Чавдар Гюзелев, „Насред илюзиите“, 11–29 март 2025 г. в софийската галерия „Ракурси“
В едно свое стихотворение Цочо Бояджиев казва, че „датите в календара само ни залъгват с илюзията за своята повторимост“. Защото илюзията е не времето, а мястото, което обитаваме; затова „даже наречията за време променят местата си“. И това не е просто игра на думи.
Илюзията е в основата и на разбирането на Аристотел за мимезиса (подражанието), доколкото функцията на изкуството е да създава илюзия за реалност. Което е и в основата на всяко разбиране за живописта – „да прави отсъстващото присъстващо“ (и обратното) – включително чрез уловката на един непреводим похват, останал на всички езици с френското понятие trompe l’oeil (заблудата на окото). В буквалното си значение този метод означава постигането на триизмерност чрез „илюзионна живопис“ или разширяване на архитектурата към илюзионни пейзажи. Но не само. Жак Дерида например извежда „истината в живописта“ тъкмо от диалогичния режим, в който илюзорно/реалното и реално/илюзорното влизат помежду си. В едно особено двоене „помежду“, поместващо в себе си резервоар от образи и значения, много повече, отколкото бихме могли да допуснем.
Пред какво предизвикателство ни изправя обаче Чавдар Гюзелев с проекта си „Насред илюзиите“? Пред поредния си игрови пъзел, с който държи да провокира въображението ни? Да, със сигурност.
Но изложбата „Насред илюзиите“ сякаш удвоява задачата – изправени сме пред trompe l’oeil. Пред особен диалогичен режим, в който реално две съществуващи изложби, подготвяни през последните три години, кореспондират една с друга и кондензират уловените „състояния“ в режим между – между упованията и страховете, между емоциите и пируетите на мисълта, между стиловете (а на латински stilus освен върха на писеца за чертане, писане или рисуване, означава и върхът на бойно копие), между начинанията и разочарованията, между впиването или вкопчването в образността. Без да забравяме за войната и мира и всичко останало „помежду тях“.
Затова – струва ми се – зрителят „влиза“ в тази изложба със срещата между баща и син, кореспондираща с детската играчка и зеленото крокодилче на надеждата от срещуположната композиция. А малко по-надолу в същия ред е и „Сбогуването с илюзиите“ на самия художник.
Озовавайки се „Насред илюзиите“, сами ще се убедите, че Чавдар Гюзелев ни изправя и пред още един trompe l’oeil от друг порядък: композициите в прави линии и едри мазки върху тъмна основа са изпъстрени с отломки от един като че ли отминал свят. Включително и заради предусещането за края – с нащърбената синя луна над разбунтувания океан, където единственият обитател е едно червено куче (композицията „Последният“). Или с клоунови оранжево-сини гротески, съседстващи с празен трамплин в безкрая.
От години Чавдар Гюзелев – с основание – е набеждаван в „неометафизика“, или, ако искате, в духовно родство с Джорджо де Кирико или с Карло Кара.
Понякога ми се струва, че в някои от тези композиции проговаря и опитът на сценографа. Друг път се питам дали ужасът на войната не налага над тях своя отпечатък – със скосените и пресечени хоризонти, с изчистения хроматизъм и илюзорните перспективи, с разхвърляните архитектурни елементи от един свят „преди“, за който вече не подозираме и дори нямаме спомен. В този изчистен „първи свят“ обектите се превръщат в знаци: „Дърво, картина, книга, нож, камина, врана, прах, свещ, чадър, перваз, крило на ангел…“ (Цочо Бояджиев).
Включително и решетката, напомняща тетива, но обрамчила нечие призрачно лице, която всъщност би могла да бъде и неизлетяла стрела (по парадокса на Зенон), но няма как да стигне целта, не просто защото дроби до безкрайност времето на своя полет, а защото е „окована“ далеч преди излитането си, още в колчана на мисълта на художника.
Но има и „втори свят“, където на тези метафизични „стоп кадри“ съответстват рисунки с акрил върху светла основа – композициите на въображението (движението) в изложбата. С цялата им вихрена красота и виртуозност, а освен всичко друго в тях има и музика.
Да, тази музика звучи от творбите и би могла да бъде чута и днес. Песни на Боб Дилън и не само, текстове за любов и смърт, които могат да бъдат открити върху някои от композициите в тази зала.
I have to find my way, както пееше Франк Синатра, текст, дал заглавието и на една от картините в изложбата. Но не е ли това поредният trompe l’oeil?
Когато няма непроходима граница – останала без дъх,
душата търси да се улови за нещо видимо и плътно.
Защото бездна е под нея, а навън е хлъзгаво (Цочо Бояджиев).
Особено „насред илюзиите“.
_____
Слово, произнесено при откриването на изложбата
