Препоръчаха ми преди години тази книга като сборник с чудесни разкази. Препоръча ми я човек, на когото имам доверие. Тя обаче се оказа нещо като наръчник по бизнес-етика. Бързо разбрах все пак, че едното не пречи на другото и моят приятел не ме е заблудил. Вътре наистина имаше ценни истории и по-късно дори ще ви запозная с една от тях.

Книгата се нарича „Писмо за Гарсия и други истории“. Автор е Елберт Хъбард, бизнесмен и писател. Живял е горе-долу по времето на Джек Лондон. Пилотният текст от книгата „Писмо за Гарсия“ е носител на своеобразен рекорд. Авторът го написва за около час на 22 февруари 1899 г. Вътре се споменава войната между Испания и Съединените щати през 1898 г. и че президентът Маккинли спешно търси връзка с водача на въстаниците Гарсия, който се крие някъде из кубинската пустош. Препоръчват му човек на име Роуан. „Ако някой изобщо е в състояние да намери Гарсия, това е той“, казват му. Маккинли дал писмото за Гарсия на Роуан. Роуан взел писмото и изобщо не попитал: „Къде е тоя Гарсия?“ Тук ще дадем думата на самия Елберт Хъбард: „Бога ми! Ето ви човек, чийто лик трябва да бъде обезсмъртен от бронз и статуята му да бъде поставена във всяко учебно заведение в страната“. И вече в самия край на текста: „Цивилизацията е едно дълго трескаво търсене на такива хора… Светът се моли за този човек; той е необходим, крайно необходим – човекът, който може да занесе писмото на Гарсия“.

Елберт Хъбард отпечатва „Писмо за Гарсия“ само няколко дни след написването в мартенския брой на сп. „Филистин“. Есето му се сторило толкова незначително, че дори и заглавие не му сложил. Веднага след отпечатването започнали да валят заявки за допълнителни бройки от списанието. Не щеш ли, Американската новинарска асоциация поискала хиляда броя. „Защо е цялата тази пушилка?“, поинтересували се от „Филистин“. „Заради „Писмо за Гарсия“, им отвърнали.

Нюйоркските централни железници на свой ред поръчали сто хиляди копия от статията във вид на брошури. След като се разбрало, че печатницата на списанието няма такъв капацитет, железниците се споразумели за правата и започнали сами да бълват половинмилионни тиражи на брошурата – тираж след тираж. Освен това статията била препечатана в още над двеста вестника и списания.

Директорът на руските железници бил по това време на гости на своя американски колега. Той се заинтересувал на свой ред от брошурата. И когато се прибрал в Русия, заповядал да бъде преведена на руски и всеки железопътен служител да получи копие. През Руско-японската война всеки руски войник, отиващ на фронта, получавал копие от брошурата. Японците открили книжките сред вещите на руските пленници и съответно също я превели.

В края на краищата статията била преведена на всички езици, имащи писменост.

С една дума, от „Писмо за Гарсия“ били отпечатани четиридесет милиона копия. „… най-големият тираж на литературно произведение, отпечатан, докато авторът е още жив…“, свидетелства през 1913 г. самият Елберт Хъбард.

Но вътре в тази книжка открих и един текст, взиращ се в ранните журналистически години на Лафкадио Хърн. Лафкадио Хърн е истинска бяла врана в световната литература. С десет години по-голям от Чехов, той умира в същата година, в която умира и великият руски писател. Роден е от майка гъркиня и баща ирландец. Сменя името си от Патрик на Лафкадио. Опитва се да пробие като журналист в Щатите. Накрая се влюбва в Япония и се премества да живее там, като още веднъж сменя името си с японско – Кондзуми Якумо. Написва над десет книги за Япония. „Магия, анимизъм, будистки и конфуциански постулати; божества, духове, призраци, легендарни герои и пророци… – това е светът на японските легенди и предания, това е светът, който оживява в произведенията на Лафкадио Хърн“, пише в предговора си към една от книгите му, преведени на български, „Погребаната тайна“, видната ни японистка Цветана Кръстева.

За него японците казват нещо, което не са казвали за никой друг чужденец: „Лафкадио Хърн е толкова японски, колкото тристишията хайку“.

И сега, както ви обещах, нека да дадем отново думата на Елберт Хъбард. И да се потопим в неговата история за ранните журналистически години на Лафкадио Хърн в Щатите. Преводът от английски е на Марин Загорчев и Георги Каитин.

Невидимото

Веднъж Лафкадио Хърн кандидатствал за работа като репортер в една редакция.
Редакторът погледнал чудатия младеж пред себе си и се изсмял. Хърн бил едва на деветнайсет – хилав, прегърбен, непохватен, прежълтял. Дрехите висели на кокалестото му тяло, сякаш били прострени да съхнат. Но най-странното в него били очите. Изглеждали с различен цвят, втренчени и изцъклени. Носел очила с двойни изпъкнали лещи, но това не подобрявало много зрението му. Когато ходел, вдигал високо крака, за да не се препъне, и държал ръцете си протегнати напред, за да не се блъсне в нещо.
– Искам да работя като репортер във вашия вестник – казал младежът, докато смутено мачкал шапката си.
– Моля? – попитал редакторът, като свалил краката си от бюрото и извадил недогорялата пура от устата си.
– Искам да стана репортер! – повторил странният младеж.
Редакторът се изсмял. Това не бил сърдечен, весел смях – а презрителен, подигравателен. Редакторът казал:
– Добре, назначен си. И ето първата ти задача. Отиди отсреща и се качи на онази църква, на самия връх на камбанарията. После слез и напиши репортаж за това, което си видял. Хайде, върви!
Младежът се измъкнал полупипнешком от стаята. Слязъл по стълбите и пресякъл улицата.
Изкатерил се на куличката, нагоре, нагоре, нагоре, до позлатения кръст.
Докоснал кръста, целунал го и бавно, бавно пропълзял обратно долу. От горе не бил видял нищо. Първо, било го твърде много страх изобщо да гледа и второ, така или иначе не виждал добре. Чул само бучене, бръмчене и глъчка. Всичко наоколо било обвито в непроницаема, сива, призрачна мъгла.
Щом слязъл на земята, Хърн се прибрал в тясната си квартира и седнал да пише.
И написал едно безсмъртно есе.
Разказал за улиците, широките булеварди, тесните сокаци, криволичещата река, канала, мостовете, складовете, магазините, фабриките, хотелите, църквите, железниците, просторния парк, гората зад него, каньоните и огромните зелени хълмове, които срещат хоризонта.
Не само това, но успял да надникне и в домовете.
Видял самоубиец с димящ револвер в ръката, в момента, когато очите му изскачат от орбитите.
Видял хора, които се радват, опиянени от успеха, хвалят се, перчат се, говорят какво още ще постигнат.
Видял ковчези и тихи, смирени мъртъвци, а до тях сирачета и молещи се, разплакани жени.
Видял момичета, облечени в червено, отпиващи от аленото вино на живота. Видял жени, състарени, дрипави, кирливи, мърморещи беззъби ругатни и проклятия срещу живота и това, което им е донесъл.
Видял булка, цялата в бял сатен. Видял сватбено угощение; а в уличката отзад – треперещ бездомник, ровещ с измръзнали пръсти в боклукчийска кофа за къшей хляб, с който да залъже глада си.
Видял деца с възпитатели, камериерки, гувернантки. Видял и други, играещи си по пожарните стълби, в мазетата и уличките.
Видял пияници, вилнеещи из стаите, и деца, които се крият под леглото, за да се спасят от яростта им.
Видял ревност, омраза, жажда за мъст, алчност, коварство, гордост, болни амбиции. Видял обхванати от носталгия момичета и момчета, изгубени в лабиринта на градските улици.
Видял истинската същност на тази трескава, кипяща, тревожна, неспокойна маса, която наричаме „човечество“.
Видял го в неговото безобразие, в неговото несъвършенство, пропито със суеверие, гордост от невежеството си, арогантно, безмилостно, неблагодарно, алчно. Видял също проблясъци на любов, състрадание и доброта.
Видял града не само такъв, какъвто е, но и какъвто би трябвало да бъде – чист, подреден, порядъчен, красив, пълен с желание за взаимопомощ, съпричастност и добри намерения. Видял град без казина, болници, лудници, затвори.
Видял миналото. Видял настоящето. И неговите почти незрящи очи видели кристално ясно бъдещето – бъдеще, в което ще властват здраве, щастие, справедливост и любов.
Само любовта и геният виждат невидимото – а Лафкадио Хърн имал и двете.
Каква е поуката? Само тази: дори най-проницателният работодател може да сгреши, когато оценява кандидат за работа.

Както казах, през последните години от живота си Лафкадио Хърн най-сетне открил родината на невидимото – Япония. И ѝ отдал таланта си и сърцето си. И тук ми се ще да цитирам края на разказа „Мравките“ от книгата му „Погребаната тайна“, в който се описва как един благочестив китаец получил дара да разбира езика на мравките и това променило живота му. Защото той увенчава по удивителен начин разказаното от Елберт Хъбард. Преводът от английски е на Мария Демот.

И аз, като онзи благочестив китаец, трябва да призная, че съм невежа и по природа съм неспособен да разбирам езика на мравките. Но Феята на науката понякога докосва ушите и очите ми с магическата си пръчица и тогава, макар и за кратко, успявам да чуя неуловими за слуха и да видя незабележими за окото неща.