На 29 март т.г. се навършиха 90 години от рождението на Вера Мутафчиева. Божана Апостолова използва този повод, за да публикува книгата си със спомени за Вера: „Душа в душата“ („Жанет 45“, 2019). Желанието ѝ: да върне Вера в българската памет, да я внедри трайно в българското светоусещане. Похвално намерение – за Вера Мутафчиева трябва да се говори, името ѝ да се споменава. Правим го, между другото: Нов български университет, на който тя завеща част от архива си, има специален сайт, посветен ѝ. Идете и го вижте, има какво да научите.

Сторете го, защото, мисля си, в масовото българско съзнание Вера Мутафчиева битува съвсем неправомерно най-вече със сътрудничеството ѝ с Комитета за държавна сигурност. Когато преди време в предаването „Премълчаната история“ на програма „Христо Ботев“ на Националното радио ѝ бе посветен специален брой, това беше въпросът, задаван най-често от слушателите. За жалост!… За жалост, защото въпреки канските усилия на изследователя и разследващ журналист Христо Христов, поддържащ изключително ценния сайт, в главите си Държавна сигурност асоциираме повече с нейните жертви, отколкото с професионалните ѝ палачи. Няма никога да забравя в тази връзка нещо, което тогава ме изуми и не престава да ме изумява до днес: в едно тв предаване, водено от Добрина Чешмеджиева, вече покойният генерал от ДС Цвятко Цветков – последният партиен секретар на Шесто управление на ДС, а по онова време съветник на БСП по сигурността, на зададения му въпрос дали е вербувал журналисти, той – понадигайки се от стола и горделиво изпъчвайки се, отговори като червеноармеец пред маршал Будьони: „Разбира се!“. Значи този, който е размахвал тоягата и е примамвал с моркова, е обществено поощряван и признат, а терзаещите се страдалци, които е угнетявал, са порицавани и осъждани! Да се чудим ли тогава защо Митьо Гестапото, последният началник на Шесто Димитър Иванов, когото днес величаят в Уикипедия като „предприемач, журналист, историк, университетски преподавател, колекционер и общественик“, има дебелоочието да се изказва по въпроси от жизнена важност за българското общество с тон непререкаем и дори назидателен?! Зад имена като Вера Мутафчиева, като Георги Данаилов, като Богдан Богданов, като много още, някои от които са поругавани само въз основа на наличието на картонче, се крият и наглеят истинските престъпници и виновници за деянията на репресивната институция на Народната република. И изобщо няма да се озадача, ако скоро или не толкова скоро стане ясно, че тези наши слепота и безчувствена глупост са следствие от поредното успешно активно мероприятие на безсрамниците от ДС. Мероприятие, на което ние с простия си шугав акъл се поддаваме като овче стадо.

Вера Мутафчиева не е само агент Атанас, Вера Мутафчиева е много повече от това, неизмеримо повече от това. Тя е учен османист, който утвърждава трайно тази научна дисциплина у нас, превръщайки страната ни в един от водещите ѝ световни центрове. Който си е направил труда да прочете нейните „Бивалици“ и „не/Бивалици“ е разбрал какви усилия е коствало това, в какви никакви условия първоначално са извършвани толкова важните научни изследвания и академични преводи на османските документи. В резултат на тези занимания се появяват множество монографии и научни статии, всички приносни, но сякаш за разбирането на българското най-приносна се явява дисертацията ѝ „Кърджалийско време“ (1978). В нея Вера Мутафчиева, макар непрестанно да заявява, че обект на изследването е етап не от българската, а от османската история, всъщност схващаш: нищо подобно, повтаря си ги тя тия за нискочелите, догматични и тесногръди български академични соцреалисти, в действителност това е книга, от която може много да се научи за източниците и причините за националния подем, обхванал предците ни в началото на XIX век. Защото точно през „Кърджалийското време“ българите осъзнават, че само с общи усилия и с оръжие в ръка могат да се отърват от набезите на кръвожадните и алчни разбойници. По същество историята на българското население в някогашна Румелия и историята на Османската империя са преплетени тясно и е трудно (да не кажа невъзможно) двете да бъдат отделени една от друга. И противно на скудоумното и неграмотно мнение на оня арогантен „политик“, с когото на споменатата вече Добрина Чешмеджиева се наложи наскоро да се удари челно, че, видите ли, преди руснаците и тяхната империя да се обърнат към Балканите ние, българите, сме нямали нищо – нито училища, нито читалища, нито завери, трябва да кажем: имали сме, мужико, имали сме!; и това наше „имане“ е свързано с огромната криза, обхванала европейските владения на султана в края на XVIII и началото на XIX век, когато обединените кърджалийски орди, водени от Мустафа Байрактар, аянин на Русчук, дори превземат Истанбул. В същото време котленският Божил чорбаджи гради яки кули и отблъсква настървените дружини на Кара Фейзи, което няма как да не е давало самочувствие на потиснатата и обезправена рая, със своите еднички сили отвърнала и спасила се от могъщите и жадни за плячка („ягма“) грабителски тайфи. И макар че в друга нейна книга, „Румелийски делници и празници от ХVІІІ век“, с подбрани откъси от османски документи, тъкмо това преплитане на съдбите на българите с тези на империята личи съвсем ясно, ние продължаваме да отказваме да видим предците си и през тази призма, на османското всекидневие, а настояваме само върху насилията и недоборите. Прочее, за мен няма съмнение, че блестящият тритомник на Йордан Велчев „Балканският човек. ХІV-ХVІІ век“ („Жанет 45“, 2014, 2015) е инспириран тъкмо от изследванията и публикациите на Вера Мутафчиева, които по съвсем друг начин осветляват „тъмните столетия“ на „Под игото“.

Имам честта да съм последният журналист, на когото Вера Мутафчиева даде интервю (в. „Сега“, 11.10.2008). И там във връзка с „преквалификацията“ си от учен в писател казва: „Като зарязах науката и се хвърлих в белетристика, викам си: „За мен сега най-важното е, че не могат да ме убият в мазето“. Като напишеш един роман, ще те прочетат 20 хиляди души. А де, ха ме скрий! И ми се много чудеха, че зарязвам една изградена кариера като учен. Но аз исках да имам публика. Не можеш да се ограничиш в една професионална среда, защото може да те смачкат за нула време. И така си прежалих науката, без да ми трепне окото, въпреки че много ми беше струвала“. Ето, прочее, един от мотиви за съгласието ѝ след едно продължително отбиване авансите на Държавна сигурност: когато след бягството и на брат ѝ (а преди това на съпруга ѝ Атанас Славов, от когото, между другото, също бая си е патила) и разгромяването на Пражката пролет, вече е изправена кажи го до стената и съответно е изнудена да подпише документите за сътрудничество. Но пък отново танцува нейната знаменита тънка ирония: взема името Атанас – защото и Атанас Славов не си е поплювал във взаимоотношенията си с нея, бил е същият насилник и бруталник, каквито са били и кадровите офицери от службите. Любомир Котев пише в тази връзка в книгата си „Multa paucis“ („Захарий Стоянов“, 2017): „Вера Мутафчиева, бившата му съпруга, събуждаше най-често яростта му. Възмутен бе до дъното на душата си, че агентурното ѝ име е Атанас, тоест неговото. Понеже Атанас е мишената – казваше – и агентът е Атанас!“ Само че грешно чете посланието бившият съпруг или по-скоро не грешно, а както му изнася – не е бил мишената той, не; тя е била прицел както за органите, така и за него. Излагам всичко това, за да покажа на тази база колко е било трудно за една жена да пробие в този мъжки свят на писатели-всички-патриарси и че въпреки това тя с таланта си е ударила здравата мнозина от тях в земята. Имената на Яна Язова и Фани Попова-Мутафова едва наскоро се завърнаха сред нас, а ние кои белетристи помним от онова време, втората половина на ХХ век? Йордан Радичков, Ивайло Петров, Николай Хайтов и нея, Вера Мутафчиева. „Летопис за смутното време“ смятам за един от големите, много големите европейски романи на изминалото столетие, неотстъпващ на историческите платна нито на Маргьорит Юрсенар, нито на Морис Дрюон, и двамата членове на френската Академия. Докато за Вера Мутафчиева Георги Караславов през зъби е просъсквал: „Тази жена ще подпали съюза“ (на българските писатели – б.м.). Колкото за успеха на „Случаят Джем“ – той е всеизвестен и напълно справедлив.

Всъщност личности като Вера Мутафчиева са обществено богатство, което трябва да тачим и съхраняваме, да помним и почитаме. Хора като нея са част не само от националната ни, но и от индивидуалната ни идентичност: с книгите им израстваме, от книгите им се учим. Това, разбира се, се отнася за всички големи български умове, преплували успешно през бурните и ожесточени войни на българския ХХ век и запазили себе си човеци и достойници. Ние сме колкото Вера Мутафчиева, толкова и Димчо Дебелянов, и Леон Даниел, и Гео Милев, и Сирак Скитник, и Владимир Василев, и Панчо Владигеров, и Кръстю Сарафов… В многобройните си интервюта по повод своята книга „Душа в душата“ Божана Апостолова подчертава тъкмо това: Вера е част от нас и над тази част трябва да бдим и треперим, не да я изличаваме и забравяме. Защото и тя, и всички имена изредени, и още по-много неизредени са повод както да имаме надежда за бъдещето, така и да не униваме заради настоящето.

Смутните времена май не свършват никога, нека обаче ние бъдем като летописците им – несмутими и несломими…