„Бил Гейтс и Стив Джобс разговарят за бъдещето на информатиката“, това е подвеждащото заглавие на последната авторска постановка на Иван Пантелеев в Народния театър – освен режисьор, той е и автор на текста. Сценографията и костюмите са дело на Елис Вели, а автори на музиката са Петко Славов и Иван Юруков. Заглавието е подвеждащо, защото споменатите в него Бил Гейтс и Стив Джобс присъстват в представлението само като безмълвни плоски манекени от шперплат, а разговорът е между актьорите – говорители на автора, които обсъждат съдбата на човека в миналото, настоящето и бъдещето.
Пантелеев използва режисьорски похвати, познати от досегашните му постановки – оскъдна сценография, излизане от роля, смесване на различни жанрове и театрални техники, липса на конкретни образи и персонажи, колажност и фрагментарност на структурата. Актьорската игра балансира между импровизацията и следването на текста, не става ясен организационният принцип, който стои зад конкретното редуване на сцени и ситуации, сякаш няма структура, а нещата са оставени на актьорския рефлекс към действието, случайността и моментните хрумки. Режисорът прави театрален експеримент, без да поставя актьорите в рамките на конкретен персонаж и сюжет.
Голямата сцена на Народния театър е празна – на нея има само микрофон, картон, върху който се разполага музикалната група (Иван Юруков, Милен Апостолов и Петко Славов), сгъваем стол и няколко пластмасови щайги, върху които седят останалите актьори (Христо Петков, Александра Василева, Илиана Коджабашева, Иван Николов, София Бобчева, Радена Вълканова). Всичко е условно и бутафорно, актьорите носят ярки странни перуки и са облечени в работни престилки и старомодни дрехи.
Представлението започва с исторически разказ за индустриалната революция през XVIII век, която променя живота на хората, но не към по-добро: шум, замърсяване, похабени от тежкия живот жени и отрудени мъже, селяни, станали по неволя работници и граждани, още по-големи социални неравенства. След това се споменава Берлинската конференция от 1884 г., на която западните държави си разпределят колонизираните територии в Африка, и разказът прескача от Първата световна война до наши дни и информатиката. От тавана се спускат гигантските макети на Стив Джобс и Бил Гейтс – до края на спектакъла те се извисяват над актьорите като великани, които управляват малките хора, участници в компютърна игра. Контрастът между големите теми, които се обсъждат, и сценичната оскъдица засилва усещането за разминаване между техническия прогрес и съдбата на обикновените хора – те пак са затиснати от бита и трябва да готвят супа, да пият чай от китайски термос, да се борят с екзистенциалните си кризи, също както екзистенциалистите преди тях – една от актрисите споменава Сьорен, Симон, Жан-Пол, явно визирайки Киркегор, Дьо Бовоар и Сартр.
Актьорите не играят определени герои, не следват свързан сюжет с развитие, кулминация и финал. Те са говорители на режисьора: изричат, изкрещяват или рецитират хорово неговите идеи, опитвайки се да превърнат публицистиката в театър. Може би това е упражнение за създаване на отчуждение и дистанция в Брехтов маниер. След интелектуалното начало спектакълът се превръща в актьорски уъркшоп по импровизация и балансиране по ръба между театралното и всекидневното: актьорите излизат от роля, наричат се с истинските си имена – „Радке“, „Илиано“, обръщат се с реплики директно към публиката от авансцената: „Не си тръгвайте, по-нататък ще стане по-интересно“. Една от актрисите казва на колежките си: „Стига сте викали, някои хора в публиката искат да спят“. Всичко това е изречено шеговито, но звучи извинително и жалко – все едно актьорите се срамуват от това, което играят. Редуват се скечове и монолози, не липсват комични елементи, но всичко е хаотично и несвързано, и зрителят губи нишката какво гледа и защо го гледа. Няма градация или развитие и представлението започва да става досадно, въпреки че актьорите са страхотни и се справят повече от перфектно с този тромав текст. Пеят, танцуват, импровизират, раздават се, но някак нищо не се случва, действието се провлачва, смисълът се накъсва. Темите прескачат от всекидневното към глобалното – споменават се Русия, Китай, „специалната военна операция“, изкуственият интелект, но това са подхвърлени реплики, които са само повод за актьорски етюди.
Външната характерност и комичност вместо да направи големите теми на политиката и историята по-достъпни и лесни за възприемане, ги опростява и те губят силата си сред хаоса от шум и движения, които изглеждат като самоцелни примамки за вниманието на зрителя. Липсата на развитие и връзка между елементите убива всякакво желание за задълбочаване в евентуалните послания, артикулирани и изразени на сцената. Представлението се превръща в пачуърк – сбор от кръпки, всяка от които може да е интересна и шарена, но събрани заедно създават хаос, а не хармония. Визуалният и емоционален „глад“ на публиката не успява да бъде задоволен с идеология и актьорско майсторство.
Финалът на представлението изглежда като илюстрация на крайното оглупяване на човечеството – актьорите призовават Гугъл с фолклорен напев: „Леле Гугле, Гугъл леле…“
Успехът на предишните две представления на Пантелеев на сцената на Народния театър „Neoдачници“ и „Капитал(на) грешка“ е създал големи очаквания към сегашната постановка. Пантелеев има какво да каже като режисьор и автор на текста, събрал е в представлението първокласни актьори, но така и не е намерил подходящата форма, чрез която зрителите да бъдат „адресирани“, както се декларира на едно място в спектакъла. Идеите за света и неговото положение биха могли да се превърнат в силно въздействащо представление – шанс, който тук е пропуснат.
