, рискувайки и свободата, и физическия си живот, се иска несъмнено смелост. Но не по-малко смелост се иска, и за да останеш на родна земя, където и свободата, и физическият ти живот са не по-малко застрашени – при това перманентно.

Пьотр Вяземски, който като Достоевски се лута цял един живот от един политически екстремизъм към друг, така че и в литературното поприще не може да намери пристан, който е пламенен левичар с левичарите и пламенен консерватор с консерваторите и който като главен цензор на Русия е кръвно сроден със страха, пише: „Аз бих сравнил страха с щуката. Който я обича, я развъжда в своето езерце, но трябва да знае, че тя ще погълне всичката друга риба. Който иска страх, да го всява в сърцето на подвластния, но трябва да знае, че той ще погълне всички други чувства.” Е, погълна ги. Без да го знаем като княз Вяземски дефинитивно, ние го долавяхме интуитивно. И воювахме със собствения си страх като Давид с Голиат, но без неговия успех. Битката ни не бе битка с тоталитарната система – за нас такава опция не съществуваше дори хипотетично, след подобна немислимост тръгнаха дори не ветрогоните, а само лудите, медицински, клинично лудите като безценния ми приятел Стефан Маринов. Всички останали воювахме със самите себе си. И тъй като съзнавахме неравностойността на двубоя, тъй като непобедимостта на източника на страха – системата – бе ясна с безпощадно ясното, ние със сетен напън искахме поне да прогоним от себе си съзнанието за страх. Обезвластени до кокал, надявахме се, че поне то ни беше подвластно и го преследвахме ожесточено и неуморно, с методичността, с която по собствените му думи любимият ни Чехов е изстисквал ден след ден роба от себе си – цял един живот. Тъй като не можехме да го ликвидираме, искахме да изтласкаме съзнанието си за обреченост нейде в дебрите на първичното – заточено там, то нямаше да бъде така злотворно. Целта ни бе да превърнем съзнанието в подсъзнание, което, за разлика от съзнанието, не е подвластно на социума, не е достъпно за тоталитаризма. Жадувахме тази неосъществена и неосъществима манипулация, ако не за друго, то поне за да станем и ние „Балкантурист”, за да можем да подправяме и фалшифицираме задграничните си паспорти не в дрипавите палатки на мръсните социалистически къмпинги, а в спокойния уют на чуждестранните курортни хотели.