Литературно и културно посредничество на високо равнище

В ръцете на читателите е сборникът „Гласовете на другите. Поезия, драма, критика“ („Mások hangjai. Költészet, dráma, kritika“) от Пламен Дойнов (български поет, драматург и литературовед, носител на множество награди), издаден от Фондация за изкуство „Цедруш“ (Кедър). Книгата е особено ценна, защото издател е Дьорд Сонди, едновременно унгарски и български творец – българист с майчин език унгарски, притежаващ невероятна находчивост, креативност, несравнима оригиналност и виртуозност. Като издател той коментира излизането на книгата по следния начин: „Дойнов, който е носител на унгарско държавно отличие за своята дейност, е един от важните стълбове на българо-унгарските отношения. Той е един от най-значимите творци и деятели в българския културен живот, известен с многото си инициативи. Автор е на важни творби във всички жанрове на литературата, както и в областта на литературната история, редактор и ректор на университет“. За по-голяма пълнота ще споменем, че заедно със съпругата си Дойнов често е посещавал Унгария, където са издадени две негови книги, едната от които има само унгарско издание (монографията „1956: Унгарското въстание и българската литература“). 

Книгата „Гласовете на другите“, свързвайки в едно земите на поезията, драмата и критиката, ни отвежда към богатството на българската литература и култура. Двамата преводачи – Дьорд Сонди и Ленке Чикхеи – са прекарали дълго време в България; Дьорд Сонди като директор на Унгарския културен институт в София, а преводачката и историчка Ленке Чикхеи, завършила унгарска и българска филология, е преподавала пет години в Софийския университет, докторската ѝ дисертация в областта на историята разглежда политическите системи в Европа.

През ноември 2024 г. на представянето на книгата в Българския културен институт в Будапеща, където с автора разговаря поетът, литературният историк и университетски преподавател Ищван Вьорьош, имахме възможността да откроим възгледите на Дойнов за литературата, културата, творческия му метод и да се запознаем с детайли от българо-унгарското литературно съжителство. Уводните стихове на сборника са в превод на Дьорд Сонди и ако ги цитираме („Записки по тялото“ или „Устните“), веднага ще усетим колко смайващи, с огромна художествена стойност са тези преводи. Духовно постижение, равностойно на оригиналната творба, е възможно само при преводач като Дьорд Сонди, който разполага не само с литературни и културологични, но и със съответните анализаторски познания, пресъздава лексикалността на двата езика с невероятна съпричастност и оригиналност. Във връзка с това изключително преводаческо постижение ще цитирам английския поет и литературен критик Джон Драйдън, който формулира критериите за прецизен превод по следния начин: translation with latitude (широко пространство за маневриране). Тази преводаческа работа не може да се сравни с ничия друга, тя абсолютно уникално пресъздава лексиката на двата езика с невероятно нагледни метафори. Пламен Дойнов оценява преводаческата работа на Дьорд Сонди така: „Той пресътворява текстовете, като им дава уникално битие – българското звучи на унгарски, без да е буквализирано подобие, а си е нещо като българска душа, пееща на унгарски език“.

Нека цитираме няколко стиха от стихотворението „Устните“, за да демонстрираме казаното по-горе:

Óh, az ajkak – két halacska, majd csónak, / én meg benne, bennük hipp-hopp vagy csodaszám/ jártatom, hogy keltsenek gyászos szókat, / mint rossz tivornyán, ha ki velem: Csocsoszán.

Ех, устните – две рибки, после лодка / и аз във нея, в тях натресен или сам / ги мърдам, за да раждат скръбни нотки / като след зло препиване със Чочосан.

Книгата продължава с раздела „Кафепоеми“. На споменатото представяне Дойнов специално коментира културата на кафето. Правейки преглед на географията на кафето, намеква и за атмосферата в кафене „Морик“ и научаваме, че в България в миналото се е говорило за кафенето като място, където се подготвят революции… Чрез стиховете си авторът на „Кафепоеми“ прави околосветска обиколка („Спомен от Париж“, „Монархия“, „Венецианска целувка“, „Белла Италия“), потапяме се в магията на кафенетата, която събира, помирява, разделя, изпълва със страст или подтиква към медитация. За жалост, днес в бързото градско всекидневие ритуалът в кафенето вече е загубил своята значимост, затова в прочита на Дойнов се случва „кафкианизиране“ на кафето; човек остава безпомощен пред обстоятелствата. Същевременно чрез стиховете можем да осъществим и кулинарно пътешествие. Авторът използва лексиката на готварското изкуство, обогатявайки я с образи и истории. Ето няколко стиха отново в превод на Дьорд Сонди: A kecses tejszínhab nemes teste, kelyhe. / Narancslikőr aranypalástja illan / dús illatú eszpresszókávé sejlő titkán… („Mária Terézia“)

Благородното тяло на високата бита сметана.
Златен шлейф от портокалов ликьор
върху матова тайна на гъсто уханно еспресо.
Кипват любови! – Зад пердета от переста пяна
звънтят силуети на палави баронеси,
безброй удивителни в протокола на кралския хроникьор.

(„Мария Тереза“)

Разбира се, насладата от кафето е вдъхновила много автори, например турската романистка Елиф Шафак, която споделя: „Кафето е като любовта: с колкото по-голяма отдаденост го приготвяш, толкова по-вкусно е“.

Специален поетически раздел представя материалите от ХII конкурс за превод на унгарската Национална библиотека за чуждестранна литература, който е посветен на стихотворението на Дойнов „Унгарски комплекс“. Можем да прочетем наградения превод на Ержебет Немет, но и различните преводни варианти на стихотворенията „Посещение в Марципанения музей в Сентендре“ и „Площад Октогон в Будапеща“ в превод на Янош Лацкфи, Ищван Вьорьош и Кристина Рита Молнар.

*

Вторият и най-обемен дял в сборника е драмата, дала заглавието на тома – „Гласовете на другите“. С композицията си тя е уникална. Вместо от действия се състои от осем картини и в известна степен притежава характеристиките и на радиопиеса. На сцената зрителят се среща само с четирима участници (Маргарита, Майката, Ангел, Чечо), останалите петнайсет действащи лица се включват само по телефона. Това решение въвлича читателя в неповторимо преживяване и го кара да се колебае към какъв театър да причисли драмата. Докато четем диалозите, не можем да я определим като традиционна пиеса.

На пръв поглед „Гласовете на другите“ не се фокусира върху действието, но никак не е лишена от напрежение, защото от телефонните разговори става очевидно колко трудно е вземането на решения в този отчужден свят, в който хората не могат със собствени сили да намерят изход… Затова следваме по непряк път поредицата от събития, генериращи катарзис.

Какво в действителност е посланието на тази драма? Отстранената от работа Маргарита създава с помощта на Ангел телефонна услуга, която именува „Глас назаем“. За тази услуга – по думите на Ангел – плащат търсещите съвет, помощ, решение: „Плащат и имат твоя глас“. А Маргарита заема позицията на големия помагач: „Искам по телефона да разпращам всичко – изненади, шокове, всякакви желания, искам всички… Аз да ги водя, да ги променям, да ги живея аз!“.

Ангел иска да върти бизнес с гласовете на другите в рамките на радиопрограма, но начинанието се проваля. Това се подчертава от фортисимото на петнайсетте говорещи, пуснато на диск в края на пиесата; те „пеят“ като хор, който е много труден за дирижиране. Финалът на пиесата извиква пред погледа картината „Викът“ на Едвард Мунк – 15-те „писъка“ представят мъчителното чувство на самота и уязвимост.

В моя прочит „Гласовете на другите“ е драма на конфликта, направляван от множество противоположни воли. Заради нейния симптоматичен разкриващ характер я виждам и като психодрама, механизмът на въздействие се осъществява чрез детайлното разкриване на душевните процеси у персонажите. Конфликтите възникват в съзнанието на героите и това, разбира се, напомня за недраматичната драма на Чехов.

Пиесата е блестящо доказателство колко важно психологическо средство е гласът. Подобен възглед изповядва поетът и преводач Ендре Скароши: „Гласът е преносител на енергия, тотална комуникация на духовната сила, с негова помощ светът става видим и пред очите ни се разкриват картини, осигурява възможност за интерпретиране на човешките връзки“.

*

Третият голям дял в книгата „Гласовете на другите“ съдържа критически и литературно-исторически текстове. От тях можем да се запознаем с развитието на българо-унгарските литературни връзки, с въздействието на унгарската революция от 1956 година върху българските писатели. Дойнов подчертава, че от българска страна през 1956 г. не се е състояло организирано действие срещу комунистическата власт. Авторът се позовава на издадените в България книги, които анализират политическата и културната ситуация от различни гледни точки. Изследването се основава на няколко аспекта: хронологичен, литературно-археологически.

Във всеки случай някои текстове, написани между 1956 и 1976 г., изразяват солидарността на част от българските писатели с унгарското въстание. Същевременно изследователят подчертава и реакцията на Българската комунистическа партия срещу революцията на унгарския народ. Сред писателските рефлексии ще спомена стихотворението-позив „Зов за свобода“ на Йордан Русков, разпространявано тайно и достигнало до 30 членове на Съюза на българските писатели. Тази лирическо-политическа акция носи на автора присъда от 19 години затвор, която по-късно е намалена.

Някои от творбите на българските писатели се характеризират по-скоро с прикрито, мълчаливо съчувствие. Един показателен „лирически афоризъм“ принадлежи на Атанас Далчев – „Надпис“: „Всички, паднали за свободата / дето и да е, са наши братя – / пак по кръв, но само че пролята“.

Тогава обаче сред повечето български поети се срещат характерни за епохата измислени пропагандни версии, с картини, представящи „грабителските ръце“ на унгарските земевладелци, но и лирически образи, възкресяващи религиозни народни ритуали. Във всеки случай събитията от 1956 г. възвръщат тогава в България риториката и пропагандния стил, в центъра на които стои „врагоманията“. Характерен пример за това е стихотворението на Нино Николов „Мъртвородени дни“: „Кои са там – народът? / Страшна дума! / Тогава – кой: / тълпа, / пълчища, / сган?“

Пламен Дойнов пише специална статия за поетическата антология „Bronzpillák – Az újbolgár líra 125 éve“ („Бронзови мигли – 125 години нова българска лирика“), в създаването на която лъвският пай е на нейния редактор Дьорд Сонди. Тя представя 40 български поети в превод на 33 унгарски поети. Изданието, простиращо се на 400 страници, доказва, че българската поезия по същество няма партийно-политически основания, в нея по-скоро доминира „полисният“, гражданският характер.

В книгата има няколко текста, с които Дойнов отдава дължимото на стореното от Дьорд Сонди за българската култура, представя неговата разноликост като преводач, поет, събирач на текстове, директор на Унгарския културен институт в София. Той пише: „Сонди е едновременно и Там, и Тук, гаранция за една българо-унгарска цялост“.

Сред посочените издания е критическата антология „Четене на Другия“, в която ролята на Другия се играе от унгарската литература, преведена на български. Интересът на Дойнов като критик е или потвърждаващ (за книгите на Ласло Наги), или компенсаторен (по отношение на автори, които засега нямат изявено присъствие в българската литература). Оказва се, че българските читатели проявяват интерес към лириката на Пилински, но харесват и Петер Естерхази и Геза Чат. Запознанството с авторите е чрез задълбочени рефлексии и интерпретации.

В заключение ще изтъкна и статията за двуезичната книга „Три цвята: червено, бяло, зелено / Harom szin: feher, zold, piros”, която съдържа стихотворения на тридесет поети от двете държави (Унгария и България) в съотношение петдесет на петдесет, като от унгарска страна са включени Янош Лацкфи, Естер Сакач, Атила Яс, Тамаш Прагаи и др. Дойнов подчертава, че „оригиналите са следвани изключително предано от преводачите… стиховете се чувстват в чуждия език у дома си“.

Мотивът за разширяването на унгарско-българските литературни връзки е в основата и на статията за съставения от Дьорд Сонди сборник с творби на Ласло Наги и Маргит Сечи, съдържащ и компактдиск. Книгата свидетелства за значителния интерес на Л. Наги към България. Сборникът на Дойнов съдържа още много интригуващи теми. Научаваме например, че първият вариант на стихотворението „Балада и за бензина“ на Биньо Иванов е изчезнал, а по-късно в резултат на вълнуващо пътуване и издирване е открит в архива на Дьорд Сонди.

Накрая можем да кажем, че преводачът е едновременно лингвист и литератор, едновременно историк и социолог, ролята му е не само да превежда от един на друг език, но и да посредничи в областта на културата в най-широк смисъл, както проникновено го е формулирал Ищван Барт: „Преводачът има не по-малко родство с творбата от писателя“.

Превод от унгарски Юлия Крумова

Текстът е публикуван в SzövetIrodalom, 14 февруари 2025 г.