Британският писател Казуо Ишигуро спечели Нобеловата награда за литература. Тя му е присъдена за „романите, които с голяма емоционална сила разкриват бездната, разтваряща се пред илюзорното ни чувство за връзка със света“.

Ишигуро не беше сред фаворитите за наградата. По думите му Нобеловият комитет не се е свързвал с него, самият той приел първите обаждания като някаква шега. 

„Това е невероятна чест, защото излиза, че вървя по стъпките на най-великите автори, което е потресаваща похвала“.

На въпроса дали се чувства част от английската литература като японец, който пише на английски, в едно от интервютата си през годините Ишигуро отговаря: „Ако се има предвид езикът, отговорът е да, разбира се. Дали пиша за британската аудитория – това зная все по-малко. Щом излезе първата ми книга, изпаднах в шок, когато осъзнах, че ще я прочетат хора, много различни от моите приятели. После тя беше преведена и аз започнах, съвсем физически, да пътувам по света. Моите представи за читателската аудитория се промениха…“

„Все още никога не съм започвал роман, след като съм мислил за мястото и времето на действието. Никога например не бих казал: „Сега искам да напиша роман за бежанската криза“. Най-често тръгвам от абстрактни идеи, от история, която има значение за мен и за днешния свят, и едва след това започвам да търся подходящо място на действието“.

Казуо Ишигуро в дати

1954  Роден в Нагасаки (Япония).
1960  Установява се със семейството си в Гилфърд, Съри (Великобритания).
1978  Завършва магистърска степен по творческо писане в Университета в Източна Англия.
1980  Защитава докторска дисертация върху творчеството на Малкълм Бредбъри.
1982  Излиза романът „Още веднъж в Нагасаки“, отличен с наградата „Уинфрид Холтби“.
1982  Получава британско гражданство.
1984  „Профилът на Артър Дж. Мейсън”, сценарий.
1986  Излиза романът „Художник на изменчивия свят”, отличен с наградата „Уитбрид“.
1989  Става носител на наградата „Букър“ за „Остатъкът от деня“ (на бълг. език – изд. „Рива”, 2001, превод Правда Митева). Романът е екранизиран от Джеймс Айвъри през 1993 г.).
1995  Романът „Никога не ме оставяй“ (бълг. издание – „Колибри“ 2008 г., превод Мария Донева), екранизиран през 2010 г. от Марк Романек.
2000  „Когато бяхме сираци“ (бълг. издание – „Рива“, 2002, превод Боряна Семкова-Вулова).
2005  Автор на сценария на „Бялата графиня“, режисьор Джеймс Айвъри.
2009  Пише текстовете на четири песни за джаз певицата Стейси Кент.
2015  „Погребаният великан“ (бълг. издание „Лабиринт“, превод Владимир Молев).
2017  Става носител на Нобеловата награда за литература.

Откъс от романа „Когато бяхме сираци“ 

… Сега, като си припомням периода от живота си след слу­чая Манъринг, може би си струва да спомена неочаква­ното ми приятелство с полковник Чембърлейн след всичките онези години. Навярно е изненадващо, че ние не бяхме поддържали по-близък контакт, като се има предвид ролята, която той беше изиграл в такава съдбоносна връзка с моето детство. Но каквато и да е при­чината, не го бяхме направили и когато го срещнах от­ново – месец-два след епизода с мис Хемингс в „Уол­дорф“, – то беше случайно.

Бях в книжарницата на Чаринг Крос Роуд в един дъж­довен следобед и разглеждах илюстровано издание на „Айвънхоу“. Усещах, че някой се движи зад гърба ми, и тъй като разбрах, че иска да се добере до същото място от лавицата, пред което бях застанал, се отместих. Ала човекът продължи да обикаля около мен и аз накрая се обърнах.

Веднага познах полковника, на външен вид почти не се беше променил. Но през очите ми на зрял човек ми изглеждаше по-смирен и по-жалък от онази фигура, ко­ято си спомнях от детството. Беше облечен в шлифер, гледаше ме притеснено и едва когато възкликнах: „О, полковник!“, той се усмихна и протегна ръка.
– Как си, момчето ми? Сигурен бях, че си ти. Боже мой! Как си, момчето ми?
Макар че в очите му се бяха появили сълзи, продъл­жаваше да се държи смутено, сякаш се страхуваше, че мога да се подразня от това напомняне на миналото ми. Направих всичко възможно, за да изразя радостта си, че го виждам отново, и понеже навън заваля силно, ние продължихме да разговаряме в тясната книжарница. Разбрах, че още живее в Устършър, че е дошъл в Лон­дон за някакво погребение и е решил да остане „някол­ко дни“. Когато го попитах къде е отседнал, отговори неясно и това ме накара да си помисля, че е наел съв­сем скромна стая. Преди да се разделим, го поканих да вечеряме заедно следващата вечер, предложение, което прие ентусиазирано, въпреки че се притесни, когато спо­менах Дорчестър. Аз обаче настоях:
– Това е най-малкото, което мога да направя в името на вашето мило отношение в миналото. – И продължих да го моля, докато той най-сетне се предаде.
Сега, от дистанцията на времето, изборът ми на Дорчес­тър ме поразява с невероятната си необмисленост. В крайна сметка подозирах, че полковникът няма пари; би трябвало да предположа колко обидно щеше да е за не­го да не плати поне половината от сметката. Тогава оба­че подобни неща не ми минаваха през ума; предпола­гам, че цялото ми съзнание е било насочено да направя впечатление на възрастния мъж с промяната, която бях претърпял, откакто ме бе видял за последен път.

Успешно постигнах тази цел. Тъй като вече бях рабо­тил по два случая в Дорчестър, когато вечерта се срещ­нах с полковник Чембърлейн там, сервитьорът за вина­та ме посрещна с думите „Радвам се отново да ви видя, сър“. После, наблюдавайки ме да се шегувам със салон­ния управител, докато ни поднасяха супата, полковни­кът внезапно избухна в смях.
– И като си помисля – рече той, – че това е същият малък келеш, когото успокоявах на онзи кораб!
Продължи да се смее, сетне изведнъж притихна, мо­же би защото се притесни, че не е трябвало да докосва тази тема. Аз обаче се усмихнах спокойно и отвърнах:
– Сигурно съм бил цяло изпитание за вас, полковник, по време на онова пътуване.
Възрастният мъж помръкна за миг. После каза сери­озно:
– Като се имат предвид обстоятелствата, струва ми се, че беше много смел, моето момче. Изключително смел.
Спомням си, че в този момент настъпи неловка ти­шина, която бе нарушена с коментар за прекрасния вкус на супата. На съседната маса едра дама, отрупана с би­жута, се смееше гръмогласно, полковникът погледна съвсем недискретно към нея. В миг, изглежда, взе някак­во решение.
– Знаеш ли, забавно е – поклати глава. – Мислех за това снощи. За времето, когато двамата с теб се срещ­нахме за пръв път. Питам се дали си спомняш, момчето ми. Не смятам, че е възможно. В крайна сметка тогава съзнанието ти бе ангажирано с толкова неща.
– Напротив – отговорих аз, – запазил съм най-жив спомен за случилото се.
Не лъжех. Дори сега, ако за момент затворя очи, вед­нага мога да се върна в онази ясна утрин в Шанхай, в кабинета на мистър Харолд Андерсън, началника на ба­ща ми в голямата търговска компания „Морганбрук енд Байът“. Седях на едно кресло, което миришеше на глад­ка кожа и дъб, от онези, поставяни обикновено зад впе­чатляващо бюро, но в дадения случай бе сложено в сре­дата на стаята. Разбирах, че това е стол, предназначен само за най-важни персони, но в този случай, поради тежките обстоятелства или може би за утеха, ми бе пре­доставен на мен. Спомням си, че колкото и да полагах усилия, не успях да открия поза, излъчваща достойнст­во; нещо повече, не можех да намеря поза, при която да опра и двете си ръце едновременно на изящно резбованите облегалки. Да не говорим, че онази утрин бях об­лечен в съвсем ново сако, ушито от груб вълнен плат – не знам откъде бе взет, – и съзнавах колко зле изглеж­дах в него, закопчан почти до брадичката.

Стаята бе с висок таван, на едната стена висеше го­ляма карта, а зад бюрото на мистър Андерсън имаше ог­ромни прозорци, през които проникваха слънчевите лъ­чи и лекият повей на бриза. Сигурно над мен са се по­клащали ветрила, закачени на тавана, но не мога да си спомня с точност. Помня, че седях в средата на стаята, превърнала се в средище на невероятна загриженост и разгорещени дискусии. Всички възрастни наоколо гово­реха, повечето бяха станали прави; от време на време някои се оттегляха до прозорците, където с приглушен тон продължаваха спора си. Помня също, че бях изне­надан от самия мистър Андерсън, едър побеляващ мъж с големи мустаци, който се държеше с мен като със стар приятел – дотолкова, та ме накара да мисля, че съм го познавал като по-малък и съм забравил. Едва по-късно осъзнах, че не е възможно да сме се виждали преди та­зи сутрин. Във всеки случай той беше приел ролята на чичо, който постоянно ми се усмихваше, потупваше ме по рамото, побутваше ме с лакът и ми намигаше. После ми подаде чаша чай с думите:
– Ето, Кристофър, това ще те ободри. – И се наведе да ме погледне, докато я поемах. Приглушените разго­вори и дискусии продължаваха. В един момент мистър Андерсън застана отново пред мен и каза:
– Е, Кристофър, всичко е решено. Това е полковник Чембърлейн. Той бе така любезен да се съгласи да те от­веде до Англия.
Помня, че при тези думи шумът в стаята утихна. Ос­танал съм с впечатлението, че всички възрастни отстъ­пиха назад и се подредиха покрай стените като зрители. Мистър Андерсън също се оттегли с насърчаваща ус­мивка. Тогава за пръв път погледнах полковник Чембър­лейн, който се приближи бавно към мен, приведе се, взря се в лицето ми и протегна ръка. Помислих си, че трябва да стана и да се здрависам с него, но той го на­прави толкова бързо и енергично, че се почувствах като прикован към стола и поех десницата му, седейки. Пом­ня, че рече:
– Бедното момче. Първо баща ти. А сега – майка ти. Сигурно имаш усещането, че целият свят се е стоварил отгоре ти. Ала утре заминаваме за Англия, двамата. Там те очаква леля ти. Тъй че бъди смел. Скоро отново ще стъпиш на краката си.
За момент не бях способен да издам и звук. После се окопитих и казах:
– Много любезно от ваша страна, сър. Благодарен съм ви за предложението и се надявам, че не ме мисли­те за прекадено невъзпитан. Но ако нямате нищо про­тив, сър, не бих искал да заминавам за Англия точно се­га. – След това, тъй като полковникът не отговори вед­нага, продължих:
– Виждате ли, сър, детективите работят усърдно да открият майка ми и баща ми. А това са най-добрите де­тективи в Шанхай. Струва ми се, че ще ги открият мно­го скоро.
Полковникът кимна:
– Сигурен съм, че властите правят всичко възможно.
– Ето затова, сър, въпреки че оценявам любезността ви, мисля, че заминаването ми за Англия ще е безпред­метно.
Помня, че в този момент из стаята премина шепот. Пол­ковникът сякаш претегляше внимателно обстоятелствата.
– Може би си прав, момчето ми – рече накрая. – Искрено се надявам на това. Ала все пак, защо не дойдеш с мен? Когато намерят родителите ти, те ще изпратят някой да те прибере. Или кой знае? Може би ще решат да дойдат също в Англия. Е, какво ще кажеш? Нека утре с теб зами­нем. А после ще чакаме да видим какво ще се случи.
– Но, сър, извинете ме. Детективите търсят родите­лите ми. Те са най-добрите детективи.
Не съм сигурен какво точно ми отговори полковни­кът. Може би отново е кимнал. Във всеки случай в след­ващия момент се наведе още по-близо до мен и сложи ръка на рамото ми.
– Слушай. Знам как се чувстваш. Целият свят се е стоварил върху теб. Ала ти трябва да си смел. Да не забравяме леля ти в Англия. Тя те очаква. Не е хубаво да подвеждаме дамата, нали?
Докато вечеряхме през онази вечер и му разказах как­во си спомням за последните му думи, очаквах да се разсмее. Вместо това той каза сериозно:
– Толкова съжалявам за теб, момчето ми. Толкова съ­жалявам. – Сетне, може би усещайки, че не е преценил правилно настроението ми, се изсмя и продължи по-непринудено: – Помня как чакахме на пристанището. Все ти повтарях: „Двамата ще се забавляваме много на то­зи кораб, нали? Ще си прекараме чудесно.“ А ти неиз­менно отговаряше: „Да, сър. Да, сър. Да, сър.“
Позволих му през следващите няколко минути да се отдаде на спомени за стари познати, които тогава бяха присъствали в кабинета на мистър Андерсън. Без изключение, имената им не означаваха нищо за мен. После пол­ковникът направи пауза и сянка премина по лицето му.
– Що се отнася до самия Андерсън – рече накрая, – този човек винаги ме е смущавал. Понякога дори е пре­дизвиквал подозрения. Ако ме питаш, имаше нещо съм­нително в цялата работа.
Когато свърши, той ме погледна уплашено. Преди да съм успял да отвърна, отново заговори бързо, прехвър­ляйки се на далеч по-безопасната за него тема – пътува­нето ни до Англия. Не след дълго се смееше при споме­на за нашите спътници, служителите на кораба, забавни дребни случки, които отдавна бях забравил или още то­гава изобщо не им бях обърнал внимание. Полковникът се забавляваше, аз го насърчавах, често се преструвах, че си спомням нещо, само за да му доставя удоволствие. В един момент усетих, че започвам да се дразня. Посте­пенно на фона на забавните му анекдоти взе да изплува характеристика на моя образ по време на пътуването, ко­ято ме обиди. Думите му налагаха внушението, че съм се качил на кораба затворен в себе си, в отвратително настроение, готов да се разплача по най-незначителния повод. Несъмнено полковникът се бе възнаградил с ро­лята на героичен страж и след всичките тези години виж­дах, че е безсмислено, както и крайно нелюбезно да му противореча. Ала както казах, започвах да се дразня все повече и повече. Защото според моите достатъчно ясни спомени се бях приспособил твърде бързо към промене­ните реалности в живота ми. Чудесно си спомням, че изобщо не се чувствах нещастен, напротив, бях развъл­нуван от ежедневието на кораба, както и от перспектива­та за бъдещето пред мен. Разбира се, усещах липсата на родителите си, ала си спомням, че се убеждавах как ви­наги ще има други възрастни, които ще мога да обичам и да им вярвам. Всъщност на кораба срещнах няколко да­ми, които бяха чули какво ми се е случило и известно време се суетяха край мен с жалостиво изражение на ли­цето, и си спомням как изпитвах към тях същото раз­дразнение, както към полковника онази вечер в Дорчестър. Истината бе, че аз не бях толкова потиснат, колкото си мислеха заобикалящите ме възрастни. Доколкото мо­га да си спомня, през цялото пътуване имаше само един случай, заради който можеше да бъда назован „хленчещ келеш“, но това бе още първия ден.

Онази сутрин небето бе мрачно, а водата край кора­ба – мътна. Стоях на палубата, загледан в пристанище­то, към задръстената с плавателни съдове, мостици, ко­либи от кал, дървени пристани брегова линия, зад коя­то се издигаха огромните здания на Шанхай, които вече избледняваха и се сливаха пред погледа ми.
– Е, момче? – чух гласа на полковника до себе си. – Мислиш ли, че ще се върнеш един ден?
– Да, сър. Мисля, че ще се върна.
– Ще видим. Струва ми се, че след като се установиш в Англия, бързо ще забравиш за всичко това. Шанхай не е лошо място. Ала осем години ми дойдоха твърде мно­го и смятам, че и за теб са били прекалено много. Отгоре на всичкото, има опасност да се превърнеш в китаец.
– Да, сър.
– Слушай, приятелю. Наистина трябва да се обод­риш. В края на краищата отиваш в Англия. Прибираш се вкъщи.         
С тези последни думи, забележката, че се прибирам „вкъщи“, позволи на емоциите ми да вземат връх за – сигурен съм в това – пръв и последен път по време на пътуването. Дори тогава сълзите ми бяха по-скоро от гняв, отколкото от мъка. Тъй като дълбоко в себе си възнегодувах срещу думите на полковника. В моята пред­става аз се отправях към непозната земя, където не по­знавах никого, а градът, който бързо се смаляваше пред погледа ми, бе единственото нещо, което знаех. Пък и родителите ми бяха още там, някъде отвъд това приста­нище, отвъд грандиозните очертания на шанхайското сити, и триейки очите си, погледнах за последен път бре­га, питах се дали все още мога да зърна майка си – или дори баща си – как тича по кея, маха и ме вика да се върна. Ала дори тогава си давах сметка, че тази надеж­да бе само детска мечта. И докато наблюдавах как гра­дът, който бе моят дом, се отдалечава и размива, пом­ня, че се обърнах към полковника и му казах:
– Скоро ще влезем в открито море, не мислите ли, сър?
Смятам обаче, че въпросната вечер успях да прикрия раздразнението си. Като се качи в таксито на Саут Одли Стрийт и се сбогувахме, полковник Чембърлейн бе­ше в превъзходно настроение. Едва когато година по-късно разбрах, че е починал, изпитах угризение, че в Дорчестър не бях по-сърдечен към него. Навремето ми бе направил огромна услуга, а от собствените си наб­людения можех да заключа, че е изключително скромен и порядъчен човек. Предполагам, че заради ролята, коя­то бе изиграл в моя живот – факта, че беше толкова сил­но свързан със случилото се тогава, – той ще остане в съзнанието ми завинаги като противоречива фигура.
Най-малко три-четири години след епизода в „Уолдорф“ ние със Сара Хемингс нямахме почти нищо общо. Пом­ня, че през този период я видях веднъж на коктейл в един апартамент в Мейфеър. Присъстваха много гости, ала познавах малцина и затова реших да си тръгна рано. Бях се запътил към вратата и в миг забелязах Сара Хемингс да говори с някого, застанала точно на пътя ми. Първоначално понечих да я заобиколя. Това обаче се случи по времето, когато пожънах успех със случая на Роджър Паркър, и се запитах дали мис Хемингс все още ще има смелостта да се държи така надменно, както в „Уолдорф“. Затова продължих да си пробивам път през гостите, стараейки се да се озова точно пред нея. Като я доближих, тя насочи поглед към мен. По лицето ѝ пре­мина сянка на смущение, тъй като очевидно се опитва­ше да си спомни кой съм. В следващия миг долових, че ме разпозна, но без да се усмихне, без да кимне, обър­на очи към човека, с когото разговаряше.
Не отдадох особено значение на реакцията ѝ. Това ста­на в период, когато бях ангажиран с изключително инте­ресни случаи. И въпреки че щеше да мине още година, преди името ми да придобие репутацията, с която се пол­зва днес, започвах да си давам сметка за отговорността, която пада върху плещите на всеки известен детектив. Винаги съм разбирал, естествено, че задачата да се из­корени злото в най-перфидните му форми е съдбоносно и сериозно начинание. Ала едва след опита, който при­добих в случаи като убийството на Роджър Паркър, оце­них колко много означава за хората – и то не само за пря­ко засегнатите, а и за обществеността като цяло – да бъ­дат освободени от подобна преднамерена злост. Поради това повече от всякога се изпълних с решимост да не се подвеждам по повърхностните приоритети на лондонския светски живот. Започнах също така да прозирам на как­во родителите ми са дължали положението си в общест­вото. Така че симпатиите на Сара Хемингс не тревожеха мислите ми, дори може би щях изобщо да забравя за съ­ществуването ѝ, ако един ден в Кенсингтън Гардънс не се бях натъкнал на Джоузеф Търнър.

По това време разследвах един случай в Норфолк и се бях върнал за няколко дни в Лондон с намерението да про­уча обширните бележки, които си бях водил. Една мрачна утрин се разхождах из Кенсингтън Гардънс, размишля­вайки върху странните обстоятелства около изчезването на жертвата, когато видях една фигура да ме приветства отдалеч. Бързо разпознах Търнър, човек, когото познавах бегло от моите социални контакти. Той припряно ме доб­лижи и след като се осведоми защо ме виждат „толкова рядко напоследък“, ме покани на вечерята, която с негов приятел даваха в ресторант същата вечер. Отказах веж­ливо с аргумента, че случаят, с който се занимавам, пог­лъща цялото ми време и внимание. Тогава той рече:
– Жалко. Сара Хемингс ще дойде, а тя толкова иска­ше да поговори с теб.
– Мис Хемингс?
– Спомняш си я, нали? Тя също те помни. Каза, че се познавате отпреди няколко години. Много пъти е недо­волствала, че повече не те е срещала.
Сподавих желанието си да го опровергая и отвърнах само:
– Моля те, предай ѝ най-добрите ми пожелания.
Почти веднага след това се разделихме с Търнър, но когато се върнах в кабинета си, усетих, че съм леко раз­сеян от съобщението, че мис Хемингс настоява да ме види. Накрая си казах, че най-вероятно Търнър е напра­вил грешка; или най-малкото е преувеличил, за да ме убеди да отида на вечерята му. Ала през следващите ме­сеци до ушите ми стигнаха и други подобни сведения. Сара Хемингс бе изразила учудване защо, въпреки че някога сме били приятели, сега било невъзможно да ме открие. От няколко души чух, че дори заплашвала „да се добере до мен“. Накрая, миналата седмица, докато бях в градчето Шактън, в Оксфордшир, където разслед­вах случая в имението „Стъдли“, мис Хемингс се появи лично, очевидно с намерението да направи точно това.

Открих оградената със зид градина – с езерцето, където бе намерено тялото на Чарлс Емъри – в ниската част на двора на къщата. Четири каменни стъпала ме отве­доха до правоъгълно пространство, така щателно закри­то от слънцето, че дори в тази ясна утрин всичко наоко­ло тънеше в сянка. Зидът бе покрит с бръшлян, но въп­реки това не можех да се освободя от усещането, че съм влязъл в затворническа килия без покрив.

По-голямата част от пространството бе заета от изкус­твеното езерце. Няколко души бяха споменали пред мен, че в него има златни рибки, ала аз не съзирах никакви приз­наци на живот; трудно ми бе да си представя, че жива твар би могла да оцелее в такава студена вода – мястото наис­тина бе подходящо за укриване на труп. Край езерцето забелязах кръг от квадратни парчета мъх в калта. Вероят­но бяха минали около двайсет минути – лежах по корем и разглеждах с лупата си едно от парчетата мъх, надвисна­ло над водата, – когато усетих, че някой ме наблюдава. Отначало сметнах, че е член от семейството, който иска да ми досажда с въпросите си. Тъй като бях настоял никой да не ме безпокои, реших, с цената на това да бъда груб, да се престоря, че не съм забелязал нищо.

После чух хрущенето на обувка върху камък, някъде на входа на градината. Вече изглеждаше неестествено да продължавам да лежа по корем толкова дълго, а и във всеки случай бях изчерпал проучванията, които можех да направя в тази поза. Освен това не бях забравил, че се намирам почти на същото място, където бе извърше­но убийството, и че убиецът все още беше на свобода. Смразяващо чувство премина по тялото ми, докато се изправях с мъка на крака и изтупвах дрехите си, след ко­ето се обърнах към натрапника.

Появата на Сара Хемингс, разбира се, ме изненада, но съм сигурен, че удивлението не се изписа на лицето ми. Дори си придадох раздразнено изражение и тя явно го забеляза, защото първите ѝ думи към мен бяха:
– О! Нямах намерение да ви шпионирам. Ала ми се стори, че това е прекрасна възможност. Искам да кажа, да наблюдавам един велик мъж по време на работа.
Внимателно изследвах лицето ѝ, но не открих и сле­да от сарказъм. Въпреки това с леден той изрекох:
– Мис Хемингс. Колко неочаквано.
– Научих, че сте тук. Аз съм за няколко дни с прия­тел в Пемли. Малко по-нагоре по пътя.
Направи пауза, несъмнено чакаше да отговоря. Кога- то останах мълчалив, тя не показа, че се е смутила, и тръгна към мен.
– Аз съм близка приятелка на семейство Емъри, зна­ете ли? – И додаде: – Ужасна работа, това убийство.
– Да, ужасна.
– А, значи и вие смятате, че е убийство. Предпола­гам, че е сигурно. Имате ли версия, мистър Банкс?
Свих рамене.
– Имам няколко версии, да.
– Много лошо, че семейство Емъри не поискаха по­мощ от вас, когато това се случи през април. Имам предвид, че наеха Селуин Хендерсън за случай като то­зи! Какво очакваха? Той отдавна трябваше да се оттег­ли. Просто е показателно как хората тук живеят в изо­лация. Всеки в Лондон би им казал за вас.
Последната реплика ме заинтригува, признавам си, и след миг на колебание се чух да я питам:
– Извинете ме, какво по-точно да им кажат?
– Че сте най-блестящият детектив в Англия, естест­вено. Всички ние можехме да им го кажем пролетта, но семейство Емъри – трябваше им доста време да го про­умеят. Все пак по-добре късно, отколкото никога, ала си мисля, че следата вече е доста студена.
– Има обаче някои предимства да се заемеш със слу­чая, след като е минало известно време.
– Наистина? Колко очарователно. Винаги съм смята­ла, че е хубаво да се озовеш на мястото на престъпле­нието колкото е възможно по-бързо, за да подушиш ми­ризмата.
– Напротив, никога не е късно, както казахте, да по­душиш миризмата.
– Не е ли потискащо как това престъпление е лиши­ло хората тук от духа им? Не само тази къща. Всичко в Шактън сякаш загнива. А преди бе щастлив и процъф­тяващ пазарен град. Вижте ги сега, те почти не се по­глеждат в очите. Станали са страшно подозрителни. Уверявам ви, мистър Банкс, ако разкриете това убийст­во, ще ви помнят винаги.
– Наистина ли смятате така? Би било любопитно.
– Несъмнено. Те ще бъдат толкова благодарни. Да, те ще говорят за това с поколения.
Изсмях се отривисто.
– Изглежда, познавате града добре, мис Хемингс. А аз си мислех, че прекарвате цялото си време в Лондон.
– О, понякога Лондон ми идва твърде много и тогава просто гледам да замина. По душа не съм градско момиче.
– Вие ме изненадвате. Винаги съм смятал, че ви вле­че градският живот.
– Прав сте, мистър Банкс. – В гласа ѝ се усети нотка на раздразнение, сякаш съм я притиснал в ъгъла. – Има нещо в града, което ме привлича. Той има своята… привлекателна страна за мен. – За пръв път тя се отвър­на настрани и огледа оградената градина. – Което ми на­помня… – продължи след миг. – Е, за да бъда честна, изобщо не ми напомня нищо. Защо да се преструвам? Мислех за това през цялото време, докато говорех. Въз­намерявах да ви поискам услуга.
– Каква, мис Хемингс?
– Надеждни източници ме уведомиха, че сте били по­канени на тазгодишната вечеря на фондацията „Мередит“. Вярно ли е?
Направих пауза, преди да отговоря:
– Да, вярно е.
– Голям успех, на вашата възраст. Чух, че тази годи­на тя ще е в чест на сър Сесил Медхърст.
– Да, така мисля.
– И че ще присъства Чарлс Улф.
– Цигуларят?
Тя се засмя игриво.
– И Томас Байрън също.
Мис Хемингс очевидно се развълнува, но отново се обърна настрани и леко потръпна, оглеждайки се наоколо.
– Казахте – реших да я попитам най-накрая, – че ми искате услуга, нали?
– Да, да. Исках да… Исках да ме поканите да ви при­дружа. На вечерята на фондация „Мередит“.
Вече ме гледаше настоятелно. Отвърнах ѝ съвърше­но спокойно.
– Бих искал да ви услужа, мис Хемингс. За жалост отговорих на организаторите преди няколко дни. Стра­хувам се, че е твърде късно да ги информирам за жела­нието си да заведа гост…
– Глупости! – прекъсна ме тя гневно. – Името ви се­га е в устата на всеки. Ако пожелаете да отидете с още някой, те само ще бъдат доволни. Мистър Банкс, вие ми отказвате, така ли? Това би било доста недостойно от ваша страна. В крайна сметка преди време ние бяхме добри приятели.
Именно последните ѝ думи – които ми напомниха ис­тината за нашето „приятелство“ – ме върнаха на земята.
– Мис Хемингс – започнах с нетърпящ възражение тон, – мисля, че не съм в състояние да ви направя тази услуга.
Ала в очите на Сара Хемингс прозираше решителност.
– Знам всички подробности, мистър Банкс. В хотел „Кларидж“. Следващата сряда. Ще бъда там. Ще очак­вам тази вечер, ще ме намерите във фоайето.
– Доколкото ми е известно, фоайето на „Кларидж“ е отворено за уважавани представители на обществото. Ако решите да бъдете там следващата сряда, аз не мо­га да ви попреча, мис Хемингс.
Тя се взря в мен изучаващо, несигурна в намерения­та ми. Накрая процеди:
– Тогава ще ме видите там следващата сряда, мистър Банкс.
– Вече казах, това е ваша работа, мис Хемингс. А се­га, ако обичате, извинете ме.

Казуо Ишигуро, Когато бяхме сираци, изд. Рива, превод Боряна Семкова-Вулова, 2002 г.