Откъс от автобиографичната книга на папа Франциск

Книгата е разказ за един живот, изцяло отдаден на вярата. Вдъхновен от искреното желание да предаде посланието на надеждата на бъдещите поколения, папа Франциск (1936–2025) не крие нищо от младостта си, от своите страсти, колебания и дори от провалите си. Читателят ще открие основните цели на неговия понтификат и ценностите, съпровождащи действията му: мира, справедливостта и братството. Срещу лудостта на войната и разрушението, на които е подвластен нашият век, този „роман на един живот“ е морално и духовно завещание с поразяваща сила.

„Надежда“, Франциск, преводът от италиански Тони Николов, редактор Димитрина Чернева, издава Фондация „Комунитас“, 2025 г.

Веселейки се на земния Негов кръг

Винаги съм обичал да играя футбол и няма значение, че не ми се е удавало много. В Буенос Айрес такива като мен ги наричаха pata dura. Което ще рече „с два леви крака“. Но аз играех. Често бях вратар; това е добра роля: учи те да гле­даш реалността в лицето, да се сблъскаш с проблемите; може и да не знаеш откъде идва тази топка, но трябва да се опиташ да я хванеш. Както в живота.

Да играеш е право, но и свещено право е да не бъдеш шампион. Зад всяка търкаляща се топка винаги има по някое момче с неговите мечти и стремежи, с неговото тяло, но и с неговия дух. Всичко е вкарано в играта, не само муску­лите, но и цялостната личност във всичките ѝ измерения, включително и най-дълбоките. Ето защо за този, който се старае с всички сили, се казва: „Той дава всичко“.

Играта и спортът са прекрасна възможност да се на­учиш да даваш най-доброто от себе си, дори с цената на жертви, и най-вече да не бъдеш сам. Живеем във време­на, когато е лесно да се изолираш, да създаваш виртуални връзки от дистанция. Теоретично сме в контакт, но на практика сме самотни. Красотата на играта с топка оба­че е в това, че трябва да го правим заедно с другите, да си подаваме топката, да се учим да изграждаме действия, да израснем като личности и да се обединим в отбор…

Тогава топката престава да бъде само спортен уред, а се превръща в инструмент, позволяващ на реални хора да споделят истинска дружба, да се срещат в конкретно пространство, да се гледат лице в лице, да се съревнова­ват, за да проверят способностите си. Мнозина нари­чат футбола „най-красивата игра в света“ и за мен той е именно това. Ако го възприемем по такъв начин, като игра, която трябва да тренира у нас най-вече социалност и безкористност, той наистина може да принесе полза на цялото тяло, не само на краката, но и на главата и сърце­то. Момчетата и момичетата го съзнават най-добре; те го чувстват, без да се нуждаят от никакви обяснения. Ето защо св. Йоан Боско е обичал да казва на своите сподвижни­ци: „Искате деца? Хвърлете топка във въздуха и още преди да падне на земята, ще видите колко от тях ще дойдат!“. Това е било вярно през 1841 г., когато е основан първият салезиански дом, но в някакъв смисъл е вярно и днес в об­щество, в което често се преувеличава субективизмът, тоест центрирането върху собствения „аз“ почти като абсолютен принцип. „Веселейки се на земния Негов кръг“ – се казва в книга Притчи Соломонови (Притч. 8:31). Преди всичко друго. Преди да е създадено всичко останало.

Милиони момиченца и момченца си представят как играят с топка. Големият латиноамерикански писател Едуардо Галеано[1] разказва как веднъж някакъв журналист запитал протестантската богословка Доротее Зьоле[2]: „Как бихте обяснили на едно дете какво е щастието?“. „Не бих му го обяснявала“ – отговаря тя. „Бих му дала топка, за да си поиграе“.

Няма по-добър начин да обясниш щастието от това да направиш хората щастливи.

А играта те прави щастлив, защото можеш да из­разиш свободата си, да се съревноваваш в увлекателна форма, да преживееш период на аматьорство, и то по най-простия начин… Можеш да се стремиш към мечтата си и без да станеш шампион. Да си щастлив, дори да си с „два леви крака“.

И все пак, по думите на майка ми Реджина, която е от рода Сивори, в нашите жили тече поне малко шампионска кръв: дядото на Омар Сивори, станал един от най-велики­те нападатели в историята на футбола, бил родом също от Лаваня, което е в дълбините на Лигурия, откъдето е и коренът на моите роднини. Омар бе първият, получил прозвището El pibe de oro[3], когато Марадона още е бил в ло­ното Божие; той е роден в Аржентина, година по-рано от мен, печели шампионската титла с „Ривър Плейт“, после замина за Италия и премина в „Ювентус“, а оттам в „На­поли“. Когато в семейството се заговореше за „Сивори“ и за Аржентина, а понякога и за този футболист, мама казваше, че наистина сме роднини, макар и далечни, тъй като през тези години сме се разселили из цялата страна. Омар Сивори играеше и с фланелката на националния от­бор, а в началото на 60-те години му връчиха „Златната топка“. Бяхме почти на една възраст, в някакъв смисъл роднини, но той бе надарен с два десни крака…

Сивори беше шампион, но не можеше да бъде мой дет­ски „кумир“, освен това аз бях привърженик на „Сан Ло­ренцо“. В района на Боедо, недалеч от дома на моите дядо и баба по майчина линия, azulgrana (лазурносиньото) на „Сан Лоренцо“ е най-разпознаваемият цвят, той разкра­сява улиците, маха ви с ръка от балконите, обрамчва про­зорците. В този многопрофилен спортен клуб, основан в началото на века от салезиански свещеник също от пие­монтски произход, отец Лоренцо Маса, в сините цветове на покрова на „Дева Мария помощница на християните“ е играл някога и моят баща Марио, който, бидейки висок на ръст, е спортувал баскетбол. Аз също обичах баскетбола и съм играл като млад. Този спорт също може да се превър­не в добра тренировка за цял живот. Днес много се говори за твърдите основания на съществуването и за необходи­мостта от „лидерство“ – образ, който добре си представям и обичам да използвам, защото това е баскетболис­тът, здраво стъпил с единия крак на земята и сякаш при­кован за нея, за да има опора, докато извършва движения, за да опази топката, да я предаде на друг или да се затича, за да я вкара в коша. За нас, християните, дори бих казал, за нас, свещениците, този прикован към земята крак, око­ло който трябва да се върти всичко, докато уреждаме всекидневния си живот – това е кръстът Христов.

Но от всички видове спорт именно футболът заема лъвския пай в спортните клубове. И макар да съм спорен футболист и спорен баскетболист, аз съм безспорен „за­палянко“. С татко и братята ми Оскар и Алберт често ходехме на мачовете на „Сан Лоренцо“ на „Виехо Гасоме­тро“, стадиона на cuervos (гарваните) – прозвище, да­дено ни от нашите съперници заради черните одежди на салезианите. Даже мама идваше често на стадиона. Това бяха романтични, семейни мачове, а по трибуните може­ха да се чуят думи като „продажник“ или „нещастник“, но не повече. Преди да отидем на стадиона, носехме със себе си два големи стъклени съда, които оставяхме в пицария­та, където татко спираше, за да направи поръчка. На връ­щане прибирахме двата съда, които междувременно бяха напълнени с охлюви в пикантен сос и димяща пица, изпе­чена на камък. Така че, независимо от резултата на мача, обядът след него беше истински празник.

Още усещам уханието, аромата на тази пица: може би за мен тя е „мадлената“ на Пруст. И честно казано, тези излизания и яденето на пица са едно от малките неща, кои­то ми липсват най-много. Винаги съм обичал да ходя пеша. Когато станах кардинал, обичах да се разхождам по ули­ците и да пътувам с метрото. На някои това се виждаше странно, настояваха да ме придружат и да ме закарат с кола, а в действителност всичко бе толкова просто: оби­чам да вървя. Пътят ми казва много, научил съм много на пътя. Обичам града, отгоре и отдолу, улиците, площади­те, таверните, пицата, изядена на някоя улична масичка, чийто вкус е съвършено различен от пицата, която мо­жеш да поръчаш за вкъщи: аз съм градски човек по душа.

Стадионът „Виехо Гасометро“ на отбора „Сан Лорен­цо“ вече не съществува. През 1979 г. военната диктатура принуди клуба да изиграе последния си мач на този стади­он, който впоследствие бе разрушен заради спекулативни интереси. Така „Сан Лоренцо“ бе прогонен от своя квартал, от Боедо. Около петнайсетина години отборът се скита­ше из различни полета в града, докато най-сетне новият стадион не бе построен. Но желанието за връщане в Бое­до, в сърцето на „гарваните“, винаги си остана. През 2019 г. „Клуб Атлетико Сан Лоренцо“ от Алмагро обяви, че си е върнал земята на стария стадион и възнамерява да възста­нови там „Гасометро“. Казаха ми, че новият стадион ще се нарича „Папа Франциск“, което пък никак не ми харесва.

Гледал съм почти всички мачове от шампионата през 1946 г. на този стадион, когато спечелихме купата малко преди десетия ми рожден ден; все още пред очите ми е онзи отбор, като че ли е днес: Бласина, Вансини, Басо, Субиета, Греко, Коломбо, Имбелони, Фаро, Мартино, Силва… Ве­ликолепната десетка. А след това… след това беше Пон­тони. Рене Алехандро Понтони, централният нападател и голмайстор на „Сан Лоренцо“, лидер на „Циклона“, мой любимец. Той въобще нямаше два „леви крака“. Стреляше почти еднакво с десния, както и с левия крак, беше изкусен дрибльор, много находчив, силно играеше с глава и акроба­тично правеше задно салто. Умееше да вкарва голове от всяка позиция, виждал съм го да го прави по всякакъв начин. „Да видим, ще има ли някой от вас смелостта да вкара гол както Понтони…“, казах аз веднъж на среща с национални­те отбори по футбол на Аржентина и Италия, чиито ка­питани бяха Меси и Буфон – това беше преди един благот­ворителен мач и малко след като бях избран за папа. Мом­четата се усмихнаха леко объркано, вероятно не разбраха какво съм имал предвид, но онзи гол – так, так, так, гол в мрежата – се е запечатал в паметта ми, както множест­во от ония неща, които се запечатват в погледа на едно дете, докато окото е като попивателна, и си остават там завинаги. През октомври 1946 г. шампионатът оти­ваше към своя край и „Сан Лоренцо“ играеше с „Расинг“ от Авелянеда: пробив отляво, Понтони, стоейки с гръб към вратата, пое топката на гърди и без да ѝ даде да падне на земята, я върна назад, прехвърли я през бягащия към него защитник, след което около наказателната линия я изпра­ти мълниеносно вдясно от вратаря. Гоооооооол! Защото в Южна Америка във всеки гол се влага повече „о“, отколко­то в Европа, дори това да е съвсем малък гол, някакво „гол­че“. Спомням си тогава как прегърнах татко, как прегър­нах братята си, всички се прегръщахме. В детството ми Понтони беше за мен символ на тази игра и на този фут­бол, звездата на екипа, на любовта към спорта, която не беше банкова сметка; и независимо че милионери го искаха в Европа, той предпочете своя клуб, за да бъде заедно със семейството си, с приятелите, с онези, които го обичат. Беше велик играч и си остана такъв дори след сериозния инцидент на игрището, който след години нанесе тежък удар върху неговата кариера. Скита се из Южна Америка, Колумбия, Бразилия, после пак се върна в „Сан Лоренцо“, преди да окачи окончателно бутонките на стената и да отвори ресторант. Имаше прекрасен живот.

Синът му, който също се нарича Рене, дойде да ме види във Ватикана няколко години след като бях избран за папа.

Не съм гледал телевизия от 1990 г., за да изпълня обе­та, даден пред Света Богородица Кармилска в нощта на 15 юли през същата тази година. В онази вечер бях в Общи­ната на Буенос Айрес, гледахме телевизия и внезапно на екрана се появи отвратителна сцена, която дълбоко ме порази: затова станах и си тръгнах. На следващия ден трябваше да ме преместят в Кордоба. Сякаш Бог ми каза, че телевизията не е за мен, че тя ми вреди. По време на месата дадох обет пред Дева Мария и оттогава спазвам това обещание с редки изключения: например 11 септем­ври 2001 г. или авиокатастрофата в Буенос Айрес през 1999 г. Така че не съм гледал мачовете на „Сан Лоренцо“ по телевизора от тридесет години. Веднъж в едно интервю ме попитаха към кого от папите се чувствам „по-близък, отколкото към Меси или Масчерано“, а аз отговорих, че всъщност не мога да отговоря, тъй като не мога да различа стиловете на двамата, макар Меси да е идвал на официални събития във Ватикана, просто защото от дъл­ги години не гледам футбол.

Обаче съм сигурен, че никой от двамата не е с „два леви крака“ като мен. Но съм добре информиран. За всич­ко, включително за „Сан Лоренцо“. Един швейцарски гвар­деец всяка седмица ми оставя на масата резултатите и класирането в турнирите. В годината, в която бях избран на трона на св. Петър, „Сан Лоренцо“ стана шампион на страната, след което за първи път в своята история спе­чели Копа Либертадорес. И когато няколко дни по-късно ги приех като победители в Шампионската лига, в края на общата аудиенция им казах следното: „Вие сте част от моята културна идентичност“. Както писа великият ав­тор на футболни песни Освалдо Сориано, също „гарван“ от Боедо: „Във футбола победителят не се избира. Да бъдеш от „Сан Лоренцо“ е бреме, което се носи в живота със същото безпокойство и гордост, както това да си ар­жентинец“. Както това да отидеш на стадиона, воден за ръка от баща си, както квартала с неговите жители, площадчето, приятелите, мечтите от детството ни…

Чух един треньор на юношески отбор да казва, че на терена трябва да се действа внимателно, за да не се по­парят свещените мечти на младите хора. Много важно е да не ги потискат в живота, което блокира свободата и фантазията. И да не ги приучават да търсят по-леките пътища, което води само до загуби в лабиринта на бити­ето. Тъжно е, когато родителите превръщат децата си в „ултраси“ или пък в „мениджъри“, което, за съжаление, също се случва. Най-великото в живота е победата заради всички нас, единственото, което е от значение.

За мен най-добрите футболни мачове днес са тези, които се случват на някое малко площадче, било то и „Ерминия Бурана“, с това или с някое друго име, на калдъ­ръмена улица, на градинска морава, на някой напечен от слънцето черен път, където и да се намират. „Колкото и технократите да програмират всичко до най-малкия де­тайл – пише отново Галеано – колкото и силните в този свят да го манипулират, футболът си остава изкуство на неочакваното“. И принадлежи на народа.

И тъй, нека теглим чертата и да видим кой ще дой­де в отбора; слагаме две отбелязки на земята и си пред­ставяме, че това е вратата; дори някой с „два леви кра­ка“ да е вратар, ако се редуваме, ще изнамерим прочутия „летящ вратар“. Всички заедно, следвайки и укротявайки топката, без значение как се казваш, чий син си и откъде идваш. В това е истинската красота на играта. Ето как израстваш.

[1] Едуардо Галеано (1940–2015) – уругвайски писател, автор на исторически рома­ни и на документалистика. Б.пр.
[2] Доротее Зьоле (1929–2003) – немска протестантска богословка и писателка, пред­ставителка на политическата теология и на теологията на освобождението. Б.пр.
[3] Златното момче (исп.). Б.пр.