Тази книга със стихове на младата, но вече получила доста награди за поезия и проза Бистра Величкова не бяга от темите и сюжетите, които я интересуват и вълнуват, те са в основата и на разказите ѝ. Структурираните в пет части авторски творби на Величкова могат да бъдат четени и като едно постепенно излизане от вътрешната драма, от изповядването на личното през болката за другия, подобен на теб, съчувствието към неговата драма, истинското вглеждане в него, за да се стигне до едно разтваряне сред света, без значение дали си тук, или в далечни точки на земята. Общността между хора със сходна социална съдба, близки в духовните си нагласи правят езика на поезията универсален.
Има и една шеста, последна част в книгата, посветена на Венцеслава Тодорова, поетеса и журналистка, в която са събрани нейни публикации от „Родна реч“ и „Студентска трибуна“. В това своеобразно припомняне, а и откривателство, откриваме близост между двете поетеси. Струва ми се, че поезията на Тодорова, освен, разбира се, в нейната самостойност, може да бъде прочетена и като „обратната“ страна на живота, който героите на Бистра Величкова живеят. В стиховете на едната има чистота, надежда, влюбеност в живота, светло очакване на бъдещето, в тези на другата – живот на ръба, невъзможност да го живееш по начина, по който го правят другите, по възможния, който ти е предоставен. Като че ли се е стигнало до финала на един път, по който си тръгнал с очакване, но вървейки по него все повече и повече си разбирал, че движението ти е „разпадане“, че дори „13-ия етаж/е твърде ниско“.
Онези читатели, които възприемат поезията в нейната романтична страна, като думи за споделена любов, хармония и красота, може би няма да „разберат“ тази книга. В нея думите болят, човешкото същество винаги е извън света на другите, носейки драмата си с достойнство и отказвайки да се промени. Някои стихове са своеобразни „социални разкази“ или „картини“, представящи ни един свят на обикновени самотници, но и на пияници, наркомани, всякакви маргинали, хора, отритнати и алиенирани от днешния „нормален“, подреден, ординерен свят. Стиховете на Бистра Величкова изповядват и любовта в нейната невъзможност, несподеленост, болезненост. Те звучат понякога като вик, а понякога ги приглушава една тотална обреченост. Цялата книга на поетесата е пропита с такава болезненост, но именно на нея стиховете дължат в най-голяма степен силата си. Поезия, в която „всяко стихотворение/е предсмъртно писмо“.
НЕВЪЗМОЖНАТА ЛЮБОВ
Обичам
невъзможната,
обречената
любов,
без минало,
без бъдеще,
без сватбена снимка
на стената,
без планове,
без къща,
кола
и деца,
само с онази
туптяща болка отляво,
достатъчна,
за да убиеш в стихове
онова,
което не съществува.
