Начало Книги Изборът Еликсир
Изборът

Еликсир

Капка Касабова 
31.12.2023
2476
Капка Касабова, фотография Марти Фрийдлендър

Откъс от новата книга на Капка Касабова, издадена от „Жанет 45“

Името на Капка Касабова се свързва с балканската ѝ поредица с художествена документалистика, започваща с „Граница“ (2017). С книгите си тя създава неповторима литературна форма, в която се преплитат география и етнография, политическа история, семейна биография, психология, екология и алхимия.

Във всички книги от четирилогията действието се развива в България и в съседни на нея страни. През шестте години след излизането си „Граница“ се утвърди като модерна европейска класика на литературата за места и хора, изучавана е в университети в Европа и Северна Америка, носител е на множество британски и европейски награди, включително наградата на Британската академия и френската награда за пътеписна литература Никола Бувие. Втората книга от четирилогията, „Kъм езерото“ (2020), печели Наградата за най-добра чуждестранна книга на годината във Франция. „Еликсир“, третата в поредицата, излезе през 2023 г.
Книгите на Капка Касабова са преведени на двайсет езика.

Умението на Капка Касабова да извлича най-доброто от своите събеседници се корени в потреса ѝ от безогледната експлоатация на природата и щетите, които нанасяме на местности като долината на река Места. Но „Еликсир“ не е размахване на пръст. […] Подобно на горите и клисурите, които книгата населява, тя е ту мрачна и тайнствена, ту приказно красива. „Екологичното“ писане нерядко казва твърде много, без да показва достатъчно – но Касабова прозорливо оставя пейзажа и местните хора да говорят вместо нея.
The Financial Times

Сетивна и въздействаща проза. Предишните две книги [на Капка Касабова], „Граница“ и „Към езерото“, бяха незабравими пътувания, преливащи от богата история и вълнуващи персонажи. „Еликсир“ е стъпка още по-напред, най-хипнотичната и органична от всичките є творби дотук. Също като балканската флора, прозата на Касабова с времето става все по-скъпоценна.
World Literature Today

Капка Касабова (1973) израства в София. На 18-годишна възраст eмигрира в Нова Зеландия със семейството си, където започва да пише на английски поезия, художествена проза и пътеписи. На български са издадени романите ѝ „Вила Пасифика“ и „Любов в земята на Мидас“. От 2005 г. Капка Касабова живее в Шотландия, където е известна най-вече с характерната си хибридна художествена документалистика: „Улица без име“, „Дванайсет минути любов: история с танго“, „Граница“и „Към езерото“.

„Еликсир“, Капка Касабова, превод Мария Змийчарова, Капка Касабова, редактор Красимир Лозанов, оформление Люба Халева, „Жанет 45“, 2023 г.

Ахмед, приятел на Метко от детството, тъкмо се беше върнал от Германия. По занаят беше майстор дърворезбар, но лятото ходеше да сади борчета в една ферма, а есента пак ходеше – да реже и връзва борови клони за коледни венци на немците.
– Като стигнахме до границата на Унгария и Румъния с нашето бусче, гледаме огромни опашки от хора, като бежанци, окаяни такива, беднички, с опърпани багажи – разказваше Ахмед за прибирането си от Германия заради вируса. – Не бежанци, а хора като нас. Връщащи се от гурбет. Румънци, българи, украинци. Значи, Европа свършва на румънската граница.
И започва Другата Европа, нашата, балканска.

Ахмед беше тих, скромен човек. Децата му бяха учители и съпругата му, водеща сила в семейството, тъкмо се беше възстановила от рак. Бях се запознала с тях предишното лято, когато ме поканиха на обяд за Курбан байрам и ядохме кюфтета от тяхното теле. Ахмед имаше една крава и плащаше на пастир да я изкарва на паша. Не яде от кюфтетата, защото го беше грях за телето. Децата му се смееха, че гледа крава и само влиза в излишен разход, но за него връзката човек–животно беше ценна и символична.
– Петдесетте години, когато комунистите взимаха стоката на хората тука, баща ми току-що купил чифте волове – с всичките си спестявания. Тия волове му бяха всичко. Като му ги взеха, много тежко го преживя.
Кравата бе неговият начин да отдаде почит на родителите си. Имаше и кошери и напролет захранваше уморените пчели със „сиропче“, но въпреки това редовно губел половината рояк – пчелите просто изчезвали напоследък.

Ахмед беше стар планинар и се съгласи да ни бъде водач за прехода от Безбог до Брезница. Тръгнахме четирима – Ахмед, аз, Метко и Бимо, другият син на Метко. Синът на Ахмед, който се занимаваше с офроуд, ни качи с приспособения си джип до седалковия лифт за Безбог. Тръгнахме на юг по гръбнака на планината, преходът отне десет часа. Въпреки името си Безбожкото езеро беше божествено, а Ахмед и Метко влязоха в обичайния си дует от спомени и закачки.
– Мемед, помниш ли как за пръв път додохме от Брезница до Безбог като ученици – поде Ахмед. – Бяхма взели двайсет и пет литра бира и се редувахме кой да я носи. Само ти отказа да носиш. Непрекъснато се цепеше от колектива.
– Колективът ме потискаше – обори го Метко. – Плюс тва за какво ми беше скапаната ви бира пред тая бистра пиринлийска вòда?
– Така. А щом спрехме да починем, той веднага тръгваше напред. От инать – обърна се към мен Ахмед.
– Ми вървеше ми се – каза Метко.
– Да, ама ти го правеше напук.
Пъхтяхме по една стръмна пътека. Метко се опита да задмине Ахмед.
– Мемед, помниш ли старото ни мулье? И то така не даваше коня да върви пред него.
– Ти искаш да ме дразниш, докато пукна. Иначе го приемам като комплимент. – Метко много пушеше и се задъхваше. Тъкмо се беше възстановил след проблеми със стомаха. Пил от чешмата на Баничан. Имаше нещо в тази вода, което лекува стомаха.
Двамата с Бимо вървяхме отзад и обсъждахме апокалипсиса.

Според него още не беше дошъл, пандемията е нещо като репетиция. Бимо вярваше, че зловещо тайно общество контролира света, а аз го смъмрих, че така лесно се връзва на конспирации и сам се обезсилва. После пък му се скара Ахмед – че изтръгна туфа мащерка с все корените за мен, понеже знаеше, че обичам билки. Мащерката се реже с ножче, по малко.

Бимо беше чувствително момче, с тънка кожа, която лесно изгаряше, и самият той беше така. Сякаш му липсваше защитна мембрана срещу тоя свят, който те блъска от всички страни. Работеше и той в шивашки цех – гладеше ръкави за костюми „Армани“. Гладя, каза, гладя, и сам се изсмя на себе си. Преди това работел по строежи в Уелс, но работодателят му от „кюрдската мафия“ накрая го ограбил. И понеже Бимо бил там нелегално, не посмял да отиде в полицията, а „шефът“ го заплашил, че ако се оплаче, ще му счупи капачките. Прибрал се без пари и със скършен дух. Брат му в момента береше боровинки в Англия с жена си, живееха в каравана.
– От най-източния римски град Никопол до най-западния римски град Колчестър – викам. По стъпките на империята.
– Децата на Изтока са бедни. Това са нашите деца – каза Метко. – А някога е било обратното – децата на Запада са били бедни и са идвали при нас. Всичко се повтаря. В един момент може нещата пак да се обърнат.

Бимо и брат му ми допадаха, защото бяха прями и освен това ясно си представях какво е да си на по двайсет и няколко години в този свят, изсмукван от старите вампири на власт, които трупат ли, трупат, докато ти гладуваш. Нищо чудно, че навсякъде виждаха конспирации – защото срещу това поколение наистина имаше заговор – да не им бъде оставено нищо, нито природа, нито ресурси, всичко да бъде изкльопано от Старото.
– С майка ми бяхме много близки, понякога имам чувството, че ме гледа отнякъде и ми помага. И аз така ѝ помагах, като беше жива.

Приказните цветя трептяха на слънцето и Асине бе някъде тук, в костта на глухарчето. Отрупани с диви цветя ливади се редуваха с пустини от гранит и морени. Минахме покрай паметен камък на германка, загинала преди двайсет и пет години. Пресичахме ридове, нащърбени като счупени бутилки.
– Не върви по сърта да не паднеш – предупреди ме Ахмед, знаейки, че думата сърт ще ми допадне. Още се ползва постарому тук. Сърт е ръб.

Трите Кременски езера в краката ни бяха шоково красиви, караха те да коленичиш като пред някакво божество. Имената на Пирин ехтят от история – човешка и земна: Сиврия, Демир порти (Железни врати), Момини двори, Джангал, Попово езеро – зъбите ни заболяха от студената вода.
– Казват, че Папаз гьол е обитаван от зъл дух – каза Ахмед. – Нощем духът излиза от езерото като чер овен и примамва овцете и ги дави.
Изкатерихме Джано, „вертикалния“, гранитен връх с височина 2668 метра. Виждаха се две групи езера – Каменишките и Брезнишките.
Отсреща – красивата Сиврия. Името ми напомни за силивряка.
– Тука няма безсмъртниче – каза Ахмед. – Ама има други. Само се огледай и ше видиш даже застрашени видове, еделвайс например.

Не видяхме еделвайс, но видяхме цветя толкова ефирни, че нереални. Едно с главичка от розови нишки като захарен памук. Почти нищо не знам за високопланинските растения, като изключим мурсалския чай. Но по странно съвпадение преди няколко седмици бях получила неочакван имейл от един антиквар в Дорсет, Англия.

„Не храня големи надежди, а и предисторията е дълга, но реших, че ще ти е интересно – пишеше ми той. – Преди петнайсет години купих за десет паунда от един битак три дървени кутии, пълни с диапозитиви. Стотици диапозитиви.“
Отворил едната кутия и извадил един. Черно-бяла снимка на алпийска ливада с остри цветя. На етикетчето пишело с мастило Asphodeline lutea. Единствената подсказка за произхода на диапозитивите било откъснато парче хартия в една
от кутиите, на което: „1933 – 1934, Бълг…“.

Диапозитивите били в лошо състояние и дал да ги почистят. Разкрил се изумителен свят от образи: алпийски растения, уединени села, боси селяни със стоически лица, а имало и няколко фотографии на двойка с европейски вид – жената с широкопола шапка и дълга пола, мъжът – по къси панталони и три четвърти чорапи, като ученик. Имат сериозен, някак формален вид дори докато готвят на открито пред палатка. Ширналите се гледки, планинските селца, епичното приключение, решителните пътешественици – и аз бях завладяна от тези образи. Имаше и една снимка на автомобил, бутан от няколко мъже през река от морени. На друга мъжът и жената крачат по груб път зад волска каруца.

Антикварят нямал за какво да се хване освен за датите, предположението, че целта на пътешествениците била да събират планински растения, и латинските имена на растенията, написани на ръка на гърба на диапозитивите. Колкото повече разглеждал, толкова повече въпроси изниквали: кои са тези хора, какви са тези места, защо тези хора са на тези места? Накрая наел един изследовател и един американски еколог, който с години живял в България. Задачата обсебила и тях. Резултатът е вълнуваща книга и пълен каталог на снимките – повечето от тях идентифицирани. Шедьовър на детективската страст. Шерлок Холмс ряпа да яде.
Книгата се казва „Изгубените Балкани“, а авторът еколог бе починал малко преди антикварят да ми пише.
„Можеш ли да помогнеш да идентифицираме някои места от снимките? – питаше ме антикварят, и също: – Когато умра, искам диапозитивите да се пазят на сигурно място. Имаш ли идеи?“

Книгата разказва историята на мълчаливите диапозитиви, дава им плът, епоха и контекст и така разкрива значимостта им. Всъщност пътуванията били няколко между 1929 и 1937 година, а маршрутът суров – планините на Югославия и Южна България. Пътешествениците били трима англичани: жената – санитарен инспектор от Първата световна война, съпругът ѝ с късите панталони и три четвъртите чорапи – пастор, и един фотограф ботаник, чиято книга „На лов за растения из Европа“ се оказва ключова за детективите.

Целта на триото била да открият непознати планински растения. Били членове на „Алпийското градинарско дружество“, а мъжът с късите панталони търгувал в Англия с растения от Балканите. Тръгнали с войнишка дисциплина, пари от Кралската ботаническа градина и практична подкрепа от Царската ботаническа градина в София, с покровител Борис III.

Жената, Мод, се оказва най-интересната от тримата и дори успява да даде името си – всъщност фамилията си по мъж – на едно от растенията – Sempervivum (вечно живо) thompsonianum (на Томпсън) – вид дебелец. Рандъл Бейкър отбелязва, че във всичките си статии съпругът на Мод пише за растенията, за разни хора, но нея споменава само веднъж въпреки че тя е постоянно до него, говори сръбски и им се явява водач, и в крайна сметка именно тя внася човешкото във фотографския епос.
Този дебелец, „кръстен“ от Мод, е подобен на каменното цвете на Метко, макар че е от друго семейство.
– А каменното цвете тук все още цъфти, понеже е високо! – Метко намери едно такова и клекнахме да му се полюбуваме. Най-сетне видях на живо подобните на звезди цветчета с розово-червен център.
Някои неща са нереално красиви на тая Земя.

Капка Касабова 
31.12.2023

Свързани статии