0
2833

Дисонантно наследство

В края на ноември 2022 г. в Клуба на архитекта в София се проведе обществена дискусия за бъдещето на Княжеската градина, в която е разположен и Паметникът на съветската армия. Дискусията бе организирана от Вили Лилков, Захари Карабашлиев и Тони Николов, участие взеха бивши и настоящи общински съветници, кметът на район „Средец“ Трайчо Трайков, главният архитект на София Здравко Здравков, председателката на комисията по култура към Столичния общински съвет (СОС) Малина Едрева, представители на неправителствени организации, общественици, граждани.

Захари Карабашлиев: За разлика от една зле написана книга, която просто можеш да затвориш, за разлика от една изложба, от която просто можеш да излезеш, от една скучна пиеса или филм, които просто можеш да издържиш, един архитектурен артефакт като този, в центъра на която и да е европейска столица, е нещо, край което се минава всеки ден, нещо, което се вижда от милиони очи годишно, нещо, което се налага да съжителства с нас и ние да живеем с него, нещо, което формира или деформира паметта на поколенията. И както при всяка друга форма на културата, така и в полето на архитектурата би трябвало да протича и вероятно тече онзи голям дебат, който едновременно е естетически, морално-етически, идеологически, но и градоустройствен. Дебат, свързан колкото с усещането за историчност, толкова и с готовността за бъдеще.

Тони Николов: Целта ни е да се даде нов импулс за една гражданска дискусия, която да прерасне в нещо съвсем конкретно, доколкото залата е изпълнена с настоящи и бивши общински съветници и активисти, хора с много активна позиция, за които този казус е изключително важен. Тази вечер ще говорим и за Княжеската градина освен за паметника, но те са като яйцето и кокошката. Когато говорим за паметника, винаги се казва: да де, ама трябва да има архитектурно задание за цялостната градина, тя всъщност е паметникът на културата и е много важно нейната история да бъде научена. Ако заговорим за градината, се казва: ама какво ще стане тогава с паметника. И за да стане ясно какво ще стане и откъде трябва да се започне, като че ли трябва да се започне от по-голямото и да видим нещата в дълбочина. Затова помолихме проф. Вили Лилков да ни разкаже историята на Княжеската градина, за да видим като в позитив и негатив някъде там и съдбата на паметника.

Вили Лилков: За мен смисълът от тази дискусия е това, което днес кажем, да може да бъде поето от общинските съветници и превърнато евентуално в политика на Общинския съвет. Защото за съдбата на Княжеската градина има решение от 2012 г., с което задължихме – тъй като тогава аз бях член на СОС, г-н Кисьов беше председател, г-жа Малина Едрева беше също в СОС – тогава задължихме главният архитект да подготви задание за конкурс с международно участие за идеи за развитие на Княжеската градина. Това задание беше изработено, то до днес все още стои на страницата на Асоциацията за развитие на София, но за съжаление след това то не получи по-нататъшно развитие. Бих искал днес да излезем с едно – не казвам решение, но ако постигнем общо съгласие, че трябва да вървим в тази насока, да го предадем на нашите общински съветници и те евентуално да го предадат на кмета на София, за да се работи по заданието и да се върви вече към този конкурс, който да реши в крайна сметка съдбата на Княжеската градина. И разбира се, съдбата на паметника, защото аз винаги съм разглеждал паметника като елемент на Княжеската градина. За мен, а и за повечето софиянци тя е по-важна и по-скъпа, отколкото този строеж, който е в центъра на града и е подчинил цялата градина.

Накратко ще разкажа историята на Княжеската градина, защото тя е емблематична за цялостното развитие на София като европейски град. И ние трябва да погледнем на тази градина не като на една квартална градинка, а като нещо, което през годините е вървяло заедно с устрема на София да се присъедини към европейските столици. Там са положени много усилия от много чужденци – градинари, ботаници, архитекти, тоест Европа е отговорила със симпатии на този цивилизационен устрем на София, за съжаление, прекъснат през 1954 г. И оттогава досега нищо не се е случило в Княжеската градина, освен че зоологическата градина беше преместена на по-подходящо място.

Мястото, на което е разположена Княжеската градина в годините около Освобождението, е известно като Стамболова ливада. Това място е било извън града, наричали са го мястото отвъд градския вал. Там софиянци са се пързаляли с кънки. Началото е 1880 г. Тогава се случват две неща – княз Батенберг, който влиза в двореца, решава да превърне днешната градска градина наистина в градина, тъй като до този момент тя е била овощна и зеленчукова градина и е снабдявала двореца със зеленчуци и плодове. Превръща я в градска градина, знаете по-нататък нейното развитие, и търси място за зеленчукова и овощна градина някъде извън града. Тогава общинският съвет отрежда 35–36 декара място зад градския вал. След това са прибавени още 23 декара и там Карл Бец създава първите четири павилиона за цветя, парник, зеленчукова градина, овощни дръвчета, обори за коне и крави. През 1887 г. вече княз Фердинанд решава да създаде там ботаническа градина. И вика от Пловдив един много успешен градинар, който се е превърнал в емблема на града – Люсиен Шевалас, който създава ботаническата градина. По-късно там работят цяла плеяда от ботаници и градинари – Жул Люшо, Йозеф Фрай, Жан Моризе, Емил Аман, Аларикус Делмард, Антон Краус и др. Градината е наистина прекрасна, с редки ботанически видове. Архитект Грюнангер през 1891 г. добавя нови цветни оранжерии, а княз Фердинанд създава зоопарк, който поверява на орнитолога Паул Леверкюн. От 1896 г. до 1931 г. директор на парка е Бернхард Курциус. Зоологическата градина се развива и през 1937 г. тук е вече най-големият зоопарк на Балканския полуостров. През 1896 г. Йохан Келерер създава първият алпинеум на Балканите. През 1903 г. архитект Георги Фингов, един от майсторите на сецесиона в България, проектира чугунената ограда с красивите каменни стълбове в стил сецесион, с които е оградена цялата градина. Постепенно около Княжеската градина се оформя едно архитектурно обкръжение, което и до днес краси нашия град – мавзолеят на княз Батенберг, Университетът, къщата на д-р Сърмаджиев и къщата на Яблански…

През 1936 г. със средства на царското семейство – цар Борис се отказва от идеята в Княжеската градина да се строи дворец, той е живял доста по-скромно – архитектите Любен Нейков и Тодор Горанов създават т.нар. царска детска градина, която има басейн, летен детски театър за 600 деца, зелен лабиринт, медицински пункт. Така изградената Княжеска градина съчетава към края на 30-те години интереса към дивата природа, научното природознание, детската фантазия и е един свидетел за този порив на София по дух и устройство да заприлича на големите европейски столици.

Какво се случва след 9 септември? На 8 септември на това място е ситуирана съветска зенитна батарея, която започва с халосни залпове да оповестява всяка победа на Червената армия на фронта по пътя за Берлин. Царската детска градина изчезва постепенно. Алпинеумите също. Ботаническата градина също изчезва. Изчезва и оградата.

Аз няма да коментирам какво представлява този паметник политически, но той буквално е умъртвил пространството около себе си. Вижте отпред – цяло едно футболно игрище, но то не се посещава, през него никой не минава. Тоест паметникът е умъртвил едно огромно пространство около себе си и ако минете покрай него, ще видите, че хората не искат да се задържат там. Те бързо минават през тежката му сянка и отиват в другите краища на парка. Нещо повече, тази градина не се посещава, аз съм стоял там с часове и съм гледал колко хора я посещават, и когато по същото време прескоча отсреща, в Докторската градина, която е десет пъти по-малка, там има десет пъти повече хора. Едната градина живее, а другата градина е буквално умъртвена.

Какви са уникалните характеристики на мястото? На първо място – пряк визуален достъп и пешеходен коридор по диагонал към храм „Св. Александър Невски“, езерото „Ариана“ и Борисовата градина. Второ, директна пешеходна връзка с други паркове и градини, метрото и Орлов мост. Трето, рамка от красиви и престижни сгради. И нещо важно – силно подчертан Витошки хоризонт, зелен подиум, който снема Витошката панорама в центъра на града. Няма друго такова място в София. Всички тези характеристики дават абсолютни основания това да бъде едно от най-живите и атрактивни пространства в София.

Кои са проблемните въпроси в момента с това пространство? Пространството е чуждо на огромния поток от хора, които минават покрай него и рядко се заседяват там. Градината е изключена от денонощния ритъм на живот в най-живото пространство на града. Всичко, което се случва, е по периферията на тази градина: подлезите на метрото, езерото „Ариана“, клуб „Ялта“, Университета, стадион „Васил Левски“, Орлов мост, а не в нея. Там няма улични музиканти, уличните музиканти са долу в метрото. Там никой не иска да пее, може би и птиците, не знам. Паметникът изцяло е подчинил градината и не допуска вече 70 години никаква намеса.

Големият въпрос е какво искаме. Искаме паметник на съветската армия и градина на съветската армия или искаме Княжеска градина, европейска градина. Затова нашите предложения със Захари Карабашлиев и с Тони Николов са да подкрепите едно такова виждане: Княжеската градина трябва да започне нов живот, което налага преосмисляне на цялото пространство от гледна точка на нейната уникалност, която трябва да се подчертае и да се развива. Второ, естественият път е това да стане след публичен конкурс за идеи, в който да бъдат поканени и международно признати имена в архитектурата и градоустройството. Само по този начин ще се освободим от идеологическата хватка на паметника, от която не можем да се отървем вече повече от 30 години.

Здравко Здравков: За съжаление, нашето поколение, поколението след 90-те години, даде възможност там да се появят два частни имота. Така че първа задача – бих преподредил приоритети – е връщането на собствеността на Столична община на тези два имота. Единият е с площ от 1700 кв.м, а другият – с площ от 3300 кв.м. Единият се намира непосредствено след автобусната спирка на Орлов мост, другият е откъм ул. „Гурко“, и двата са ползвани като паркинги.

Така че първа и основна задача е тази, че ние като общество трябва да си върнем имотите в парковите пространства. Другата задача, която трябваше през тези години да се свърши, е да се изчисти собствеността на паметника. Многократно имаше спорове дали е общински, дали е държавен. През 2018–2019 г. с решение на ВАС въпросът е окончателно решен, паметникът е собственост на държавата, в момента собственик на този паметник е областният управител. И може би е добре в тези дискусии да привлечем и областният управител, защото трябва да имаме неговото безспорно становище като политическа фигура.

Липсата на хора се дължи на това, че този градски парк не е свързан с останалите. Ние имаме огромен проблем със свързаността на парковете. И не трябва да се фокусираме само върху този малък фрагмент, а да намерим механизма за свързване с останалите пространства… Ние трябва да създадем такова задание, което да отговори на въпросите как да свържем този парк с територията на града, да създадем в него подходящите функции, така че той да живее, да се оживява, а не да се маргинализира. Личното ми мнение е, че би трябвало да се направи архитектурен конкурс, който да отговори на всички тези въпроси. Нека да оставим на архитектите, които ще участват в този конкурс, да решат съдбата на паметника. Не лежи на моите плещи решаването на съдбата на паметника, този, който ще спечели конкурса, ще намери неговото най-правилно вписване в средата или неговото премахване и преместването му в музей, който е на подходящо място.

Трайчо Трайчев: Когато сме готови да се разделим с тотема на окупацията, ние трябва предварително да имаме идея какво ще бъде там. Не както стана с мавзолея. Смятам, че идеята за конкурс, макар и да изглежда като тупане на топката, може би е необходим етап, през който трябва да се мине, тъй като получаваме средно по една-две идеи на седмица какво трябва да се случи там. По никакъв начин не се наемам аз да съм съдникът за това. Между другото, като районна администрация и търсейки начин как да повлияем на процесите, ние изследваме възможността за обосноваване на искането ни към областния управител да бъде деактуван паметникът като държавна собственост. За мен би било много добре, ако убедим държавата и областния управител, че последният може и трябва да деактува паметника. И когато всичко е на едно място в общината, тогава тя би могла да сложи ръцете при езика си, тоест това, което се говори, но се смята за невъзможно, изведнъж да стане възможно.

Александър Кьосев: Горещо подкрепям идеята за международен конкурс за устройство и развитие на Княжеската градина. Крайно време е общината да влезе в своята истинска роля, да се откаже от решаването на проблемите на парче и вместо това да мисли стратегически за един все по-нарастващ, огромен метрополис, който трябва да се обновява, пазейки своите традиции. ПСА остава и до днес един от многото в България, които съществуват в режим на дисонантно наследство, трептящо между почит и срам. При това конфликтно положение един международен конкурс за преустройството и развитието на цялата Княжеска градина е най-доброто решение на този труден и болезнен казус. Конкурсното начало позволява да се включат и чужди или млади български архитекти и урбанисти, свободни от политически и идеологически травми. Подобен конкурс ще роди много различни идеи за съдбата на градината и на нейните елементи. Избраният проект следва да бъде подложен и на широко публично обсъждане. Във всеки случай градината не може и не бива да остава в това конфликтно и разкрачено състояние, в което различни части от нейната история се бият помежду си. Новият проект би могъл да намери хармонично и елегантно решение, като едновременно вземе предвид и новопоявилите се в градината младежки субкултури, които са обживели нейното пространство.

Малина Едрева: Първо искам да припомня, че през 1993 г. има ясно решение на СОС за демонтиране на ПСА и оттам нататък започва цялата тази история защо не можем. Имаме решение на СОС, което до момента не е изпълнено. Междувременно се взема решение за провеждане на архитектурен международен конкурс за демонтиране на паметника. Стигнахме до собствеността на паметника и не можахме да направим нужното, за да се реши със или без този елемент се обявява международният конкурс. Тогава на първите обществени дискусии с пълно основание реакцията на гражданството беше: откъде накъде архитектите ще вземат решение по такъв политически въпрос. Предложението беше конкурсът да се обяви със и без елемента ПСА. Това очевидно е невъзможно за нито едно архитектурно бюро – да подготви и да предостави своята конкурсна документация, задължавано да взема политическо решение. През месец март 2020 г. бе внесен доклад за преместване на ПСА от групата на общинските съветници от Демократична България и ние отново започнахме – в комисията по култура и комисията по архитектура – да изискваме от държавата необходимите становища. Най-накрая – от 7 ноември сме поискали от областния управител, предоставяйки му цялата тази информация, да видим неговите стъпки и решенията, които той ще предприеме, за да може СОС да изпълни своето решение. Цялата тази хронология я предоставям на вашето внимание, защото наистина, от една страна, изглежда лесно да бъдат взети решения, но от друга страна, вие знаете, че като обществена институция ние трябва да следваме закона. Не можем и не сме успели до момента да стигнем до обявяване на конкурса, защото със или без този елемент в Княжеската градина – ясното политическо решение трябва да бъде заявено категорично. Ако има такава обществена енергия, можете да ни подкрепите и да ни помогнете в настояването и искането, но на тези въпроси трябва да отговарят институциите, за да може всяко решение и всеки проведен след това конкурс да бъде легитимен.

Асен Агов: Чудя се на този строен поток от бюрократични неща, които се изредиха тук. И веднага искам да припомня политическия контекст, в който правим тази дискусия. Една държава агресор, която избива стотици хиляди хора, която разсипа една страна и чиято армия е славословена от този паметник, тази държава просто не може да съществува по този начин в градската ни среда. Може да има проект, но трябва да има преди всичко решение за махане на паметника. И се чудя – в Естония, Латвия и Литва, три страни, които имат подобна съдба на България, толкова ли дълъг бюрократичен път изминаха, че за един месец свалиха всички съветски паметници. Значи има някакъв начин всичко това да бъде преодоляно.

Малина Едрева: Трябва държавата да застане зад това.

Асен Агов: Всичко това ми звучи като игра на вечен пинг-понг. Този политически контекст, за който говоря, тази агресия трябва да стане стимул за вземане на бързо решение за премахване на всички съветски паметници на окупацията на България.

Владимир Кисьов: Демократично мислещите не можахме да се справим с този проблем. Срамота е, мен ме е срам, че въобще се поставя на дискусия. Срам ме е, че главният архитект на София казва в момента: аз нямам отношение. Най-големият визионер на столицата е главният архитект, той трябва да каже: на това не му е мястото в София. Абсолютно прав е Агов, не може в един момент, когато се избиват хиляди хора и когато наричаме последователите на съветската армия днес също окупатори – както окупираха България и се чудим до ден днешен как да се оправим от тази окупация, – ние да мисли как да обявим международен конкурс. Нас няма ли да ни е срам, обявявайки международния конкурс, да обсъждаме съществуването на… Кой ще има тази смелост да постави в заданието на чуждестранните архитекти и участници да мислят как да впишат това чудовище? Това ще е голям резил, това ще е като решението за оръжието, за подкрепата за Украйна… Нямат смелост нашите политици, даже и тези, които твърдят, че са демократи. Така че няма какво да ни е страх, трябва да вземем позиция и час по-скоро това нещо да изчезне.