Откъс от книгата на Иля Златанов и думи за нея от Лора Бранева
КНИГА КАТО НИКОЯ ДРУГА
„Думи за езика“ от Иля Златанов е книга, която по съдържание и форма е като никоя друга, издавана у нас досега.
Научно-популярната литература често се издава от неофити, които се наемат да решават сложни научни проблеми. Версиите, които те предлагат, имат аромата на неочакваност и свежест, затова предизвикват интерес сред широката публика. Лансирането на парадоксални тези, неподкрепени с убедителна научна аргументация, сега е популярно, дори модерно занимание за мнозина. Професионалистите, които са възпитани в духа на по-предпазливи и премерени изказвания, трудно конкурират на това поприще. Техните разсъждения изглеждат безлични и лишени от увлекателност за широката публика. Борбата за читателския интерес сякаш е безнадеждно загубена. В предговора към книгата Александър Кьосев си задава въпроса: А може ли една книга да бъде едновременно шарена и дълбоко учена? И отговорът е: Ами да, може. Това е „Думи за езика“.
Едно бързо разлистване ще срещне читателския поглед с истории от петнайсетина реда, последвани от такива, които се простират на повече от 20 страници. Редом до стихове и строфи стоят сравнителни таблици и диаграми; диалектни изрази се редуват с думи и абзаци, открояващи се с редки езици.
„Думи за езика“ е изградена от 8 части, в които се поместват над 130 истории. През призмата на лингвистиката и в контекста на етнография, история, география, антропология, палеонтология, сравнителна митология, генетика, археология, химия и биология. Затова на автора се налага мимоходом да осведоми своя читател неспециалист за някои специални понятия: какво представляват фонетичните закони и звуковите съответствия, какво е историческа и сравнителна граматика, кои са младограматиците. Освен лексикално, фразеологично и семантично богатство, „Думи за езика“ предлага и специално обособен Речник, в който накратко са обяснени някои от използваните специални термини и реалии.
Разказите се онагледяват от богат илюстративен материал: като се започне от Омировата „Одисея“, мине се през средновековните бестиарии, евангелските текстове, дамаскините и „Рибния буквар“, съкровищницата на селския и градския фолклор, през „Записките“ на Захарий Стоянов, през Каравеловите „Българи от старо време“, книгите на Иван Хаджийски и се стигне до „Дон Кихот“, „Автобиографията“ на Нушич, „Понеделник започва в събота“ на братя Стругацки, „Мечо Пух“, до препратки и примери от екзотични заглавия като: „Книга за пътешествията“ на Евлия Челеби, древнокитайския „Каталог на планините и моретата“, арабския ръкопис Kitâb Wasf al-Atima al-Mutada (Описание на познатите храни)..
Хармонията в цялото това многогласие се удържа от спокойния ритъм на авторовия изказ, независимо дали пред нас се разкрива историята на името Севда и зазвучават севдалинки – песните за несподелена любов, или се разказва за връзката на барон Осман, префектът модернизатор на Париж, и бълхите.
Както казва изтъкнатият преводач Айгир Сверинсон, за да се разбере какво означава думата, трябва да се разкаже историята за нея. Историята на една определена дума води до друга, тя до трета, която пък прелива в четвърта и пета. Боят с петли ни води до историята на авиационната техника. Читателят може да проследи какво се случва нататък и нататък, да плува все по-далеч, с нарастващо удивление да следи меандрите на конкретните връзки.
Читателят ще намери в тази книга най-напред малки разказчета за странни извивки, почти анекдотични истории на синоними, звукови промени и отъждествявания. И ще се изненадва непрекъснато от нещата, които ще научи: за панамската шапка, за римското наследство в езика ни, за симида, меродията и младата месечина, за копчето и ципа, за вариантите на гащите и техните имена.
С лекота етимологията се движи напред и назад в историята и палеоисторията, скача с хиляди години назад, а после се връща в ранната модерната епоха, после пък се отбива в наше време, за да потъне в следващия момент в незапомнени векове и заедно с палеоантропологията да дискутира произхода на първия homo преди 200 000 години.
Добър пример е историята на думата „важен“. Разказът за една едничка дума съдържа в себе си цялата история на Източна Европа: монголските нашествия, немската колонизация в Полша, ролята на Великото литовско княжество, културното влияние на украинците върху Московията и потокът от руски книги към България, благодарение на които ихтибарът отстъпва на уважението.
Книгата постоянно изненадва читателя. Започнала като етимологични анекдоти за приключенията на единични имена и феномени – истории за куфари, неприлични думи, за сбъркани преводи, тя прави неочакван завой. Със същите етимологични техники започва да проследява фундаментални феномени и абстрактни идеи – развитието на концепта за човек в индоевропейските езици, понятията за пространствена ориентация, развитието на идеята за цвят в човешката история, за цветните посоки, които обясняват защо Черно море значи северно, а Бяло море – западно. С тези абстракции се също се случват конкретни приключения и те са може би най-интересните.
Да се чете такава книга е голямо удоволствие и привилегия. Но трябва да се чете бавно, сладостно, да се върви с търпение по етимологическите, митологически и културно-исторически пътечки.
Лора Бранева
Иля Златанов отрано се запознава с многообразието и богатството на българските говори. Езикът се превръща в основен предмет на изследванията му, а езикознанието – в негова професия. Специализира в Института за балканистика, публикува статии в езиковедски издания и в сборници от научни конференции. Придържа се към сравнително-историческия метод в лингвистиката, но навлиза и в полето на интердисциплинарността. Фокусът на изследванията му са корените на езика, човекът, традициите и бита, като индиректно прокарва мост между миналото и настоящето. Неговите популяризиращи езика материали, публикувани както в периодичния печат, така и в онлайн издания и платформи, се радват на интерес от широк кръг читатели.
„Думи за езика“, Иля Златанов, издателство „Колибри“, 2025 г.
ЗОНАТА НА МЪЛЧАНИЕТО
В книгата си „Пътешествие из Тихия океан“ (1784 г.) капитан Джеймс Кук обяснява полинезийската дума табу така: нещо свещено, неприкосновено, забранено, нечисто или прокълнато.
Има неща, за които не се говори. Във всички общества съществуват думи-табу или теми-табу. В Англия например има списък от думи, които не се използват в парламента. Така вместо лъжа̀ се казва терминологична неточност. В повечето съвременни общества думите, свързани със секс или някои физиологични процеси, се избягват.
Езиковото табу има древни корени. Една от причините е вярата, че самото произнасяне на името на дадено явление може да причини нещастие. Табу са имената на някои животни. Невестулката е известна със своята хищност – тя унищожава много повече жертви, отколкото може да изяде, затова се нарича с названия като байнова булчица и подобни. В Северна Европа най-страшният звяр е мечката и в славянските и германските езици старото ѝ название е заменено с евфемизми. При германците това е дума със значение „кафяв“, а при славяните се свързва с меда – стб. медвѣдь, диалектно медун. В Западна България в чест на мечките се празнува Андреевден. На този ден варят царевица, хвърлят я през комина и казват: На ти, Мецо, варен кукуруз, да не ядеш суровия!
В миналото болестите са представяни като одушевени същества и имената им също се избягват. Към шарка, чума и други страшни болести се обръщат с ласкави имена като баба Писанка, сестрица, бабица. Самодивите пък се наричат сладки и медени.
Старият завет е преизпълнен с мотива за страх божий, Давидовите псалми (2:11) призовават: Работайте Господеви со страхом, радуйтеся Ему с трепетом (Работете за Господа със страх и Му се радвайте с трепет). Името на божеството е предмет на забрана, формулирана в третата божа заповед: Не споменавай напразно името Господне. Тази забрана е толкова силна, че в Стария завет в името божие гласните никога не се изписват, защото името не е предназначено за произнасяне. Когато срещнат в текста името божие, изписвано с буквите YHWH, правоверните евреи произнасят вместо него Адонай (което значи „господ“, „господар“). Ранните християнски изследователи на Библията „заемат“ гласните от Адонай и реконструират името като Йехова, а по-късно е установено реалното произношение – Яхве.
В нашата църковна традиция също е прието свещените имена да не се изписват изцяло, а под знака „титло“: бг҃ъ – бог, бц҃а – богородица, тр҃ца – троица, аг҃глъ – ангел.
В англиканската култура Третата Божия заповед се следва буквално и за да се избегне споменаването на бога (god), възниква думата gosh.
Според старинните представи, който знае името, може да упражнява контрол върху носителя му. Затова към роднините, които стоят по-високо в социалната йерархия, не са се обръщат по име – това би било проява на дързост. Отглас от този обичай е практиката децата да се обръщат към по-големите роднини не по име, а с роднинските им названия – майка, татко, баба, дядо.
След сватбата невестата пък се възприема като чужда на рода на мъжа си и е необходимо известно време, за да бъде приета като своя. Самата дума невѣста исторически означава ‘неизвестна, непозната’. Към деверите и етървите невестата се обръща с имена, които трябва да демонстрират нейната доброжелателност – хубавко, драгинко, калина, малина, сестрица. Върховно уважение се полага на свекъра и свекървата, пред които се говее – мълчи се.
Думата говея има древни корени. Първоначално означава ‘почитам, оказвам почести’ – значение, което и до сега се пази в благоговение. В отделните индоевропейски езици значението леко се променя. Например латинският наследник на този корен, favor, означава ‘доброжелателност, благоразположение’ и прониква у нас през френски с думата фаворит. В религиозната практика почитта към божеството може да се изразява чрез въздържание от блажна храна – пост. Велики пости започват със Заговезни, когато се заговява, а на Великден се отговява.
В наши дни мълчанието като знак на почит се използва рядко. Останал е обичаят с едноминутно мълчание да се почита паметта на покойниците. Но многозначителното мълчание има място в други области, например в политиката. В практиката на „политическата коректност“ се избягват изрази и дори теми, които биха засегнали определени групи. По време на военната мисия в Афганистан американските медии никога не използват думата „война“, заменяйки я с „умиротворителни акции“, „мерки по възстановяване“ и подобни. В Русия войната с Украйна се определя като „специална военна операция“.
В мафиотската практика възниква думата омерта – заговор за мълчание. Тя се корени в италианската диалектна дума omertà – ‘смирение, покорство’. Мафиотският кодекс изисква отделните членове да се подчиняват безпрекословно на главатаря и да пазят интересите на групата. Доносничеството се наказва със смърт.
Ако говорът отличава човек от животните, то мълчанието го отличава от другите хора.
