„Нова магика“. Изложба на Слав Недев в галерия „Българи“ (14 януари – 7 февруари 2025 г.)

От 14 януари до 7 февруари галерия „Българи“ представя една великолепна изложба – „Нова магика“ на Слав Недев. Великолепна, защото е многоизмерна; многоизмерна колкото теорията на струните, ако не и повече. Една струнна живопис, космически звучаща, в която пространството (изложбата има подзаглавие „Градски пространства“) неусетно се трансформира в други проявления – онтологични, битийни, вселенски. И тези проявления ни говорят красноречиво, истински и убедително, с една абсолютна автентичност. Но автентичност, която е колкото историческа, толкова и уникална…   

Историческа, защото в картините на Слав Недев поне аз откривам продължения, но и противопоставяния с образци на световното и българското изкуство, които обаче той не следва (или контрира) буквално, а с една премерена, бих я нарекъл дори деликатно-чувствителна памет. Най-напред метафизическата живопис на Джорджо де Кирико. Между другото, проф. Аксиния Джурова също провижда италиански навеи в творчеството му: архитектурният функционализъм на Апенините през 30-те, групите „Гупа 7“ и MIAR. Което е, разбира се, вярно относно начина, по който Слав Недев изгражда своите архитектурно-живописни конструкции, но сякаш не чак дотам вярно спрямо настроението, излъчвано от картините му (въпреки отстранеността, лъхаща от тези италиански рационалистични сгради). Самата проф. Джурова посочва: „Изложба зад привидната тишина и спокойствие на която е скрит заряд на тревожност и провокативност“, което определено може да се каже и за живописта на „метафизичния“ италианец Де Кирико. Особено за две от картините му, и двете създадени през 1914 г. (между другото, 110 години преди някои от платната на Слав Недев): „Гарата Монпарнас (Меланхолията на отпътуването)“ („La stazione di Montparnasse (La malinconia della partenza)“) и „Мистерията и меланхолията на една улица“ („Mistero e malinconia di una strada“). В първата откриваме купчина зелени банани, леко тръгнали да загниват, художникът е оформил върховете им в застрашителни (грифонски?) глави. Слав Недев има подобна (е, подобна, ама също и неподобна) картина, „На ръба“ (2024), в която отново откриваме зелен растителен мотив – цвете със сърцевидни листа (приличат на филодендронови), което също не стои мирно тихо, а навява безпокойство с вида си на богомолка в щурм. Отликите обаче съвсем не са повърхностни, напротив: мястото на растенията (прочее, в тази на Де Кирико са плодовете на растението) в пространството на картината; изображението (или не) на човешка фигура (при италианеца има бюст, който също е на ръба, а в далечината вятър развява флагове, както и върху часовниковата кула); сградите – на преден или заден план, но най-вече колоритът – при Де Кирико той е ярък, с горещи цветове (часовникът на кулата сочи пладне – 13 часа и 26–7 минути), подсказва жега въпреки вятъра, при Слав Недев е приглушен, бледо сиво-бял, почти монохромен (неслучайно Мария Ландова е определила живописта му като „миражна“). Това е най-важната, същностната разлика: фактурата на Джорджо ди Кирико е плътна, материална, обемна (особено се вижда това в „Мистерията“, където противопоставянето на ярката обедна слънчева светлина и тъмната почти полунощна сянка разделят картината на две), докато при Слав Недев тя сякаш се разтваря във въздуха – изтъняваща, изтъняла, полу-изчезнала. Италианецът не поставя съществуването (екзистенцията) под въпрос – за него тя е категорично заявена, макар и застрашителна (или застрашена); българинът се пита иначе – доколко можем да говорим и да твърдим нещо за екзистенцията, след като тя се разтваря като бучка лед в чаша с водка? Една в процес на изтъняване екзистенция, която е не външно заплашена, а самата сякаш стихийно някак – по силата (или по-скоро безсилието) да се удържи и закрепи, се стопява в универсума. Получава се нещо като ентропията: различните нива на материалност, обемност, плътност, обектност, вещественост, предметност, елементност постепенно се изравняват и така стигат (ще стигнат) до състоянието, в което са еднакви, неразличими, недиференцируеми. Недоловими и неотделими: силуетът на човека се стапя (ще се стопи) в силуета на сградата и в дължината на тротоара, този на автомобила – в територията на пътя; и всичко и всички в един момент ще се превърне/м в изгубени котета („Изгубеното коте“, 2024). Една призрачна реалност, в която тъкмо екзистенцията е най-колебливото, най-несигурното нещо. Нещо? Не, по-скоро пост-нещо, тоест нищо. Мишел Фуко изказва в „Думите и нещата“ (превод Веселин Цветков, „Наука и изкуство“, 1992) идеята, че човекът ще бъде заличен както морските вълни заличават написаното върху мокрия пясък; Слав Недев с изложбата си „Нова магика“ потвърждава неговата вяра, леко модифицирайки я – не като изличени отвън букви върху пясъка, а като разтварящи се отвътре силуети във въздуха. Материалността на човешкото е обречена да се трансформира във въображаемото на Фата Моргана. С тази присъща нему особеност, че ако тя, морганата, никога не е била, илюзия е, то ние, хората, все пак сме били – били сме, но пък ще изчезнем все едно не сме били. Нова магика – нови духове…

Тук идва един друг момент в рисуването на Слав Недев, същностен за неговото разбиране и ментално усвояване – празното пространство, пустотата. В коментар на „Беседи за живописта на монаха Горчива тиква“ на китайския художник от ХVІІ–ХVІІІ век Шътао (1641–1719/20) руската изследователка Елена Завадска („Шътао и неговите беседи за живописта“, превод Юлиан Антонов, „Изток-Запад“, 2014) посочва: „Добре позната е позитивната ценност, която даоската и чанската мисъл придават на пустотата – тя предполага пълнота на възприятията, което ще рече и действеност. Лаодзъ я представя с различни образи – тя е „празнината по средата“, поради която колелото може да се върти, „празното вътре в съда“, което го прави използваем, а също и „вътрешната празнота“ на къщата, която ни позволява да я използваме като дом“. Пустотата е принцип, който в западното изкуство (почти) не се среща, неслучайно възниква в построенията му терминът horror vacui, страх от празното, от пустотата. В издадената в поредицата на Принстънския университет монография на изкуствоведа синолог Джордж Роули (George Rowley) „Принципи на китайската живопис“ (1970) се казва: „В западната живопис тази неутрална пустота изчезнала след откриването на физическото пространство като такова и превръщането му в синьо небе, облаци или атмосферни явления. Китайците превърнали неутралната пустота от ранната живопис в одухотворената пустота на картината от сунско време. Накрая, през XIII в. художниците придобили дотолкова изострено съзнание за значимостта на отсъстващото, че пустотата в техните картини станала по-красноречива от устойчивите форми. По цинско време тази пустота се изродила в безсмислени листове бяла хартия, защото художниците се увлекли в „изкуство за изкуството”. Трябва да отбележим, че използването на отсъстващото в живописта по време стои твърде далеч от символите за пустота, употребявани от ранните даоси; например пустотата на пространството между спиците на колелото, на посудата или дома. Но тъкмо те, Лао-дзъ и Чжуан-дзъ, създали онзи културен климат, в който е станало възможно преобразуването на такива понятия в пустота, безграничност и непостижимост, присъстващи в живописното изображение“. В българското изкуство от ХХ век horror vacui е особено характерен за Владимир Димитров-Майстора, чиито картини са изпълнени фоново с изображения на цветя, плодове, растения. И никъде нищо празно, в нито едно ъгълче, всичко е минато с четката. Точно в това отношение Слав Недев е напълно друг, направо противоположен: при него празното е същностен конструкт на платното, без него не можем да си го представим, без него то не би било възможно. Вземаме „Хоризонт“ (2022): неправилните трапецовидни съградености, които обграждат едно късче от пространството, не биха били толкова красноречиви, ако не се опитваха да затворят, да заключат, да стеснят пустотата, която ги заобикаля. И именно в това е смисълът на хоризонта: за силуета на жената в червено (цвят бордо), застанала с гръб към нас, прибрала ръцете си отпред и кръстосала краката си: тъкмо тези конструкции задават нейния хоризонт, правят го осезаем и видим. Без тях в пустотата тя би се разтворила, би потънала, би изчезнала; заедно пред/с тях тя стои сравнително устойчиво – изправена, непрегъната, стройна. Какво излиза: за да сме, трябва да сме ограничени; ако не сме ограничени, заградени, обхванати, изтъняваме и се разтапяме. Да-а-а, изтъняване на екзистенцията, мержелеене на съществуващото…

Това е сериозна живопис, много сериозна. И като всяка истинска сериозност не може без ирония, без намигване: „Пейзаж със стълби“ (2024). Пейзаж – и очакваме онези традиционни български пейзажи, така скъпи на сърцето ни, в които се изправят планини, простират се поля, бълбукат изворчета и рекички, морето шуми, а лодките се готвят за рибарски подвизи. Нищо подобно: затворено и прихлупено от тежък виолетов таван (или небе, кой да знае?) пространство, почти интериор, пред очите ни легнала ребром червена фигура (сякаш женска, но може да е и мъж в нощница), подпряла с ръка главата си, и ако съдим по разположението на пръстите на краката ѝ, по-скоро гледа към нас, не към изкачващия стълбите силует (разпознавам го като жена) в бледо виолетово – цвета на небето, но разводнен, поизтъркан, разконцентриран; какъв е пейзажът тук, къде е? Това е наистина по-скоро интериор, заграденост и обграденост отвсякъде, където – ако има усещане за някакъв простор, то той е в пустотата на пространството, не в разпростирането на природната перспектива. Няма природа в тази картина, почти няма и в другите от изложбата (макар че тази, която е дала на Слав Недев идеята за експозиционната съвкупност, е сблъсък именно между природно и архитектурно – „Постурбанистична визия № 1“, 2007), но затова пък има много град, много геометрия, много прави линии. Много урбанистичност. Това отбелязва и проф. Джурова: „[…] самотната у нас, но актуална и модерна за Европа урбанистична живопис на Слав Недев […]“, което съответно го определя като уникален за българското художествено пространство – уникален както с темите си, така и с техниките си, така и с изпълненията си. Изпълнения на границата на виртуозното, на чудесното, на вълшебното. Един магически и метафизически сюрреализъм; ренемагритовски…

И ако екзистенцията в картините на Слав Недев изтънява, то майсторството им впечатлява – впечатлява така, че можем да обявим: „Нова магика“ е една от най-забележителните и разтърсващи изложби на 2025 г. Не избързвам, сигурно е…