Страшимир Кринчев, „В страната на палмите“, изд. „Българска история“, 2023, първо издание 1910 г.
1. Заминаването…
Ненадейно тези дни погледът ми откри в една книжарница преиздадена преди две години книга, която смятах за отдавна и от всички забравена, включително и от мен самия. Факт, който истински ме зарадва и има защо.
Прочетох „В страната на палмите“ още в ранните си юношески години. Тогава в ръцете ми попадна екземпляр от първото издание (1910), видяло бял свят в поредицата „Евтина библиотека“ (основана от самия автор Страшимир Кринчев, заедно с неговия съмишленик Петър Митишев). В „затвореното време“ на комунизма този стар пътепис разбуди у мен силни копнежи по „сянката на пирамидите“, изведнъж ме лъхна зноят на Ориента; очарова ме възможността ей тъй, своеволно, да захвърлиш всичко и бидейки съвсем млад, да се впуснеш на път, даже без пукната пара в джоба. Спомням си и борбата ми със стария правопис на творбата, който, признавам си, тогава беше за мен проблем, а какво ли остава за сегашните поколения…
Но не това е най-важното. Купих си новото издание, но реших да поразровя из библиотеката си за „оригинала“, подвързан и подлепен от близки роднини. Имах късмета да го открия, разтворих го и установих, че заглавната страница липсва, но още щом прочетох първата фраза, сякаш ме прониза електрически ток:
Никога по-рано през своя живот не бях се чувствал тъй самотен. Аз живеех като контрабандист в къщата на един чужденец, заселен още преди двайсетина години в София. Той се прехранваше от даването под наем на мебелирани стаи, но уверен съм, че не би просъществувал дълго, ако всичките му квартиранти бяха като мене. Аз бях твърде щедър на обещания, но те не можеха да заменят студения метал и съзнанието за безизходност на моето положение ме обземаше с все по-голяма сила и всеки нов ден ми причиняваше неизразими мъчения. Аз се усещах като човек, увиснал във въздуха, свързан за ръцете, който прави с тялото си отчаяни движения да се освободи, но не може. Той търси с нозете си някакъв твърд предмет, но не намира…
Едно от най-обещаващите начала в следосвобожденската ни литература, инак често затънала в бита и битоописанията. А тук се натъкваме на тъкмо обратното: самота, пронизана от „културна дестабилизация“, „чуждост“ във всички измерения на тази дума.
Всичко онова, което вкупом подтиква през мразовития и снежен януари на 1906 г. (сиреч точно преди сто и двадесет години!) един двадесет и две годишен младеж да тръгне „нанякъде“, и то не „наужким“ – „към „топлите страни“ на своите блянове.
Да заминеш означава да се откъснеш от „родното“ и привичното, да се лишиш от сигурност, да преминеш онази линия на хоризонта, отвъд която завръщането изглежда възможно, но във всички случаи е проблемно, а настоящето налага преосмисляне „в театъра на живота“.
В онези „прото-екзистенциални“ години на Бел епок езикът на театралното силно психологизира литературата: съществуването е „драма“; всяко действие е „акт“, а съответното действащо лице е персонаж, персона (което означава маска), на която е отредена особена съдба. Често този театър на ситуациите не открехва тайната на самото съществуване; той по-скоро загатва, представя и изобразява.
В случая „литературният двойник“ на Кринчев е силно мотивиран от мизерията на собственото му съществуване, която на първо време даже го обездвижва:
Всяко утро, щом се събуждах в своето чисто и меко легло, аз дълго лежах неподвижен, извърнал глава към светлия прозорец. Бе януари месец, аз нямах дърва и това ме заставяше, въпреки моя навик, да прекарвам колкото се може по-дълго в леглото.
И това не е всичко. В съседство с него, подобно на герой от Набокови разкази, пребивава някакъв странен човек, който цял ден изрязва купони, вкарва ги в пликове и ги разпраща по пощата неизвестно къде. Абсурдизмът на ситуацията се засилва въпреки последвалото запознанство. Оказва се, че въпросният човек е поляк, който воден от алтруистични чувства, дори предлага да сподели дървата си с младия българин. Тогавашната софийска зима е люта и мразовита. Младежът отказва, убеждавайки своя по-стар съсед, че от студа се чувства по-добре и по-здраво. „Паралелизмът“ на действието се подсилва и от факта, че за да стигне до стаята си, полякът трябва да мине през стаята на българина, тъй че отнякъде все пак се е процеждала топлина.
Накрая младият човек решава да действа, да стори следващ „акт“ във второ действие. Разпродава скромната си лична библиотека, единственото реално съкровище на един младеж от онази епоха, и скоро в джоба му „страхливо се гушат“ няколко сребърни монети, общо на стойност от четиридесет лева.
Тогава узнаваме и за единственото занимание на нашия млад персонаж: той пише от време на време разкази, които предлага на една или друга редакция. Ненадейно пробива в едно софийско списание. Още малко пари (десетина лева) и миг слава. Щом изчита коректурите, той обаче е вече готов да замине: „нанякъде“.
За самия автор на тези редове се знае доста малко, но от послеслова научаваме, че животът му бил „огърлие от дни на страдание, лишения, глад и премеждия“. Страшимир Кринчев (1884–1913) е родом от Ямбол. Не знаем нищо за неговото семейство, става ясно, че не е искал да разчита на близки хора за издръжката си. А е бил и бунтар. Изключен е от Ямболската гимназия като инициатор на училищен бунт, сам научава френски и руски език. Явно е духовна рожба на прочутия „ямболски анархизъм“, тъй добре описан в мемоарите на Кирил Кръстев, този първопроходец на българския модернизъм.
За кратко Кринчев работи в книжарница във Варна, сетне е миньор в мина „Плакалница“ в Бургас, впоследствие – симитчия в хлебарница в Пловдив. Оттам през 1904 г. заминава за София, където смята да се посвети на журналистика и на литературата. Пише къси разкази и няма много време да преработва написаното.
Ето какво слага началото на „В страната на палмите“ – едно от най-необичайните пътеописания в цялата българска литература. Не толкова заради тематиката на „бягството“, колкото заради сближаващото очакване на миражите и лъкатушещата измамност на хоризонта.
Героят на Кринчев е убеден, че „човек като него няма защо да си губи дните повече в България и трябва час по-скоро да бяга в чужбина“. И сякаш за да разшири „очакването“, ненадейно напуска родината си „в първа класа“. Да, именно с първа класа, но без пари.
По онова време българските железници са в голяма стачка, задълго е блокирала държавната железница. Един от членовете на стачния комитет обаче е негов близък приятел и качва младия „беглец“ на един от редките влакове – като представител на стачкуващите от Варна.
Така „бягството“ се оказва „изход“ от блокиралата България. И не за първи път един млад българин по този начин напуска родината си. Само че, за разлика от редица други, той „фиксира“ случващото се, носи в джоба си бележник, в който си записва видяното. Например:
Гара Джулюница. Неинтересно. Тренът се бави само една минута…
Асеново-Царевец. На гарата има много вагони и много дърва. Селото не се вижда. Една кръчма и хижа дими насреща. Чуват се гласове на пияни хора.
И така до Варна, където попада на „събрат“ по съдба – по професия художник и отчасти поет. Обединяват капитала са – общо четиридесет и три лева и малко стотинки. Къде смятат да отидат с тях? В Египет? В Светите земи? Или може би първо в Марсилия?
Важно е едно: „да избяга“. Включително поради „екзистенциални причини“:
Животът се бе надсмял над бляновете ми, над младежките ми надежди и ден из ден продължаваше да руши всички хубави и несбъднати мечти. Той рушеше и аз едва сварвах в останките на разрушението да строя нови въздушни кули, в които се чувствах тъй свободен и горд…. Страстно, с целия си порив на младата си душа исках да избягам в чужда и далечна земя, за да не виждам бездушните жалки хора на моята родина, които в безумния водовъртеж на живота забравят за светлата човешка мисъл, за божествената искра, която свети в душата на всекиго от тях… Аз жадувах за простор, за волен и безгрижен полет на мисълта, а в замяна на туй животът ми предлагаше тесен и мрачен затвор…
Свободата е винаги „срез“ между „свое“ и „чуждо“. Може би затова „по море“ персонажът на Кринчев е на най на мястото си – в ничията земя. Морето няма стабилността на сушата, различни светове са сушата и водата. Животът на твърда земя разчертава сушата като отчетлива граница; оттук и извечният български спор за ниви и „синори“, често решаван дори с брадва, както е в разказите на Елин Пелин.
Морето обаче е нещо съвсем „друго“; то не подлежи на делба и не може да се „засее“; „уловът“ е само „случай“, чиста случайност, каквато е и пътуването.
Оттук и песента, които двамата спътници пеят на борда на кораба, песента на Чайлд Харолд:
Цепи, кораб, тез води,
усилвай своя бяг;
Където щеш ме изведи,
но не на бащин бряг.
И все пак, както героят на Кринчев настоява, той силно обича отечеството си:
Обичам те не за твоите Балкани, не за твоите богатства, не за фалшивия блясък на твоите властници, а за твоите нещастия и за твоя тънещ в невежество и нищета народ! Обичам те не заради твоите велики мъже, защото ти ги нямаш, не заради твоята слава и изкуство, задушено още преди то да се роди, а те обичам заради хилядите твои днешни и утрешни бездомници, които се раждат в тъмнина и целият си живот посвещават на служенето на светлината и доброто.
Идеологиите, въплътени от Разума, се оказват божествено помрачение. А животът на този „литературен анархист“ – въплъщение на мразовития зимен вятър под акомпанимента на бурни морски вълни.
Скоро в мъглата изниква Цариград. Героите се измъкват от пастта на големия и студен хамбар на палубата, тяхната „трета класа“ в живота.
Вече са в устието на Босфора, наблюдават хубостите на малоазийския бряг и съзират легендарната „Св. София“. Ала нямат право да слязат на брега. Изкушението да разгледат този велик град е огромно, но нямат визи, а не искат да попаднат в турските зандани.
Пътуването е сблъсък с „подмолното“, не само с неочакваното. Така персонажът на Кринчев научава за „хафиетата“, турски шпиони, дебнещи, за да проучат кой кой е, та да предотвратят възможна заплаха. Издирват се революционери – арменски, македонски, всякакви…
В тази връзка българският капитан на кораба споделя следната „символна“ история. При предишно акостиране на друг български параход турските власти узнали, че на борда му се намира член на централния комитет на тайна арменска организация. Искали да го примамят на брега, но усилията им ударили на камък. Тогава полицейски комисар с шест заптиета се качва на борда, за да арестуват арменеца. Настояват българския капитан да им предаде въпросния пътник. Той отказва. Опитва се да убеди невежия офицер, че параходът е чужда територия, че подобен акт ще докара дипломатически усложния, даже е повод за война. Онзи не щял ѝ да чуе.
Тогава капитанът на кораба предприема отчаян ход. Снема българския трибагреник и постила знамето пред стълбите, като предлага на турската полиция да мине и „погази знамето“. Поразен от „символния акт“, турският офицер не се осмелява да „сгази“ националната гордост на българите.
С което самолюбието на младия български „беглец“ се разраства главоломно. Той така и не стъпва на брега, но се държи нахално с „шпионите“, които под един или друг предлог се качват на борда, за да разузнаят каквото могат. Ала сам се пита какво ли би станало, ако дръзне да потъне в меандрите на вековния ориенталски град.
Следва отпътуване, курс към Дарданелите и морска болест:
Към два часа след полунощ Бяло море утихна и аз слязох на палубата. Духаше студен северен вятър. Луната пръскаше бледа, спокойна светлина. Вълните нежно се къпеха в лунния блясък. Те бяха тъй тихи и кротки, щото човек мъчно може да познае, че това са същите тия вълни, които обичат да лудуват…
Чака ги Пирея, а също и Атина, градът на Аристотел и Платон – подстъп към миражите на Ориента, разпънати в пустошта между географията и историята.
Следва продължение
