Начало Идеи Гледна точка Комари над „Синият лъв“
Гледна точка

Комари над „Синият лъв“

5125

Понякога една случайно отронена фраза е ключът към цяла история. Както в този  случай.

„Защо има толкова комари около Народния театър?“ – ме попита преди време Руси Чанев при случайна среща край служебния вход на сградата, близо до „Синият лъв“. И ме погледна с очакване.

Руси никога не пилее думите си напразно. Умее с кратка фраза да изгради „образ“, подсилвайки го с интонациите на невероятния си топъл глас. Няма как да не се съгласиш с него. Казвам му, че ще проуча, това си е цяла „история“, но скоро, за мой срам, бързо забравям за нея.

И така, допреди няколко вечери – още преди нахлуването на дъждовете, – когато минавайки на същото това място, чувам пронизително изсвирване в ухото си. Веднъж. Втори път. Отвратително усещане. С крайчеца на окото си забелязвам, че и клиент в лятната градина на „Синият лъв“ отривисто шляпва с ръка, в опит да отблъсне атаката на комарите. И в миг се сещам за думите на Руси Чанев, които пък ме връщат назад, към нещо отдавна прочетено. Бях се сетил за „обяснението“ малко след онази наша среща, но не успях да му го разкажа, което правя сега, в знак на своеобразно извинение.

Отдавна съм се убедил, че „повече от наивно е разбирането на историята като нещо отминало и извън нас“ (Ернесто ди Мартино); и че неразбирането е напълно преодолимо, стигнем ли до „най-първия разказ“ – до онова „нуклеарно свидетелство“, за което толкова настояват френските „нови историци“.

В този случай то се крие в мемоарната книга на художника Александър Божинов „Минали дни“ (София, 1958 г.). За нея се бях сетил, когато Руси Чанев ме запита за комарите. А може и да греша? С огромни усилия изнамирам книгата в библиотеката си, разлиствайки страниците от самото начало. Ако съм прав, този майстор на рисунката е сред най-първите обитатели на къщата, където се помещава днес „Синият лъв“, и би трябвало да има своето „мнение“ по въпроса. И то от ранна детска възраст:

Бях вече десетгодишен, започнаха да ме занимават много неща – исках да науча това и онова, да си обяснявам случки и събития, да ги тълкувам по своему или да питам да ми ги тълкуват по-големите и по-знаещите от мене.

След което големият наш карикатурист „картографира“ ситуацията така:

Нашето семейство се премести от квартала при „Света София“ в къщурката на едно наше роднинско семейство, което живееше в провинцията. Тая малка къщичка с доста голям двор съществува и досега – срещу Народния театър, вътре в двора. Сега там е градина – дансинг…

Мястото, където сега е Народният театър, беше мочурище, занемарено, изпълнено с треволяк и рояци комари, жабурняк и разни боклуци, а вечерно време из жабурняка започваха жабешките концерти. Не зная защо тия жабешки крякания на мене ми правеха голямо удоволствие да ги слушам, че и досега дори ги обичам. Те ми напомнят за моята младост, когато София не беше още нито урегулирана, нито павирана нито електрифицирана, нито моторизирана…

От ясно по-ясно. Иди че се съмнявай в „паметта на града“, където нещата трудно се променят. Ако се съди по регистъра на София, днешната постройка на ул. „Иван Вазов“ 6, граничеща някога с „жабурняка“, изниква през 1885 г. Неин собственик е Петър Ангелов (вероятно главата на онова „роднинско семейство“), а архитект е известният австрийски градостроител Петер Паул Бранг.

И докато си мислех за „комарника“ и някогашните „жабешките концерти“ над тази пустош, се сетих, че през последните години тук започнаха да налитат и други ята от доста едри интереси, не по-малко хищни и от най-безмилостните комари. Преди две-години стана ясно, че терените от двете страни на тази паметна сграда от края на XIX в. (една от най-старите в историческия център) са преотстъпени и съществува проект тя да бъде, ако не разрушена, поне затисната от две огромни стъклени грамади, които би трябвало да щръкнат почти на нивото на Народния театър. Сградата е само „архитектурен паметник на културата“ (културна ценност за сведение!), което е възможно най-ниската категория и на практика не ѝ осигурява сериозна правна защита. 

Представяте ли си огромен стъклен мост над „Синият лъв“? Нещата стигнаха почти до протести. Камарата на архитектите остро реагира, писаха се открити писма и „големите комари“ отлетяха нанякъде. Поне засега. Пандемията позамрази някои от най-стръвните апетити. Ала някой ден току-виж алчните рояци пак долетели.

А работата е там, че този дом на ул. „Иван Вазов“ 6 е истинско огледало на „стара София в развитие“. Ако искате – дори с „утаените спомени“ за някогашното крякане на жабите и паянтовите къщурки наоколо, за пеенето на щурците в оная тиха и малка София, заспивала толкова рано. Където почти не е имало движение, а всяка по-необичайна фигура тутакси се е набивала на очи.

Често – по вече проправената улица край „жабурняка“ – е могла да бъде видяна високата и изправена фигура на Иван Вазов, който всеки ден е минавал оттук на разходка из все повече благоустрояващата се Градска градина. Но по коя всъщност улица се движи народният поет, щом тя очевидно няма как да носи неговото име? Веднага ще ви отговоря – по улица „Вълкович“, кръстена така в памет на видния български дипломат д-р Георги Вълкович (1833–1892), станал жертва на атентат по време на мисията си в Цариград. Ала това е цяла отделна „история“.

Нека се върнем отново тук в самия прощъпулник на ХХ в., когато според свидетелството „от първа ръка“ на Александър Божинов начева „промяната“:

Един ден на същото това място, срещу двора на нашето жилище, за което казвам, че е било само смет и всевъзможни боклукчийски артикули, дойдоха граждани, дойдоха и работници, започнаха да метат, да копаят, да оправят терена. След някой и друг ден коли докараха чам от строителен материал – греди, дъски, бичмета и прочее, и след не много време тук се издигна театър без всякакви архитектурни претенции (и много добре!), на фасадата му поставиха название – Театър „Основа“, а вътре над отвора на сцената, от единия до другия край се четяха тия слова: „постоянството издига идеята“

На тази „основа“, върху блатото с комарите и жабуняка, започва да се строи Народният театър. Точно тук изниква една от най-представителните театрални зали на Балканите, която отваря врати в началото на 1907 г. (с прочутото освиркване от студентите на княз Фердинанд) и продължава своя живот (въпреки пожара на 10 февруари 1923 г., изпепелил първото здание почти до основи).

Въпреки всичко. Въпреки ятата комари, традиционно витаещи над „това място“ – още преди появата на шадравана в Градската градина.

В началото 20-те години изчезват домовете на най-старите обитатели на махалата. Зад двора на днешния „Син лъв“ била къщурката на възрожденския литератор Васил Попович (1833–1897). Като дете Божинов е особено впечатлен от вътрешната дървена стълба, отвеждаща към втория кат на този дом, по която старият Попович слизал с мъка и запъхтяване всеки ден, за да поеме към Юнкерското училище, където преподавал български език (бъдещето Военно училище).

А пък отсреща – на самия ъгъл на „Славянска“ и „Бенковски“ (тогавашната ул. „Преслав“) била къщата на един от първите български поети – Димитър Великсин, за който днес почти никой не е чувал. В един спомен на Иван Вазов от 1897 г. (по случай смъртта на Великсин) – домът му е описан така:

Близо до Военното министерство има една вехта, бедна дъсчена  къщица, с малко издута направа, вапцана зелено, с тъмно джамлъче откъм улицата, жалкост и скърб вее от това унижено жилище, сякаш засрамено, че се намира на такова видно място в столицата.

Вместо тях изникват няколко красиви къщи, оцелели до днес. До лятната градина на днешния „Син лъв“ се издига впечатляващия дом на бащата на българската педиатрия проф. Стефан Ватев, а срещу него е стилното виенско здание на Гендович, известно в по-ново време с това, че на мястото на днешната банка е било прочутото заведение „Бамбука“.

А що се отнася до някогашния дом на Александър Божинов, той също търпи промени – подобно на храма на Мелпомена. В края на 20-те и началото на 30-те години тук се помещава прочутото кафене „Средец“, носещо гръмкото наименование „Якобинският клуб“. Заведението е „клуб на отхвърлените“, на новите харамии, които скърцат със зъби срещу „утвърдената литература“, чието сборно място е върху „златните плочки“ – прочутото кафене „Цар Освободител“ (между Военния клуб и Руската църква). Съдържател на новия „Якобински клуб“ е сестриният син на Гоце Делчев – Туше (Петър) Чопов и неслучайно най-първите гости на заведението са македонци или анархисти от ранга на Михаил (Мишел) Герджиков. През 30-те години пък нахлува вълната на следвоенното „ляво поколение“: Александър Вутимски и Александър Геров, Иван Пейчев и Радой Ралин, Христо Радевски, Богомил Райнов и Кръстю Белев, Тодор Павлов, Венко Марковски и Крум Григоров. Често се отбива Никола Йонков (Вапцаров). Облаците тютюнев дим, които се бълват вътре, навярно са поизгонили комарите наоколо, да не говорим за изпитите чаши вино или бурната глъч. По свидетелства на посетители от онова време тук човек е могъл да срещне всякакви хора: писатели и вестникари, бездомни поети и влюбени, имало е, разбира се, и хора на властта, държащи под око и ухо ситуацията. Навъртали са се и отчаяни графомани с маниакално самомнение – като печално известния стихоплетец Станислав Вихров, който, запасал пистолет след 9 септември 1944 г., отчаяно търси мъст за неудачите си и разстрелва невинния сатирик Борис Руменов (Борю Зевзека), чест посетител на „другото кафене“ – онова на „Цар Освободител“.

И това го е имало. И все пак, по думите на проф. Божидар Кунчев, изследвал онази епоха, влезем ли вътре в този дом, можем да си представим как Вутимски е притичвал тук, за да се постопли… Или как младият Геров, комуто предстои да стане политически затворник, дълго спори разпалено с Вутимски, скланяйки очилата си над чашата с вино…

След войната кафенето затваря врати, за известно време е превърнато в склад за декорите на театъра. После отново сменят предназначението му. Във времето на „тоталната пропаганда“ тук се помещават клубът на „активните борци против фашизма и капитализма“, Централният пионерски щаб и други подобни институции от епохата. По моя детски спомен – зададеше ли се „идеологически празник“ – оттук измъкваха огромно количество плакати и транспаранти, които понасяха по манифестациите.

С което стигаме до есента на 1989 г., когато този дом премина в ръцете на демократичната общност и оттук изръмжа „синият лъв“ (изрисуван от Георги Липовански). Що речи са се държали тук, колко политически страсти помнят тези стени… Да не говорим за кълбата тютюнев дим и чашите вино, изпити в този „клуб на демокрацията“, над който витаят много сенки и от 90-те години на вече отминалия ХХ в.

Днес „Синият лъв“ е собственост на община „Средец“, която преди години възнамеряваше да го превърне в детска градина, използвайки и оградения двор. Не съм убеден, че мястото е подходящо за деца. Дори заради комарите.

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора