Ангел Димитров, „Хр. Г. Данов – Просветителят“, издателство „Рива“, 2025 г. 

Хр. Г. Данов (1828–1911) е фигура, излязла сякаш от страниците на приключенски роман, чийто дълъг път навързва съдбите на поколения българи – отпреди Кримската война, през Освобождението, почти до Балканската война. (Провидението му спестява да види първото крушение на нова България.) Смайващо е колко малко знаем за тази „жива история на новобългарската просвета“ и голямото достойнство на монографията на проф. Ангел Димитров е, че ни позволява да провидим през човека епохата, пресъздавайки биографията като история.  

И още нещо важно: първото издание на тази книга през 1988 г. предизвиква голям и заслужен интерес не само сред историческата гилдия, но и сред широката читателска публика, тъй като превръща Хр. Г. Данов в алтернатива на „непосредствените работи в народната просвета“. В „бавното време“ на Живковия застой, обрамчено от доста изветрели идеологически щампи, проф. Ангел Димитров със средствата на историческото изследване извайва автентичния образ на един голям просветител от „бързото време“ на Възраждането, на един истински европеец, убеден, че „ние живеем в тока на най-бързите случаи и идеи, които вече са повлекли след себе си народите…“. В този смисъл тази биография на Хр. Г. Данов, както и изследванията на проф. Николай Генчев за българското Възраждане трябва да бъдат четени и в друга оптика – като „бели лястовици“ още преди базисните промени в България след 1989 г. 

Както е подвластна на промените и съдбата на героя на тази книга. Христо Груев Данов, както е пълното му име, скрито зад широко известните инициали, едва деветгодишен остава сирак. Споменавам го, за да стане ясно, че най-големият български издател и възрожденски просветител всъщност тръгва от нулата. Никакви спестявания, никакви лични контакти, скромен произход и упование единствено в собствените си сили. В кратките автобиографични бележки, обнародвани в юбилейния му сборник от 1905 г., той свидетелства, че тъкмо този първи удар на съдбата го прави такъв, какъвто е – предприемчив, трудолюбив, но и състрадателен. Човек, който никога не роптае, готов да понесе ударите на съдбата, с които изобилства бурният му живот. 

Той винаги е готов за промяна и жаден за образование. Вълнуващ е неговият разказ как прекрачва прага на клисурското килийно школо в далечната 1835 г.: става дума за малка стаичка в хилендарския метох в селото, в която децата се учат да четат по паникидата (четвъртита дъсчица, намазана с восък, върху която подред са изписани буквите А (Аз), Б (Буки), В (Веди). Данов си спомня как учениците се упражнявали да пишат буквите на отделни звукове, след това – слогове и подир туй – изречения. След което се упражнявали да пишат по следните примери:

Учете се дети
во младие лети,
когда прийдет старост,
да не будет жалост.

Толкоз. Часослов, псалтир, апостол и две аритметични действия (събиране и изваждане) – ето я цялата наука на онези килийни училища.

Немотията го подтиква да замине на гурбет из Анадола, та да се върне с „бохча пари“, ала се отказва след сълзите на майка си Кита, която не иска и той да остави кости в чужбина. Знае едно – че иска да стане учител. И го постига, премествайки се през 1847 г. в Копривщица, където учителства Найден Геров с помощник Йоаким Груев. Учи логика и риторика, ползва богатата училищна библиотека, в замяна на което мете и чисти школото. Не очаква помощ от никъде, освен от Бога. Силно вярващ, той пее в църквата, а черковното настоятелство го приютява в малка стаичка до гробищната църква „Св. Богородица“.

Навсякъде въвежда вечерни часове за неграмотните селяни. Стига се дотам, че първенците в Стрелча му отделят плата за две училища, в които на практика той даскалува, макар да се е цанил в едно. И забележете: никога не използва пръчките. Не наказва, не бие, а преподава с кротка усмивка, както свидетелстват учениците му. В Пловдив дори нарежда да строшат „възпитателните пръчки“.

Хр. Г. Данов е убеден, че модерното преподаване изисква нови учебни помагала. Че без книгоиздаване няма книжовност. Затова със спастрените с толкова мъка от даскалуването пари издава и първата си книга – „Календарчето Старопланинче“ (1855 г.). При това го издава в Белград на своя сметка. Не търси ничие финансиране и не се оплаква. Поради върлуващата тогава холера авторът прибавя указанието: „Кратко поучение за холера – как може всякой да се пази от тая болест, а кога нападне тя някого, що трябва да прави“.

Ето как един даскал се превръща в странстващ книжар и книгоиздател, който обикаля из цяла България. Подарява по едно календарче на всеки учител, бърза, преди годината да е изтекла. Навсякъде го виждат с бохча под мишница, по улици и пазарища да търси купувачи. От учителите по селата научава какво им липсва. Като колега разбира защо не върви напред образователната система – няма съответните модерни помагала. Действа сам, без почти никакви средства.

През 1856–1857 г. отваря и книговезницата си в Пловдив. Това е началото на първата му книжарница, в която има и двама съдружници. Ала не задълго. Набързо издава, пак в Белград, „Основа на българската граматика“ на Йоаким Груев, Катехизис в собствен превод, както и немилостиво зачеркнатия от днешната ни образователна система „Робинзон Крузо“ под заглавието „Съкращений Робинсон“.

В следващите години Хр. Г. Данов се превръща в най-пътуващия български книжар. Досущ като във Вазовото стихотворение „Старият книгопродавец“:

Трийсет години бях аз прост книгопродавец,
по селата учих, по черквите пях.
Любех много аз простите селяне;
Продавах псалтири и Рибний буквар,
малки календарчета им давах в дар –
само да обикнат българското писанье.

Начинанието не е безопасно. Данов разнася и бунтовни книги, печатани в Сърбия и Румъния, поради което през 1859 г. на връщане от Виена се озовава във видинския затвор. Добре че преводачът Илия Цанов успява в последния момент да подмени една от опасните книги със своя. И така книгопродавецът се разминава с Диарбекир.

Междувременно Хр. Г. Данов разширява дейността на книжарницата си и в Македония и Одринско. Нещо повече – училищните настоятели вече се обръщат към него и той започва да им препоръчва даскали с гимназиално образование. Изготвя следните типови бланки: Един учител търси положение. Той е на …години, снабден с българский язик и черковно чтение, с добро поведение, благ характер и с голямо желание да служи на народа…

Така до Освобождението на България един-единствен човек е и просветна институция, и отдел кадри, и книгоиздател, и печатар, и какво ли не още. Наистина е „книжарят министър“. Междувременно съставя и издава взаимоучителни таблици с буквар и измисля нещо много важно – „черковата-училище“. На много места местните първенци питат: как нашите набожни, но невежи селяни да построят школо, щом нямат черква? Тогава на пътуващия книжар му хрумва да съвмести двете. Първата такава сграда е издигната в Оряхово през 1872 г. Тя е дървена и е на два ката: на първия (приземен) етаж е училището, на втория е църквата. Само за три години в страната са изградени стотина такива постройки.

След Освобождението, въпреки влошеното зрение и честите астматични пристъпи, той не спира да работи. Нали е патриархът на българското книгоиздаване. Издател е на в. „Марица“, заедно със синовете си изготвя съвременните български учебници. Не се колебае да поема рискове и да издава „трудни книги“ като двутомната „Княжество България“ на К. Иречек, нали е „луд за народа“, както споделя пред С. С. Бобчев. Напълно в духа на знаменитата реплика от „Под игото“: „Лудите, лудите – те да са живи“. Защото без мечтатели като него нямаше да я има нова България. И на читателите на книгата „Хр. Г. Данов – Просветителят“ наистина предстои да открият една невероятна съдба.

____________

Предговор към книгата на проф. Ангел Димитров „Хр. Г. Данов – Просветителят“, която предстои да излезе от печат.