За мъките на ветераните

Ето, ето че се започна. Честно казано, отдавна чаках това – макар и без злорадство. Надявам се, че без злорадство. Всячески се опитвам да прогоня от себе си дори намека за това срамно чувство – хората не са виновни, че са глупави и лековерни. И че не са израснали в семейство, в което мама и татко да им обяснят кое е добро и кое – лошо. Макар че, разбира се, на някои са им обяснили, но това не е помогнало.

А щом изпълзях от хирургията –
никакъв, като вчерашна мекица, –
други грижи се стовариха
върху износения ми камуфлаж.

Да бях пукнал в това отделение,
където се търкалях цяла година,
докато собственият ми военкомант
ме лиши от полагащите се помощи.

Това е откъс от „Песен на инвалида“ на Иван Парамонов, написана след Афганистан – пееха я в електричките. Изглежда и сега ще запеят нещо подобно.

Накратко: „Денис Дмитриевич Гришин, роден на 28.11.1986 г., участник в СВО, уволнен от армията запасняк, записа видеообръщение, в което разказва за тежкото си финансово положение и за това, че не получава необходимата помощ от държавата. Поради това ветеранът е принуден да моли за финансова подкрепа неравнодушните люде“.

С други думи – подайте на сакатия, добри хора, кръв е проливал, няма какво да яде…
Денис Дмитриевич Гришин не е единственият несретник. Знаете ли, от някакви мазохистични подбуди чета от време на време разни телеграм канали, в които участници в т.нар. СВО подробно разказват как точно протичат бойните действия и колко изискано командирите се отнасят към разходния човешки материал. Доскоро целият гняв на тези разказвачи беше насочен към рекета – „доброволните дарения“ в полза на ротата, за които отива по-голямата част от военната заплата. Схемата е проста – доят войника няколко месеца, после го изпращат в последен щурм и край, следите са заличени. Или просто го ликвидират, ако противно на очакванията се е върнал жив. Записват загиналите не като загинали, а като безследно изчезнали – и още няколко месеца получават пари от банковите им карти, които войниците оставят на командирите си преди щурма. Уж за да могат командирите, ако стане нещо, да предадат тези пари на близките им. Както се сещате – дрън-дрън. Чакай от умрял писмо. 

Точно такива истории през цялото време пълнеха тези прекрасни телеграм канали, а също и издирванията на безследно изчезнали (аз съм сестра/жена/майка на еди-кой си, участник в СВО, който в момента се води безследно изчезнал, моля за съдействие…), както и свидетелства за изтезания и „нулирания“: готова история на войната – сядай и пиши. Но преди няколко месеца картината започна да се променя – почнаха да се появяват все повече истории не за безсмислени атаки и жестоки издевателства над другарите по служба, а за това, че заплатите са изчезнали някъде.

Това, че изпращат в атака куци и сакати – с патерици, в инвалидни колички, с парализирани ръце и крака, простреляни и зашити от горе до долу, и никаква категория „В“ с червен печат (негоден за бойни действия) не е закон за командирите – това отдавна е рутина. И е разбираемо – защо да развъждаш инвалиди, после да ги лекуваш, рехабилитираш, да им плащаш пенсии, а така – пращаш ги в атака и готово, няма човек, няма проблем. Конвейерната лента за изхвърляне на излезлите от употреба „герои“ работи безотказно. Но какво да се прави, ако все пак оцелеят? Оказва се – няма проблем.

„Юрченко Юрий Юриевич, роден на 19.01.1974 г., призован по време на частичната мобилизация през 2022 г., от село Екатеринославка, Амурска област. Той записва обръщение, в което съобщава за безразличното отношение на държавата към завърналите се бойци и за това, че от дълго време се опитва да издейства да признаят заболяванията му като „военна травма“. Поради липсата на такъв статут, по думите му, е лишен от заплата и помощи.“

Съществува море от подобни обръщения. Не само от инвалиди, но и от вдовици. Анастасия Варламова, съпруга на безследно изчезнал участник в СВО, съобщава за неспазване на Путиновия указ №1110 „За месечните социални помощи за деца на определени категории военнослужещи“. По думите ѝ „жените, които имат деца от съпрузи, водещи се като безследно изчезнали, вече втори месец не получават полагащите им се детски надбавки. Тя твърди, че в отговор те чуват само обещания, като причина за забавянето се посочва липсата на финансиране, а срокове за изплащане не се посочват“.

В общи линии – за всичко друго да, но за непоследователност родната държава не можеш да виниш: след като вече са почнали да бракуват мъжете на фронта, защо да се спрат в цивилния живот? Има, разбира се, и светли глави, които разсъждават така: естествено, животът у нас от край време не се цени особено, но ако сега за един договор, тоест за човешка единица, почнаха да плащат такива огромни пари, значи ще почнат да го ценят! А как иначе – щом един боец струва толкова, значи трябва да го пазят. Той, така да се каже, е златен. Логично? Логично. Но кога ли у нас логиката е била на почит? Освен това едни плащат, а други харчат – и тези съдове определено не са скачени.

Военният историк Сергей Махов подробно описва предимствата на контракта, въведен в края на XVIII век в английския флот (между другото много подобен на нашите сегашни договори): невиждано високо месечно заплащане, щедър социален пакет. И до какво води това? До това, че почват да пазят скъпия моряк – следят за качеството на храната и водата, за чистотата на дрехите и помещенията, задължително ваксинират срещу едра шарка, въвеждат вентилация в трюмовете и високи санитарни стандарти, напълно изчезват петнистият тиф, крастата, екземата и другите прелести, съпровождащи нагъчкания корабен живот. И смъртността намалява от 5 до 10 пъти!

А у нас през XXI век въведоха невиждано високи заплати, помощи и привилегии – и какво? Ами това – няма нужда да ни натрапвате вашите западни стандарти, ние все пак не сме някакви англосаксонци! Скъпо струващите СВОшници, за които се плащат милиони, биват ограбвани от собствените си командири, които ги пускат „в разход“ – това е цялата приказка. И искат нови попълнения. А сега, когато парите в страната стават все по-малко, добрата държава почва да прави неразбираща физиономия и спира да изплаща всички тези безумни пари. Просто спира и толкова – сякаш в някакъв висок кабинет часовникът е ударил дванайсет и Пепеляшка, така да се каже, бяга от кървавия бал в кръпки и дрипи. А семейството, което е седяло в каретата, изведнъж се озовава до някаква тиква.

Да, има и „черни вдовици“, в случай че плащанията все пак пристигнат, но това е вече отделна тема. Както и да е, залагам си главата, че няма да ни се разминат колоритните електрички с инвалиди в камуфлаж и с акордеони – или с китари, няма значение, важното е, че ни очакват вечните текстове.

Върнах се от войната,
а жената я няма.
Омъжила се за друг
и прибрала децата,
вещите и всичко разпродала –
само да не вижда болника сакат!

И тази латерна ще се върти, докато не се превърти обратно старият филм и всички сакати не бъдат изхвърлени отново на някой остров Валаам, за да не развалят гледката. И тогава ще настане благодат.

Превод от руски Александър Бакалов

Текстът е публикуван в сайта на Радио Свобода