В края на 1875 г. един френски вицеконсул в студовете с много голяма мъка изминава разстоянието между столицата на Османската империя и главния град на Софийския санджак. Навремето подобно пътуване си е било чисто геройство, предвид не само на лютата зима, но и на бродещите разбойници, най-вече черкези.
Неговото име е Леандър Льо Ге, да, същият онзи „Леге“, на чието побългарено име е кръстена улица в самия център на днешната българска столица. Льо Ге е правилното изписване. Той е на 41 години, идва на новата си позиция от поста на преводач (драгоман) в Тунис и Джеда, възпитаник е на Френското училище за живи източни езици. Изпратен е като вицеконсул в София, тъй като трябва да наблюдава изграждането на железопътна линия през Белово към Цариград, поверена на френска компания. Тогава за нея работят между 2000–3000 европейци – повечето инженери и работници са французи, но има и италианци. Целият екип по строителството е разквартируван в София.
Затова господин вицеконсулът пътува към „земите на българите“, тогавашната „рая“, без да знае много за Източния въпрос и за тези хора. Чел е дипломатически телеграми, пращани досега оттук, заедно с няколко книги за „Европейска Турция“, писани от Руфус Андерсън и Уилям Форсайт, започва да си дава сметка колко сложен е този район, в който освен мирното християнско население са струпани турски военни, немалко башибозук и банди от самоволни черкези. Резултатът, както сам той отбелязва по-късно, е „вилнеещ терор“. Льо Ге обича да пише доклади, има интерес към политиката, но и към хората, затова свидетелствата му в периода около Априлското въстание са уникална възможност да видим българската съдба през чужди очи.
И тъй, Льо Ге пристига тук в люта зима. Първото впечатление: зле приспособени към климата на София сгради.
Живея в къща с прилична за София външност. Стените на тази къща са дебели едва 0,10 (м). Те са направени от плет, покрит с пръст и вар. Вятърът прониква през процепите в пода и тавана, прозорците, покрити със стъкло, след една година започват да пропускат през пролуките, тъй като тук нямат навик да използват маджун и в началото на всяка зима трябва да залепваме хартиени ленти върху прозорците.
Тези къщи, повтарям, не са пригодени въобще за студовете, които тази зима достигнаха до 25 под нулата, а имахме и температури от минус 27 градуса. След като за своя сметка поръчах 100 коли дърва за отопление на кабинета и на различните помещения в моето жилище, трудно ми е да откажа известно количество за отопление и осветление на стаите на еничарите (охраната).
С което софийските злополучия на господин вицеконсула не свършват:
Когато наех къщата, в която живея, фасадата беше дюкян с вход откъм улицата. Не се тревожех от това, но собственикът ми искаше огромна сума, за да ми го даде. За съжаление, скоро стана ясно, че няма къде да подслоня моите еничари, за това се обърнах към властите, за да насилят собственика да ми го даде на прилична цена (23 франка) на месец. Помещението ми е абсолютно необходимо.
От по-сетнешни свидетелства ни е известно къде е било френското консулство. Първоначалният адрес на Льо Ге е бил на улица „Ташова“, намираща се между днешните улици „Алабин“ и „Позитано“, в къщата на Елена Хаджиатанасова Миланова. Но този дом е бил малък, затова се премества в дома на Моше Мешиях, където доплаща в наполеони за преизграждането на втория етаж по негов проект. Този дом, доколкото може да се съди по картата на София от 1879 г., се е намирал тъкмо на днешната улица „Леге“ (равно отдалечен от ротондата „Св. Георги“ и от днешния Археологически музей, тогавашната Буюк джамия).
Не по-малко интересна е съдбата на самите доклади на Льо Ге. Споменът за френския вицеконсул, известен с човечността си към българите, остава жив и след Освобождението, но за него се знае твърде малко. Едва през 1977 г. от Архива на френското Външно министерство са изпратени микрофилми с копия от 85 доклада с приложенията им. Поводът са снимките на филм по романа на Стефан Дичев „Пътят към София“. Оказва се, че не разполагаме дори с портрет на Льо Ге, какъвто – пак по френски дипломатически канали – е осигурен от неговия много възрастен син. За съжаление, никой от българските архивисти и историци тогава не установява пряк контакт със семейство Льо Ге. Най-вероятно, предвид стила на неговите доклади, той е писал подробни писма до близките си, които биха дали безценни данни за онази епоха. Но както се казва, кой знае дали някои ден и те няма да изплуват на бял свят.
Дотогава имаме автентичните текстове на Льо Ге, които ни го представят в истинската му светлина, за да не бъде бъркан с романтичния персонаж от романа „Пътят към София“. За съжаление, те са познати на малцина, тъй като са издадени в ограничен тираж едва през 1997 г. от Музея за история на София.
Още от първите доклади на вицеконсула става ясно колко дълга е ориенталската традиция в корупцията и рушветчийството, щом става дума за строежа на пътища или на железници:
Един ден някакъв министър предложил на султана да му покаже, че могат да се построят железници по-бързо, отколкото барон дьо Хирш, и най-вече на по-изгодни цени. Предложението било прието, министърът, за да докаже казаното, започнал строежа на две линии, а именно тази от Саранбей (Септември) до София и от София за Юскюп (Скопие).
Речено сторено. Строежът на двестакилометровата линия трае няколко години, наемат се френски инженери и работници. Резултатът:
В продължение на няколко месеца правителството изпращало на дирекцията всички поискани от нея пари. Така тя побързала да купи огромно количество лошокачествени материали и то на нечувани цени. По нейно нареждане в горите били изсечени много траверси, които понастоящем са всички изгнили. Тя включила големи суми за материал, за който се предполага, че е бил цимент, оказал се негоден за строеж. От много далеч докарали издялани камъни, в огромното си количество негодни. Закупили геодезически инструменти, цените на които са петорни спрямо тези в каталозите. Най-накрая оставили надзиратели да издават огромни ведомости за плащане.
Един ден се скарали при подялбата на златното руно. Няколко уволнени служители започнали да бият тревога.
Направила се проверка и се установило, че с похарчените пари локомотивът от Саранбей (Септември) отдавна би трябвало да е на гарата в София. А линията била само преполовена. Що се отнася до жп линията София-Скопие (за която били похарчени 120 000 лири), тя не е изградена и до ден днешен. И тук „ориенталското наследство“ е надградено със сериозни балкански разпри, криви сметки и козни.
На Льо Ге се пада тежката задача да убеди османското правителство да отпусне 10 000–20 000 лири за френските инженери и работници, които – макар и с некачествените материали – са свършили някаква работа, но са оставени в София без пукната пара. При това са подложени на подигравки и битови издевателства от местните турци, необичащи „европейците“.
В същото това време султанският ферман от декември 1876 г. обявява равенство в правата на отоманските поданици и подобряване на положението на дотогавашната „рая“. В доклада на френския дипломат четем, че отношението към българите дори става по-сурово. Вдигат се сериозно таксите за откупуването им от военна служба – на 400 пиастри. Как един български овчар, който печели годишно по 150 пиастри, може да я плати?
Тук трябва да отбележим, че Льо Ге е доста предпазлив в докладите си. Оказва се, че не разполага с дипломатически шифър, какъвто има консулството в Русчук, и пуска докладите си с обикновена поща. Какво обаче би станало с него, ако най-разобличаващите му донесения бъдат прихванати?
Това обстоятелство тегне и при докладите му след избухването на Априлското въстание от 1876 г. Още от 5 май той започва да праща редовни донесения до френския външен министър Луи Деказ. Не споменава обаче никога конкретни имена на информаторите си.
Съобщава на г-н дук Дьо Деказ, че въстаниците в Копривщица (Аврет Алан) са може би около 5000 души, че са убили 6 или 8 заптиета, че са запалили конака на мюдюрина, когото убили.
Започва да прави списък на опожарените села, особено в Софийския санджак, където откроява случая със село Раковица, чиито жители са избити докрак и било останало само едно дете на 2 години.
Нарочно или не, османската поща в този период е много нередовна и някои от докладите му пристигат в Париж с огромно закъснение. В това отношение френската преса (Иван дьо Вестин във „Фигаро“) или англоезичната (Макгахан) действат с много по-голяма ефективност, именно от техните кореспонденции светът научава за изкланите българи.
През цялото това време Леандър Льо Ге води битка със софийския мютесариф Мазхар паша – корумпиран чиновник, който прикрива всяко едно насилие над неправоверните. А онзи в отговор го пита известна ли му е съдбата на консулите Жюл Мулен и Хайнрих Абот. Става дума за френския и германския консул в Солун, убити от фанатизираната тълпа (28 април 1876 г.), след като се застъпват за отвлечената българка Стефана Ланскова от гевгелийското село Богдански. Случаят шокира световното обществено мнение, отстранен е от поста си местният валия. Ала изслушвайки въпросите на Льо Ге, Махзар паша само сръбва от кафето и лукаво се усмихва. Казва му, че не разбира „как един консул може да си позволи да спре младо момиче на улицата и прибавя, че (човек) трябва да е будала (магаре) и делия (луд), за да отде на съвет в джамията, когато не е мюсюлманин“.
В следващите дни Льо Ге научава за опожарени села и за избити българи. Пише, че хората започват да бягат към София и с тях вестите се разнасят.
Скоро френският вицеконсул разполага вече с косвени доказателства за кървавото потушаване на Априлското въстание. От края на май Женският пазар в София, а и другите тържища са залети със стока, която турски войници продават на безценица. Огромен брой глави добитък и всякакви предмети от бита.
Всичко това го променя изцяло и дипломатическите му доклади от София се превръщат в същински репортажи:
На пазара на 2 май новопристигналите войници не се задоволяваха (само) да продават на прекупвачите задигнатите вещи от българите, но проявяваха радостта си, като правеха неуместни шеги. Така един от тях, за да покаже красотата на женска връхна дреха, я слагаше върху гърба на един продавач на сол. Мюсюлманските хлапета, въоръжени с малки пръчки, сваляха шапките на българските селяни.
Атакувани са и неговите сънародници:
През следващите дни турците си позволяваха, когато минаваха в близост до европейци, да ги обсипват с ругатни. На 27 май в осем часа вечерта един митничар и един войник набиха с щика си един италианец и неговата жена, които, снабдени с предвидения в правилника фенер, пресичали площада. На 29 май една добре облечена жена взела хляб от български търговец пред вицеконсулството и избягала. (Макар и) богата, тя извършила това достойно за порицание дело само за да си направи лоша шега.
Но най-страшното предстои. През следващите дни той прави анкета на място, пътува из целия санджак и до Татар Пазарджик:
Според общото мнение сто и тридесет села са пострадали, а в това число деветдесет са изцяло или наполовина разрушени. Близо четиридесет хиляди глави добитък са били откраднати от българите, принудени да избягат в Балкана. Дванадесет или петнадесет хиляди души – мъже, жени и деца – са били изклани, но не се споменава нито един убит или ранен мюсюлманин. От въстаниците не е било иззето никакво оръжие, само пушки и пистолети са били отнети от богати съботници, които са ги носели при пътуване.
За него софийският управител Мазхар паша е съучастник в престъпленията и мълчанието му е било купено с обещанието за добър дял от плячката. „И може би в края на годината този чиновник ще успее да спести две хиляди лири и да бъде назначен в град по-малко студен от София, чиито жители ще бъдат по-разумни“.
Льо Ге непрекъснато ходатайства и се застъпва за българите. Неговата врата е винаги отворена за жертвите. От докладите личи, че направо не е на себе си, той иска европейските столици да осъдят вършещите се престъпления. Сигурно не го е хващал сън след това, което е научавал от местните хора:
Изглежда принуждават българите да казват, че черкезите и башибозуците единствени са извършили всички грабежи и убийства, и че турците в този случай са чисти като сняг. Турски войници обаче се хвалят, че са рязали ръцете на български девойки, за да им вземат гривните.
Умрелите, а те са многобройни, няма да протестират, когато раздават земите им на черкезите. А живите ще посмеят ли да надигнат глас? Съмнявам се, те ще се изплашат да не би да бъдат обвинени, че са съучастници.
Дипломатическите доклади на Льо Ге се превръщат в хроника на нещастието. Прескачам някои покъртителни примери на насилие, но всеки от цитираните случаи е показателен сам по себе си:
Така в Перник един селски старейшина имал нещастието да каже, че тъй като воловете му не са подковани, ще вземе тези на съседа си. Един войник го убил на място. Също така на 16 май на няколко километра от София черкези убили един селянин, за да му вземат петнадесет пиастри (цената на кола дърва, които карал на пазара) и воловете му. Те оставили колата на пътя. Били ли са наказани тези черкези убийци? Напротив, те са заслужили (уважение) пред родината, защото са избили неверниците.
В този период Ландър Льо Ге е един то малцината, на които жителите на София се уповават. Научаваме го и от следното писмо на Йорданка Филаретова: „Научихме се, че некой от нашите научил да обадят това на френския в града консул. Не знаем какво им е той казал, но имам надежда, че ще донейде помогне, когато със своето си бодро око биде в състояние да предварди града ни от очевидна бедя“ (23 септември 1876 г.).
Става дума навярно за поредни грабежи или палежи. Затова и продължава легендата, че именно Льо Ге е спасил София от опожаряване през 1878 г. Което не е така – в края на 1877 г. той вече е отзован. Заслугата за тогавашното спасяване на София е на италианския консул Вито Позитано, бивш пожарникар по професия, който организира команди от доброволци, и на по-сетнешния френски консул Марикур.
Не е ясна и причината, поради която Льо Ге е отзован от София в толкова критичен момент по време на Руско-турската война. Дали не е бил твърде настъпателен в докладите си, или причината е лична. В София през 1877 г. си отива от болест неговата невръстна дъщеря. Запазен е акварел на Обербауер, на който се вижда нейния гроб в християнските гробища на София (на мястото на днешното Министерство на земеделието).
Самият Льо Ге след Освобождението е консул в Бургас и си отива от този свят като вицеконсул в Яфа през 1887 г.
Струва си дипломатическите му доклади да бъдат преиздадени и достъпни за българския читател, както е редно да се помисли и за друго – поне за един барелеф на улица „Льо Ге“ на този голям приятел на България, с какъвто е почетена и паметта на Вито Позитано.
