Гледна точка

За Вера

5430

На 29 март т.г. се навършиха 90 години от рождението на Вера Мутафчиева. Божана Апостолова използва този повод, за да публикува книгата си със спомени за Вера: „Душа в душата“ („Жанет 45“, 2019). Желанието ѝ: да върне Вера в българската памет, да я внедри трайно в българското светоусещане. Похвално намерение – за Вера Мутафчиева трябва да се говори, името ѝ да се споменава. Правим го, между другото: Нов български университет, на който тя завеща част от архива си, има специален сайт, посветен ѝ. Идете и го вижте, има какво да научите.

Сторете го, защото, мисля си, в масовото българско съзнание Вера Мутафчиева битува съвсем неправомерно най-вече със сътрудничеството ѝ с Комитета за държавна сигурност. Когато преди време в предаването „Премълчаната история“ на програма „Христо Ботев“ на Националното радио ѝ бе посветен специален брой, това беше въпросът, задаван най-често от слушателите. За жалост!… За жалост, защото въпреки канските усилия на изследователя и разследващ журналист Христо Христов, поддържащ изключително ценния сайт, в главите си Държавна сигурност асоциираме повече с нейните жертви, отколкото с професионалните ѝ палачи. Няма никога да забравя в тази връзка нещо, което тогава ме изуми и не престава да ме изумява до днес: в едно тв предаване, водено от Добрина Чешмеджиева, вече покойният генерал от ДС Цвятко Цветков – последният партиен секретар на Шесто управление на ДС, а по онова време съветник на БСП по сигурността, на зададения му въпрос дали е вербувал журналисти, той – понадигайки се от стола и горделиво изпъчвайки се, отговори като червеноармеец пред маршал Будьони: „Разбира се!“. Значи този, който е размахвал тоягата и е примамвал с моркова, е обществено поощряван и признат, а терзаещите се страдалци, които е угнетявал, са порицавани и осъждани! Да се чудим ли тогава защо Митьо Гестапото, последният началник на Шесто Димитър Иванов, когото днес величаят в Уикипедия като „предприемач, журналист, историк, университетски преподавател, колекционер и общественик“, има дебелоочието да се изказва по въпроси от жизнена важност за българското общество с тон непререкаем и дори назидателен?! Зад имена като Вера Мутафчиева, като Георги Данаилов, като Богдан Богданов, като много още, някои от които са поругавани само въз основа на наличието на картонче, се крият и наглеят истинските престъпници и виновници за деянията на репресивната институция на Народната република. И изобщо няма да се озадача, ако скоро или не толкова скоро стане ясно, че тези наши слепота и безчувствена глупост са следствие от поредното успешно активно мероприятие на безсрамниците от ДС. Мероприятие, на което ние с простия си шугав акъл се поддаваме като овче стадо.

Вера Мутафчиева не е само агент Атанас, Вера Мутафчиева е много повече от това, неизмеримо повече от това. Тя е учен османист, който утвърждава трайно тази научна дисциплина у нас, превръщайки страната ни в един от водещите ѝ световни центрове. Който си е направил труда да прочете нейните „Бивалици“ и „не/Бивалици“ е разбрал какви усилия е коствало това, в какви никакви условия първоначално са извършвани толкова важните научни изследвания и академични преводи на османските документи. В резултат на тези занимания се появяват множество монографии и научни статии, всички приносни, но сякаш за разбирането на българското най-приносна се явява дисертацията ѝ „Кърджалийско време“ (1978). В нея Вера Мутафчиева, макар непрестанно да заявява, че обект на изследването е етап не от българската, а от османската история, всъщност схващаш: нищо подобно, повтаря си ги тя тия за нискочелите, догматични и тесногръди български академични соцреалисти, в действителност това е книга, от която може много да се научи за източниците и причините за националния подем, обхванал предците ни в началото на XIX век. Защото точно през „Кърджалийското време“ българите осъзнават, че само с общи усилия и с оръжие в ръка могат да се отърват от набезите на кръвожадните и алчни разбойници. По същество историята на българското население в някогашна Румелия и историята на Османската империя са преплетени тясно и е трудно (да не кажа невъзможно) двете да бъдат отделени една от друга. И противно на скудоумното и неграмотно мнение на оня арогантен „политик“, с когото на споменатата вече Добрина Чешмеджиева се наложи наскоро да се удари челно, че, видите ли, преди руснаците и тяхната империя да се обърнат към Балканите ние, българите, сме нямали нищо – нито училища, нито читалища, нито завери, трябва да кажем: имали сме, мужико, имали сме!; и това наше „имане“ е свързано с огромната криза, обхванала европейските владения на султана в края на XVIII и началото на XIX век, когато обединените кърджалийски орди, водени от Мустафа Байрактар, аянин на Русчук, дори превземат Истанбул. В същото време котленският Божил чорбаджи гради яки кули и отблъсква настървените дружини на Кара Фейзи, което няма как да не е давало самочувствие на потиснатата и обезправена рая, със своите еднички сили отвърнала и спасила се от могъщите и жадни за плячка („ягма“) грабителски тайфи. И макар че в друга нейна книга, „Румелийски делници и празници от ХVІІІ век“, с подбрани откъси от османски документи, тъкмо това преплитане на съдбите на българите с тези на империята личи съвсем ясно, ние продължаваме да отказваме да видим предците си и през тази призма, на османското всекидневие, а настояваме само върху насилията и недоборите. Прочее, за мен няма съмнение, че блестящият тритомник на Йордан Велчев „Балканският човек. ХІV-ХVІІ век“ („Жанет 45“, 2014, 2015) е инспириран тъкмо от изследванията и публикациите на Вера Мутафчиева, които по съвсем друг начин осветляват „тъмните столетия“ на „Под игото“.

Имам честта да съм последният журналист, на когото Вера Мутафчиева даде интервю (в. „Сега“, 11.10.2008). И там във връзка с „преквалификацията“ си от учен в писател казва: „Като зарязах науката и се хвърлих в белетристика, викам си: „За мен сега най-важното е, че не могат да ме убият в мазето“. Като напишеш един роман, ще те прочетат 20 хиляди души. А де, ха ме скрий! И ми се много чудеха, че зарязвам една изградена кариера като учен. Но аз исках да имам публика. Не можеш да се ограничиш в една професионална среда, защото може да те смачкат за нула време. И така си прежалих науката, без да ми трепне окото, въпреки че много ми беше струвала“. Ето, прочее, един от мотиви за съгласието ѝ след едно продължително отбиване авансите на Държавна сигурност: когато след бягството и на брат ѝ (а преди това на съпруга ѝ Атанас Славов, от когото, между другото, също бая си е патила) и разгромяването на Пражката пролет, вече е изправена кажи го до стената и съответно е изнудена да подпише документите за сътрудничество. Но пък отново танцува нейната знаменита тънка ирония: взема името Атанас – защото и Атанас Славов не си е поплювал във взаимоотношенията си с нея, бил е същият насилник и бруталник, каквито са били и кадровите офицери от службите. Любомир Котев пише в тази връзка в книгата си „Multa paucis“ („Захарий Стоянов“, 2017): „Вера Мутафчиева, бившата му съпруга, събуждаше най-често яростта му. Възмутен бе до дъното на душата си, че агентурното ѝ име е Атанас, тоест неговото. Понеже Атанас е мишената – казваше – и агентът е Атанас!“ Само че грешно чете посланието бившият съпруг или по-скоро не грешно, а както му изнася – не е бил мишената той, не; тя е била прицел както за органите, така и за него. Излагам всичко това, за да покажа на тази база колко е било трудно за една жена да пробие в този мъжки свят на писатели-всички-патриарси и че въпреки това тя с таланта си е ударила здравата мнозина от тях в земята. Имената на Яна Язова и Фани Попова-Мутафова едва наскоро се завърнаха сред нас, а ние кои белетристи помним от онова време, втората половина на ХХ век? Йордан Радичков, Ивайло Петров, Николай Хайтов и нея, Вера Мутафчиева. „Летопис за смутното време“ смятам за един от големите, много големите европейски романи на изминалото столетие, неотстъпващ на историческите платна нито на Маргьорит Юрсенар, нито на Морис Дрюон, и двамата членове на френската Академия. Докато за Вера Мутафчиева Георги Караславов през зъби е просъсквал: „Тази жена ще подпали съюза“ (на българските писатели – б.м.). Колкото за успеха на „Случаят Джем“ – той е всеизвестен и напълно справедлив.

Всъщност личности като Вера Мутафчиева са обществено богатство, което трябва да тачим и съхраняваме, да помним и почитаме. Хора като нея са част не само от националната ни, но и от индивидуалната ни идентичност: с книгите им израстваме, от книгите им се учим. Това, разбира се, се отнася за всички големи български умове, преплували успешно през бурните и ожесточени войни на българския ХХ век и запазили себе си човеци и достойници. Ние сме колкото Вера Мутафчиева, толкова и Димчо Дебелянов, и Леон Даниел, и Гео Милев, и Сирак Скитник, и Владимир Василев, и Панчо Владигеров, и Кръстю Сарафов… В многобройните си интервюта по повод своята книга „Душа в душата“ Божана Апостолова подчертава тъкмо това: Вера е част от нас и над тази част трябва да бдим и треперим, не да я изличаваме и забравяме. Защото и тя, и всички имена изредени, и още по-много неизредени са повод както да имаме надежда за бъдещето, така и да не униваме заради настоящето.

Смутните времена май не свършват никога, нека обаче ние бъдем като летописците им – несмутими и несломими…        

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Бил е директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).

Свързани статии

Още от автора