Откъс от Палатинската антология, издание на „Рива“ от 2019 г., преводът, съставителството и предговорът са на бележития преводач и автор Стефан Гечев.

В предговора си към изданието Стефан Гечев пише: „Както е известно, в древна Гърция, в течение на 3–4 века са се оформили последователно трите основни литературни жанра: епос, лирика, драма. И – за да се изразя на учебникарски език – докато епосът описва обекта такъв, какъвто го вижда тогавашният човек, лириката изразява вътрешните емоционални преживявания, а драмата – сложните отношения в едно митологизирано общество (кое ли не е?), встрани от тези основни жанрове, незабележимо, макар и едновременно, ако не и по-рано роден от тях, се развива жанрът на краткото стихотворение, известно под името „епиграма“. Докато други споменати жанрове са повече или по-малко известни у нас, епиграмата е останала извън обсега на интересите на нашите преводачи на староелинската литература. А тя отразява нещо различно от другите „възвишени“ жанрове. Благодарение на нея ние можем да възстановим почти напълно живия живот на живия човек в онези отдалечени времена, по-жив и истински, отколкото някоя история може да го нарисува – за да се върнем към началната ни мисъл. Гръцката епиграма е била събирана в различни антологии. Най-пълна от тях е така наречената Палатинска антология. Подбор от нея е представен в тази книга“.

Т.нар. Гръцка антология, известна по-късно като Палатинска, е съставена от византийския духовник Константин Кефалас, главен свещеник в императорския двор по времето на прочутия константинополски патриарх Фотий. Това е станало вероятно по внушение на патриарха и някои професори от Мангаурския университет. Антологията съдържа 3700 епиграми (около 23 000 стиха). Освен древните Кефалас е поместил и християнски епиграми. В 1301 г. един начетен монах – Максим Планудис, е обработил и допълнил антологията на Кефалас с още 2400 епиграми, но е извадил някои от най-еротичните. Дълги години неговата антология, чийто ръкопис е запазен, е била главният извор за опознаване на гръцката епиграматична поезия.

В 1603 г. двадесет и две годишният френски елинист Клод дьо Сомез работил в хайделбергската Палатинска библиотека, където открил единствения известен ръкопис на Гръцката антология, която оттогава се нарича Палатинска. Изучавайки ръкописа, младият учен установил, че бил той писан от четири различни ръце и бил завършен в 980 г., т.е. стотина години след смъртта на автора Константин Кефалас.

През 1622 г., по време на Тридесетгодишната война, хайделбергската библиотека е плячкосана от войниците на граф Тили, командир на войските на Католическата лига. Ръкописите, между които и Палатинската антология, са спасени и изпратени в дар на папата. Антологията, подвързана в два тома, остава във Ватиканската библиотека повече от век. През 1776 г. абат Джузепе Сполети направил точен препис и го продал. През 1779 г. Наполеон по време на победната си италианска експедиция поискал от папата да му предаде ръкописа на Антологията и я изпратил на Парижката библиотека. Но след поражението при Ватерло Франция трябвало да върне заграбените ценности и Антологията поела отново към Хайделберг, но само първият ѝ том, той се пази там, а вторият е в Париж, разказва в предговора си Стефан Гечев.
Първото пълно издание на Палатинската антология е направено от Якобс (1794–1814). Следват различни други издания. Стефан Гечев използва издание от Лайпциг, 1829 г.

Стефан Гечев (1911–2000) е роден в семейството на литературния критик и историк Алберт Гечев и гимназиалната учителка по френски Рада Гечева. Учи в Русе, Пловдив, а две години и в Париж в лицея „Луи льо Гран“. Завършва гимназия в София и славянска филология в Софийски университет през 1934 г. От 1935 г. изучава гръцки език и слуша лекции по византийска литература в университета в Атина. Работи като редактор в редица списания и вестници, сред които и в. „Стършел“. През 1956 г. участва в създаването на Държавния сатиричен театър заедно с режисьора Стефан Сърчаджиев и поета Веселин Ханчев. Превежда свободно от френски и гръцки съвременни европейски автори разкази и поезия. Сам пише романи, разкази, стихотворения, драми, статии и есета. Съставител на антологии.

„Палатинска антология, 17 века гръцка поезия“, избрано, съставителство, превод, предговор, бележки Стефан Гечев, 2019 г., изд. „Рива“.

САФО

Залезе месецът,
залязоха Плеадите,
настъпи полунощ,
минават часовете,
а аз самотна бдя.

Това стихотворение е написала Сафо преди двадесет и осем века. Както повечето образи на хора от древността, и образът на поетесата от Лесбос е един бегъл силует, отразен в потъмнялото от вековете огледало на времето. Много малко са сигурните данни за живота ѝ, макар че ехото на славата ù се е носило „от век на век“. И все пак, в сравнение с други поети, за нея са запазени повече сведения. Като се осланям на тях, ще се опитам да разкажа накратко живота ѝ.
Родена е в гр. Ерес (о-в Лесбос) в аристократичен род. Баща ѝ се е преселил в столицата на острова Митилин. Починал, когато дъщеря му била на 6 години. Имала трима братя. По-големият от тях, Харкос, спечелил много пари от продажба на вино, но пропилял всичко по една египетска красавица Дориха, която откупил от публичния дом, където работела. Сафо я споменава няколко пъти в стиховете си. Най-малкият ѝ брат Ларих бил нейният любимец.
Родена е около 630 г. и е починала около 565 г. пр.Хр. приблизително на 65 години. Има сведения, че е била омъжена (твърди Суидас) за някой си Андриос Керколас, който, след като Сафо му родила дъщеря на име Клеада, я напуснал и изчезнал от Митилин.
Сафо не ще да е била красавица: нисичка, силно смугла, с много черни коси и очи. Може би това я е карало да описва с такава емоционалност красивите девойки, което е дало по-късно повод на писатели и комедиографи да я обявят за лесбийка. Може би външността ѝ не е била много привлекателна за мъжете?
Ако искаме да употребим съвременни понятия, бихме казали, че Сафо е имала школа, в която момичетата са изучавали танц и музика. Участвали са в официални и в семейни празници – сватби, погребения. За участие в сватбите Сафо е съчинявала своите Епиталамии.
Освен с музика, танци и поезия Сафо се е занимавала, изглежда, и с политика и е живяла с обществените проблеми на града си. След като управлението минало в ръцете на антиаристократичната партия, Сафо избягала (или била принудена да го направи) на заточение в Сицилия. Не се знае колко е останала там, но не ще да е било много дълго, защото се е върнала в Митилин тридесет и шестгодишна. Редът и спокойствието били възстановени от взелия властта Питак – толкова ненавиждан от другия голям лесбоски поет Алкей. Това не попречило обаче на Алкей да се влюби в Сафо и да пише стихове за нея. Тя му отговорила също със стихотворение. Между това продължавала педагогическите си и поетични занимания.
Съществува една легенда за смъртта на Сафо, измислена по всяка вероятност от комедиографа Менандър, която е достигнала до нас през вековете поради своята сензационност. Според нея Сафо, на 65 години, се влюбила безумно в един младеж на име Фаон. Действието става на о-в Левкада. Но той избягал с една млада робиня и отчаяната изоставена Сафо се хвърлила от една висока скала в морето. На същата тема е написал комедия и Платон Комикът.
Тази легенда е направила такова впечатление на романтичните младежи през вековете, че от тази скала са се хвърляли неведнъж нещастни влюбени, за да докажат силата и чистотата на любовта си. Колкото до Сафо, тя по всяка вероятност е починала в своя Митилин, където била погребана.
Споменах по-горе за любовта на Алкей към поетесата и за това, че са си разменили стихотворения. Връщам се на този епизод, за да се види, че Сафо не е била онази лекомислена и извратена жена, каквато са я представяли някои. В стихотворението си Алкей казва между другото: „Желая да ти кажа нещо, ала свенът ме спира“, на което тя отвръща: „Ако страстта към красотата и доброто те е обзела, ако езикът ти не е готов да изрече кощунствени слова, тогаз свенът не ще да замъгли очите ти и ти ще кажеш твоето желание“.
Времето и варварите са унищожили голяма част от поетическото наследство на Сафо, както и на повечето поети и писатели от древността. Но и фрагментите, които са доплували до нас от океана на забравата, са достатъчни, за да различим у Сафо един истински лиричен поет – първия истински лиричен поет на европейската поезия. Стиховете ѝ се отличават с такова изящество, с такова чувство за красота и мярка, с такава простота и едновременно сложност, които са карали с право древните да я сравняват със „славей“, но най-вече с Муза: за тях Сафо е била десетата муза (Платон).
Макар че повечето отломки, запазени от нейните песни, носят атмосферата на епиграми, съставителят на Палатинската антология е включил само онези, които по всяка вероятност са наистина епиграми. А за такива могат със сигурност да се смятат епитафиите. Включил е само две. Но и те са достатъчни да усетим лиричния гений на тази вечно млада жена

VII 480

Това са тленните останки на Тимаида.
Преди да вкуси сладостта на брака, я прие
в мрачните си неизследвани селения Персефонѝя[1].
Връстничките ѝ – след като умря – дойдоха
на гроба ѝ и с остри ножици
отрязаха прекрасните си плитки.

VII 505

На гроба на рибаря Пелагòн
баща му Мѐнискос
положи кош рибарски и гребло –
спомен за тежкия живот рибарски.

ЕРИНА

В коментарите си към „Илиада“, Евстатий пише: „Да се знае, че казаната Ерина от Лесбос или Родос, или от Тейа, или остров близо до Книдос, била поетеса и е написала поемата „Вретеното“ на еолийски и дорийски диалект. Била е приятелка на Сафо и е умряла девствена (неженена). Стиховете ѝ са били сравнявани с тези на Омир. Починала е деветнадесетгодишна“. Това всъщност е единственото достоверно сведение за Ерина, което по-късните ѝ биографи се стараят да допълнят с други странични и косвени данни, за да очертаят по-ясно образа ѝ. Стараят се да отсеят истината от мита. По много проблеми и до сега спорят. Дори за това – кога точно е живяла, въпреки че Суидас също твърди, че била „приятелка и връстничка на Сафо“. Някои изследователи дори смятат, че може да са съществували две поетеси с това име, едната от VII, другата от VI в. пр.Хр. Разказвам това, за да се види върху каква несигурна основа – малко разхвърляни песъчинки през вековете – се опитваме да градим познанията си дори за една такава великолепна и прославена поетеса, наречена Ерина, което на български означава „Пролетка“, галено от старогр. дума „Еар“ – пролет. Всички по-късни гръцки поети са били единодушни за нейния талант. Епитафиите, които са ѝ посветили неколцина от тях, излъчват и възхищение, и жал за така ранната ѝ смърт, която е отнела на света един „сладкогласен славей“, една „достойна да се мери с Омир“.
За мене истинската Ерина е младата поетеса, живяла в VII в. пр.Хр., родена на о-в Теос и живяла в Лесбос, където е била, ако не връстница, то приятелка и ученичка на Сафо. И която, едва излязла от юношеството, е била грабната от смъртта. Разбира се, рано проявеният талант и ранната смърт създават легенда, мит, който отеква през вековете.
Истина е, че Ерина е новаторка в епическата поезия и това е направило голямо впечатление и е помогнало за нейната известност.
Епическите поеми дотогава са се занимавали с богове и герои, с митове и невероятни приключения, с войни, кръв и унищожения.
Поемата на Ерина „Вретеното“, доколкото може да се съди от отзивите за нея и от няколкото запазени фрагмента в хекзаметър, има съвсем друг характер. В тях е описан всекидневният живот на една девойка в дома ѝ, с домашните работи, където витае образът на майката: подробностите на всекидневието, без митове и герои. Една чиста, може би нежна простота. Единствено Хезиод преди нея, в поемата си „Дела и дни“, е направил нещо подобно. Но все пак в една дълга и нелишена от митология поема. Докато „Вретеното“ е къса поема, жанр, който е допадал на новите читатели, преситени от митове и герои. Особено през елинистичната епоха, когато краткото стихотворение, епиграмата става любима форма за изразяване на чувствата и мислите на хората. Всичко това навярно е причината за възхищението на по-късните поети и читатели от творчеството на Ерина и за написването на много епиграми в нейна възхвала. Нещо повече: тя е въодушевявала и скулпторите. В епиграма от Христодор се описва една нейна статуя.

VI 352

Ръка на майстор сътворила този образ.
Но какво друго може той да значи, драги Прометей^[2],
освен, че в изкуството има на тебе равни.
Защото, ако тоз, който тази девойка е създал,
би могъл да я надари с глас,
тогава без съмнение щеше пред нас да се изправи
напълно жива – Агатахрѝда.

VI 712

Аз гробът съм на младоженката Вавклѝда.
Като минаваш покрай моя стълб,
на който толкоз сълзи се проляха,
кажи на Хадес под земята, минувачо:
„О, Хадес, ти завистник си жесток!“.
И както виждаш сам, тези красиви букви
разказват за жестоката съдба: едва омъжена,
как свекърът взе сватбените факли,
за да запали погребалните. О, Хименей^[3],
успя ти бързо сватбените песни да превърнеш
в отчаяните вопли на скръбта.

ЕЗОП

Роден е може би в края на VII или началото на VI в. пр.Хр. Не знаем нищо сигурно за неговата личност, нито дали наистина е съществувал. В XIV в. сл. Хр. Максим Планудис – монах, създател на една антология с епиграми – е написал биографията на Езоп, в която съобщава различни сведения и анекдоти около личността на баснописеца. Но още в класическата древност сянката на Езоп се движи между мита и реалността. Според сведенията, изложени от Планудис, Езоп е роден във Фригия, но подобно на Омир, много други градове и области си оспорвали правото да бъдат негова родина: Тракия, Самос, дори Египет. Разказва се, че бил роб на един философ – Ксант или Иадмон, в зависимост от различните предания. Според легендата той бил грозен, гърбав, пелтек, затова пък извънредно умен и проницателен. Смятали са го за създател на гръцката басня, макар че басни са писани и преди него, и далеч от Гърция. Както е известно, герои в неговите басни са главно животни, но се появяват и хора, и богове. Пръв Деметрий Фалернски е събрал басните му. Добре известно е какво огромно влияние са имали неговите басни върху авторите на този жанр след него. Чак до наше време.
Кратки сборници с басни по сюжети, разработени от Езоп, са били познати през IV–III в. пр.Хр. под заглавие „Езопови басни“ и са представлявали нещо като учебници за училищата. Тези сборници се обогатявали с други басни с течение на времето. Известни са в много ръкописи.
По всяка вероятност Езоп не е писал нищо. Разказвал е басните си и те са били записвани по-късно.
Херодот, който също споменава за него, съобщава, че Езоп е бил роб в Египет, а е бил убит от жителите на Делфи.
Една-единствена епиграма е поместена под негово име в Палатинската антология. Някои изследователи се съмняват в авторството ѝ, други, като вземат предвид простотата на езика, подобен на басните, както и песимизма, който се излъчва от нея – песимизъм на човек, минал през нещастия, са склонни да смятат, че баснята е автентична.

X 123

Има ли начин, о, живот, от тебе някой да избяга,
без да умре? Горчилките, които ни поднасяш –
те нямат край, а трудно е да ги избегнеш,
още по-трудно – да ги понесеш.
А колко хубав е животът
и красотите на природата: земята и
морето, и звездите, лунните фази, слънчевият кръговрат.
Но всичко друго – само страх и мъка.
Ако на някой нещо радостно се случи,
веднага след това ще му се струпа мъка.

[1] Дъщеря на Деметра, която Плутон, богът на подземното царство, откраднал и взел за жена. Тука – синоним на Хадес.
[2] Прометей е създал човека от глина.
[3] Бог на бракосъчетанието.