0
2669

Злото, силата

Жан-Люк Нанси, 2018 г.

„Има три форми на злото: болестта, нещастието и злосторството. Болестта е част от живота. Нещастието е онова, което причинява страдание. Злосторството е необуздано извършване на агресия или пък води до разболяване.“ Втора част на манифеста „Един твърде човешки вирус“наличeн като видео в Youtube.

Пандемията е нещо лошо. По това почти няма спор. Разбира се, чуват се гласове, че тя не е чак такова зло. Виждаме обаче, че съществуващата болест е война, чието действие продължава, а смъртността не намалява. И обратът е невъзможен без значителна мобилизация, която ще ни струва твърде скъпо. Други твърдят, че истинското зло е в доброволното подчинение на едно общество, стремящо се единствено към благоденствието си, което пък отприщва опасна държавна и медицинска свръхзащита.

Все едно че се озоваваме пред абстрактен героизъм, лишен от основания и трагично измерение.

Никой не отрича, че вирусът повдига сериозни въпроси пред обществото и нашата цивилизация. Напротив, непрекъснато се говори за това. И най-често думата „капитализъм“ излиза на преден план. Не бихме могли да отречем отговорността на системата за производство и печалба, която благоприятства постоянната експанзия на зависимостта, сиреч на икономическата, техническата, културната и екзистенциална зависимост.

Проблемът е, че е достатъчно да произнесем думата „капитализъм“, за да екзорцизираме дявола. След което се обръщаме към „добрия Господ“, който примерно се нарича „екология“, но може да носи и други имена – като „демокрация“. Така забравяме, че въпросният дявол е много стар и че е бил движеща сила за развитието на този свят поне през последните седем века, преобразявайки го напълно. Неограниченото производство на пазарната стока я превърна в самодостатъчна стойност за нашето общество. Последиците са грандиозни и един нов свят се роди. В момента той може да е в разпад, но не разполагаме с нищо, за да го заместим. И тъй, просто сме свидетели на процесите около нас: на рекета на една нация над друга заради сдобиването с маски, на появата на култ, предназначен да провъзгласи „божествената имунизация“ срещу вируса, или пък чисто и просто на истериката около неговото възможно лечение. Под въпрос е не само един или друг дефект от функционирането на системата. Има нещо, което върви зле, и то е вътрешно присъщо на процесите на развитие, на посоката, която светът, а и всички ние следваме от доста дълго време.

И онова, което върви зле, е тъкмо от порядъка на злото. Вирусът, разбира се, не е злото само по себе си. Ала заразността на кризата, нейните преки и предвидими последици за влошаването на живота на най-бедните позволяват да заявим, че тази криза носи злото в себе си.

Има три форми на злото: болестта, нещастието и злосторството. Болестта е част от живота. Нещастието е онова, което причинява страдание на съществуването ни, сиреч в живота, който сам себе си смачква – чрез болестта или някаква социална, техническа, политическа или морална агресия. Злосторството, което също така бихме могли да назовем злодеяние, е необуздано извършване на агресия, или пък е онова, което води до разболяване. То иска да накърни човешкото същество или личността, иска да ѝ причини и причинява страдание.

В каква степен се изостря сегашната ситуация? В степента, в която нейната сила е обвързана или кореспондира с комплекса от изброените фактори или действащи сили. Едни повтарят, че това е отдавна документирано при развитието на вирусните щамове и разпространението на заразата, изследвани от учените през последните двадесет години чрез всички технически, политически и икономически взаимодействия. На аналогични проблеми се натъкваме и при замърсяването на околната среда, при използването на пестицидите или изсичането на горите, които водят до глад, до насилствена миграция, до рязко влошаване на условията за живот, до зрелищно обедняване и безработица, до всички форми на социален и морален разпад. Тъкмо техническият и икономическият растеж са дали началото, от една страна, на индустриалните и търговски империи, а от друга – на тоталитарните начинания, гибелни и коварни, включително и чрез експлоатацията си, докато се стигне до пълното изчерпване на онова, което наричаме „политическо“.

Днешната санитарна криза не е случайна, тя е резултат от събития, случили се през последното столетие, за да се стигне до разразяването на катастрофата. Тя е характерен израз, фигура на обрата в нашата история. Прогресът е надарен с капацитет на злосторство – за което сме подозирали отдавна, и ето че той се прояви.

Предупрежденията на Фройд, Хайдегер, Гюнтер Андерс, Жак Елюл и редица други не са просто „мъртви писма“, те са от полза за деконструкцията на самодостатъчността на субекта, на човешката воля и на хуманизма. Ала днес сме принудени да признаем, че човекът прави зло на „човешкото“. И не трябва да се учудваме, ако философ като Амартия Сен написа, че „злото е било сторено първо“.

Злото винаги е било мислено в нашата традиция като нещо простимо от Бога или поправимо чрез разума. То винаги е било мислено като чиста отрицателност, която може да бъде премахната или надмогната. А ето че сега доброто, мислено през нашето завоюване на света, се оказва разрушително. И дори в тази перспектива – като саморазрушително. Изобилието унищожава изобилието, скоростта убива скоростта, здравето загробва здравето, а богатството е на път самó да се погуби, без нещо от него да попадне при бедните.

Въпросът е как се стигна дотук? Без съмнение в даден момент онова, което минаваше за завоюване на света – на неговите територии, ресурси и сили – се трансформира в създаването на нов свят. Не само в смисъла, който този израз е имал някога – като откриването на Америка – а в смисъл, че светът буквално се превърна в творение ex nihilo (от нищо) на нашата технонаука, която започва да играе ролята на бог. Това се нарича „всемогъщество“. Още от Авероес философията познава „парадокса на всемогъществото“, а от психоанализата – халюцинативната и параноична „безизходица“. Става дума за невъзможността да се поместим в разумни граници, което е израз на безсилие.

Какво всъщност означава границата? Може би – ето ползата от настоящата криза – това е неминуемостта на смъртта, за която вирусът ни напомня. Никоя причина, война или сила не може да оправдае една смърт. Нещо, което за пореден път идва да подчертае неминуемостта на „времето на смъртта“ – на войнственото, концентрационно и доктринерско варварство. Знанието, че сме смъртни – не поради случайност, а поради замисъла на съществуването ни и живота на духа – е може би онова, което ни предстои да открием. Ако всяко съществуване е уникално, то е, защото сме родени смъртни. И защото всичко се разиграва в интервал, който е уникален. Писателят Давид Гросман отбеляза наскоро по повод на пандемията, че „както любовта ни подтиква да разпознаем някой индивид зад маските на съществуването, така и съзнанието за смъртта провокира у нас същото чувство“.

И ако злото е обвързано с последиците от зашеметяващото неравенство в човешката участ, то едва ли има по-ясно основание за равенството, отколкото смъртността. Ние сме равни не толкова поради принципа на абстрактното право, колкото поради конкретния факт на съществуването си.

Нашето знание е крайно, безкрайно и абсолютно „крайно“, то изобщо не е „всемогъщо“. И е единственото средство, което би могло да придаде смисъл на съществуването ни.

Превод от френски Тони Николов

Жан-Люк Нанси (1940 – 2021) е изтъкнат френски философ, който работи в областта на деконструкцията и на теорията за „битието-в-съобщност“. През 1973 г. защитава докторат върху Кант под ръководството на Пол Рикьор. Между 1989 г. и 1997 г. ръководи Факултета по философия, лингвистика, информатика и педагогически науки в Университета в Страсбург. Носител на Международната награда на италианското Общество Ницше (1990). Автор на изследвания върху Лакан, Хегел, Кант, Декарт, Хайдегер. На български език е издадена книгата му „Корпус/Corpus“, превод Боян Манчев, ЛиК, 2003 г.