Изложбата „Съседите: форми на травмата (1945–1989)“ е опит за възстановка на спомена за българския ГУЛАГ или системата на трудововъзпитателните общежития чрез приближаване до интимността на личния разказ отвъд каменното равнодушие на премълчаването

Изложбата се помещаваше през ноември в Софийската градска художествена галерия и в бившата печатница на ул. „Бенковски“ 40. Макар темата за репресираните без съд и присъда по политически причини да е имала своето силно въздействие в ранните години на демокрацията, а в академичната литература да е обект на продължителни изследвания, тя остава изтласкана от публичното пространство, образователните програми и политическото. В последните години може да се наблюдава как липсите в паметта за периода между 9 септември и 10 ноември дават повод за всевъзможни политически внушения, които рядко биват критикувани както от журналистите, така и от обществото. Така години след събитията, за които изложбата говори и на които дава глас, група артисти и изследователи се опитват чрез запазени архивни материали, лично проведени интервюта и артефакти, предадени през езика на визуалните изкуства, да създадат представа за всекидневието и индивидуалностите на онеправданите. До голяма степен „Съседите: форми на травмата (1945–1989)“ си поставя за цел да запълни съществена пропаст в осмислянето на близката история, която остава публично неглижирана.

Подобна изложба, която стои върху оголения нерв на недотам далечното минало, имащо своите преки свидетели и последици в настоящето, рискува до голяма степен да остане неразбрана или да се превърне в поредното събитие, което се възползва от символния капитал на травмата, естетизирайки трагични събития. Такова смущение можеше да се забележи при откриването в помещението на ул. „Бенковски“ 40, където като в етнографски музей художествено бяха възпроизведени спалня, хол и кухня в стила на социалистическите апартаменти – едновременно типично и интимно пространство, обзаведено с дървени секции, върху които са наредени книги, вестници и списания отпреди 1989 г. или от ранните години на прехода, грамофон и грамофонни плочи, кутия бонбони „Черноморец“ и множество други детайли на социалистическото и съответно постсоциалистическото обиталище. В подобна обстановка немалко посетители разглеждаха с интерес и разговаряха, докато слушаха откъси от интервюта на оцелели от престоя си в ТВО, което напомняше до известна степен гротеската на травматичен празник. Въпреки това първоначално впечатление, плътното възстановяване на пространствата на всекидневието и тяхната визуална подготовка, множеството дребни детайли и най-вече личните записи приканват зрителя да направи още едно посещение, за да може извън суматохата да отдели внимание на преките свидетелства за миналото.

Съвсем уместно изложбата беше съпътствана от кръгла маса на тема „Може ли изкуството да разказва история?“, разходка и разговор с артистите в пространството на ул. „Бенковски“ 40, работилница за работа с архиви, добре подготвени медийни публикации и разговори с авторите зад проекта. Дискусията, провела се в СГХГ, която също беше добре посетена, успя да представи авторите, тяхната практика като студенти, изследователи, преподаватели, артисти и да насочи вниманието към използваните методи, работата с архивни материали и живи свидетели, опита за минимална намеса при подготовката на разказа, въплътен в изложбите, и коректно придържане към историческите свидетелства. Ценен момент както при дискусията, така и при изложбите е присъствието на посетители от различни поколения – млади хора, които тепърва навлизат в тази част от миналото, наследници на разказвачите, преки свидетели на историческото време. Разказите на някои от тях и включването на незапознатите успяват да създадат споделеното пространство на колективната памет.

Интересно е да се обърне внимание на двата подхода в изложбените пространства. В СГХГ подходът е близък до читалищна инсталация. Пространството е разделено на три части. В първата върху дървена маса са поставени десетина книги – мемоари и разкази за системата на лагерите. Деликатно до едната стена е разгънат свитък, който хронологически проследява най-общите моменти от наредбата за разкриване на ТВО, до първите и най-масови въдворявания в периода от 1944 г. до края на 60-те, разкриването на лагери само за жени, съвпадането на масови арести с кметски избори, закриването, но и последвалото функциониране на лагерната система до 1989 г., както и унищожаването на архивите. В другите две помещения са поставени две инсталации, които не толкова разказват дадена история, а чрез визуалния си език създават внушения. Първата подрежда няколко пожарникарски маркуча, които са нагънати в единия край, а срещу тях е видеоинсталация, представяща кадри от помещението на ул. „Бенковски“. Тази инсталация насочва вниманието към инструмента – маркуча като средство за насилствено измиване и въдворяване на задържаните и видеото като художествено средство, което осветява друго, може би лично или въобразено пространство. Едното е хладен инструмент, който може да обезопасява и обезврежда, а другото в своята техничност също обезоръжава обекта на наблюдение. Инсталацията в дъното подрежда множество папки, боядисани в черно, с щампа „ДЕЛО“, заключени в клетка – алюзия за унищожените архиви и заключените в тях човешки истории. Тази инсталация е съпътствана от фрагментарен звукозапис на един от интервюираните свидетели, препращащ към думата, текста и езика, които понякога остават недостъпни за слуха и разбирането на посетителя. Тази част от изложбата съдържа хладната подготовка на изследването, инструмента или инструментариума и езика като основни компоненти на експозицията, които в помещението на ул. „Бенковски“ 40 ще послужат за създаването на по-ясна картина, близка до свидетелствата за травматичното минало.

Както вече беше казано, в пространството на ул. „Бенковски“ 40 се възстановяват спалня, хол и кухня, носещи атмосферата на социалистическото живеене, които може би съвпадат с пространствата, където интервютата са взети, но при всеки случай остават тотална художествена възстановка, която да доближи посетителя до темата на изложбата. Движението из тези помещения не е линеарно, а чрез подготвени визуализации и звукови инсталации от проведените интервюта те преминават от едно в друго, оставяйки на посетителя избора дали да направи собствен прочит, или да следва събраните свидетелства. Движещата се илюминация и стереофоничният разказ имат за основна цел да привлекат вниманието към самите интервюта и да предадат усещане за търсене на тайна сред иначе познати вехти обекти на всекидневието. Възможността свободно да се взаимодейства с отделните предмети придава и допълнително измерение в съпреживяването на историята. Там могат да бъдат забелязани и различни детайли като вертикално поставени щипки, уловили чаршафа в спалнята, или надвиснала пружина на легло над бюрото в същото помещение, чиeто несъвпадение с обикновеното събуждат живо внимание. Наистина ценни за близкия прочит остават неподправените гласове във фрагментите от интервюта, допускащи и странични детайли в общуването.

За разлика от другите помещения кухнята се обособява като едно от най-сложните за възстановяване пространствата, тъй като то е посветено на тези, които продължават да премълчават или вече не са сред нас, за да разкажат историята за насилието. Може би случайно, а може би не, тя е и пространството, което не се отоплява и остава хладно, подсилено от студените цветове на визуалните инсталации. Натрупаните съдове около мивката и хладилника са покрити със засъхнали течности, а набор от архивни материали са набутани във фризерната камера на стар хладилник, препращайки към премълчаното, отминалото и вече забравеното.

Изложбата „Съседите: форми на травмата (1944–1989)“ е дългогодишно внимателно подготвяно усилие, което успява чрез езика на визуалните изкуства да възстанови гласове от миналото, тяхното интимно пространство и характерните белези при работата с архиви и травматична памет в опит за споделена колективна памет. Проектът допълва други дългогодишни изследвания по темата и дава перспектива за тяхното развитие и вписване в съвременната културна среда. Един от въпросите, които изложбата поставя, е за способността на изкуството да разказва история. Без посланията на художествените произведения от миналия век историческият разказ за това време би останал непълен. От друга страна, художествените произведения и намеси могат напълно съзнателно да работят с историчността на своите свидетелства, както и с историчността на използваните материали. Една от резервите, които бих споделил и която не успява да отнеме нищо от качественото изпълнение на проекта, тъй като не е заложена в неговото изпълнение, е по отношение на това, което бих нарекъл археография или археографски подход. Специфичното при археографията е работата с езика или средствата на миналото в опит за съставяне на послание, насочено към настоящето. Качествената разлика в сравнение с описаната по-горе изложба е не в търсенето на жизнената среда и характерните белези на миналото, а на това как миналото и архивното формират езиковото си съществуване според критериите на настоящето. Археографският подход в съвременните изкуства е насочен и вписан в настоящето, работейки, по възможност етично, с езика на миналото, за да отправи послание за настоящето. Примери за това могат да бъдат дадени с някои добре познати автори и произведения от ранните години на прехода, както и с по-близки до настоящето художествени събития. По отношение на описаната изложба археографският подход би могъл да зададе въпроса дали третирането на задържаните днес наследява нещо от миналото и дали се разграничава от него, какви са правно-етичните измерения на този проблем. Така предложена, темата остава изключително трудна не само за артистите, но и за самото общество и е повод за друг разговор.

Подобно разграничение се оказва необходимо, ако стремежът е миналото и завещаното от него днес да бъдат осмислени в своята многоизмерност, да бъде положено усилие травматичният опит да бъде споделен и превърнат в част както от колективната памет, така и от гражданската активност. Най-общо, това е разликата между работата с архиви в съвременното изкуство и това, което наричам археография. Възможността изложбата „Съседите: форми на травмата (1944–1989)“ да възстанови фрагментирания разказ за миналото и в същото време, функционирайки като институция на паметта, да насочи вниманието към това как работим с паметта и могат ли тези подходи да бъдат обединени или по необходимост те пораждат методологични и изкуствоведски разграничения е сред художествените качества на проекта, които също трябва да бъдат забелязани.