С напрежение завих от „Раковски“ към паркинга, който използвам, когато слизам в центъра на града с колата. Часът беше два следобед. Паркингът беше на двама братя близнаци, беше разчертан умно, за да побира максимален брой коли, но в него имаше места докъм единайсет часа предиобед. После – сори. Чак до три. Ако не успеех да оставя колата тук, трябваше да въртя към паркинга на НДК и после да се връщам насам пеш. Ставаше дълга и широка. Но сега бариерата беше вдигната и „семафорът“ светеше зелено. Намъкнах се вътре, паркирах. И си погледнах часовника. Всичко вървеше по график. Имах да свърша една-две задачи, от тези, които си измисляме, за да си зададем посока на движение, а после, в шест, имах важно мероприятие в голямата книжарница на „Витошка“.
Свърших работата си и бавно се отправих към книжарницата.
Вървях бавно, както казах, спирах да почивам. Докато баща ми беше жив, когато трябваше да го карам някъде и след това да повървим пеш, му се дразнех, че върви толкова бавно с двете канадки. Задминавах го, обръщах се и започвах да го гледам от упор. А ето че сега и аз дойдох до неговото положение, и аз се докарах до неговия хал. И то доста по-рано от него. (Затова никога не гледайте бащите си от упор, докато са живи!) Е, вярно, още не съм с канадки, но винаги, дето се вика, мога да си купя. Повървях така бавно, пих на няколко места кафета. Гледах хората, радвах се на мекото есенно време. Поглеждах си часовника.
В една пресечка на „Ангел Кънчев“, на самия ъгъл между двете улици, има къща със скъп ресторант. Отпред беше спрял някакъв мерцедес от най-грамадните лимузини, явно баровецът имаше среща или празненство вътре. А отвън до мерцедеса стърчеше охранителят. Горилата. Прилично облечен с костюм млад човек, сакото ще се пръсне от мускулите му. Трябва да стои до колата, не може да направи крачка встрани. Гледа си в телефона, прибира го в джоба, оглежда хората. От сто метра му личи, че е горила. Стана ми жал за него. Пък после си казах, какво ще ми е жал, да си беше взел учебник по китайски, досега да е научил езика.
Дотътрих се до „Солунска“ и седнах да си почина на едно от столчетата пред сергията на Павката. Той държи там антикварна сергия, преди продаваше книги, сега продава някакви метални съдове, кани, ибрици, тасове… Има и свещници от месинг, и хаванчета. Погледнах си часовника, имах време. Разговорихме се. Разказа ми как Митко Хороскопа, един от запалените търсачи на книги, които се въртяха навремето около площад „Славейков“, той почина, светла му памет, му правил хороскоп. И му казал, че ще дойде време, когато единствено той ще остане да продава стари вещи в района. И това време дойде, каза с гордост Павката. Пророчеството се беше изпълнило и той беше в центъра му.
Тъкмо се наканих да ставам, когато пред сергията цъфна един човечец с количка, върху която беше заварена метална каса и в нея се търкаляха всякакви джунджурии – зарядни, будилници, пепелници. А най-отгоре стърчеше едно конче вихрогонче, от онези кончета люлки, които всички ние сме имали като малки деца. Дий, конче!
Павката взе кончето, положи го пред сергията, засмя се. После го върна в количката и човекът закрета нататък с тъжния си товар.
– Защо не го взе? – попитах Павката.
– Ти представяш ли си? – пак се ухили той. – Само това ми липсваше. И работата щеше да стане съвсем циганска.
Изпуших още една цигара, надигнах се. И се повлякох към книжарницата. Спирах да си почивам. Правех се, че си гледам в телефона. А в мен се надигаше като вълна, ама от онези, най-високите вълни, мисълта за кончето. Защо не го купих аз? Какво от това, че щях да отида на мероприятието с него. Щяха да ме питат, разбира се, какво е това конче, за внуците ли си го взел? И аз щях да клатя главата. Нямаше да им кажа, че съм го взел за себе си. За себе си. Да се метна на него и да пристигна за секунди там, където трябва.
А, представяш ли си?
Дий, конче мое, дий!
