Начало Книги Изборът Палатинска антология
Изборът

Палатинска антология

съст. Стефан Гечев
18.07.2019
7479
Детайл от картината на Густав Климт „Сафо“, 1888–1890 г.

Откъс от Палатинската антология, издание на „Рива“ от 2019 г., преводът, съставителството и предговорът са на бележития преводач и автор Стефан Гечев.

В предговора си към изданието Стефан Гечев пише: „Както е известно, в древна Гърция, в течение на 3–4 века са се оформили последователно трите основни литературни жанра: епос, лирика, драма. И – за да се изразя на учебникарски език – докато епосът описва обекта такъв, какъвто го вижда тогавашният човек, лириката изразява вътрешните емоционални преживявания, а драмата – сложните отношения в едно митологизирано общество (кое ли не е?), встрани от тези основни жанрове, незабележимо, макар и едновременно, ако не и по-рано роден от тях, се развива жанрът на краткото стихотворение, известно под името „епиграма“. Докато други споменати жанрове са повече или по-малко известни у нас, епиграмата е останала извън обсега на интересите на нашите преводачи на староелинската литература. А тя отразява нещо различно от другите „възвишени“ жанрове. Благодарение на нея ние можем да възстановим почти напълно живия живот на живия човек в онези отдалечени времена, по-жив и истински, отколкото някоя история може да го нарисува – за да се върнем към началната ни мисъл. Гръцката епиграма е била събирана в различни антологии. Най-пълна от тях е така наречената Палатинска антология. Подбор от нея е представен в тази книга“.

Т.нар. Гръцка антология, известна по-късно като Палатинска, е съставена от византийския духовник Константин Кефалас, главен свещеник в императорския двор по времето на прочутия константинополски патриарх Фотий. Това е станало вероятно по внушение на патриарха и някои професори от Мангаурския университет. Антологията съдържа 3700 епиграми (около 23 000 стиха). Освен древните Кефалас е поместил и християнски епиграми. В 1301 г. един начетен монах – Максим Планудис, е обработил и допълнил антологията на Кефалас с още 2400 епиграми, но е извадил някои от най-еротичните. Дълги години неговата антология, чийто ръкопис е запазен, е била главният извор за опознаване на гръцката епиграматична поезия.

В 1603 г. двадесет и две годишният френски елинист Клод дьо Сомез работил в хайделбергската Палатинска библиотека, където открил единствения известен ръкопис на Гръцката антология, която оттогава се нарича Палатинска. Изучавайки ръкописа, младият учен установил, че бил той писан от четири различни ръце и бил завършен в 980 г., т.е. стотина години след смъртта на автора Константин Кефалас.

През 1622 г., по време на Тридесетгодишната война, хайделбергската библиотека е плячкосана от войниците на граф Тили, командир на войските на Католическата лига. Ръкописите, между които и Палатинската антология, са спасени и изпратени в дар на папата. Антологията, подвързана в два тома, остава във Ватиканската библиотека повече от век. През 1776 г. абат Джузепе Сполети направил точен препис и го продал. През 1779 г. Наполеон по време на победната си италианска експедиция поискал от папата да му предаде ръкописа на Антологията и я изпратил на Парижката библиотека. Но след поражението при Ватерло Франция трябвало да върне заграбените ценности и Антологията поела отново към Хайделберг, но само първият ѝ том, той се пази там, а вторият е в Париж, разказва в предговора си Стефан Гечев.
Първото пълно издание на Палатинската антология е направено от Якобс (1794–1814). Следват различни други издания. Стефан Гечев използва издание от Лайпциг, 1829 г.

Стефан Гечев (1911–2000) е роден в семейството на литературния критик и историк Алберт Гечев и гимназиалната учителка по френски Рада Гечева. Учи в Русе, Пловдив, а две години и в Париж в лицея „Луи льо Гран“. Завършва гимназия в София и славянска филология в Софийски университет през 1934 г. От 1935 г. изучава гръцки език и слуша лекции по византийска литература в университета в Атина. Работи като редактор в редица списания и вестници, сред които и в. „Стършел“. През 1956 г. участва в създаването на Държавния сатиричен театър заедно с режисьора Стефан Сърчаджиев и поета Веселин Ханчев. Превежда свободно от френски и гръцки съвременни европейски автори разкази и поезия. Сам пише романи, разкази, стихотворения, драми, статии и есета. Съставител на антологии.

„Палатинска антология, 17 века гръцка поезия“, избрано, съставителство, превод, предговор, бележки Стефан Гечев, 2019 г., изд. „Рива“.

САФО

Залезе месецът,
залязоха Плеадите,
настъпи полунощ,
минават часовете,
а аз самотна бдя.

Това стихотворение е написала Сафо преди двадесет и осем века. Както повечето образи на хора от древността, и образът на поетесата от Лесбос е един бегъл силует, отразен в потъмнялото от вековете огледало на времето. Много малко са сигурните данни за живота ѝ, макар че ехото на славата ù се е носило „от век на век“. И все пак, в сравнение с други поети, за нея са запазени повече сведения. Като се осланям на тях, ще се опитам да разкажа накратко живота ѝ.
Родена е в гр. Ерес (о-в Лесбос) в аристократичен род. Баща ѝ се е преселил в столицата на острова Митилин. Починал, когато дъщеря му била на 6 години. Имала трима братя. По-големият от тях, Харкос, спечелил много пари от продажба на вино, но пропилял всичко по една египетска красавица Дориха, която откупил от публичния дом, където работела. Сафо я споменава няколко пъти в стиховете си. Най-малкият ѝ брат Ларих бил нейният любимец.
Родена е около 630 г. и е починала около 565 г. пр.Хр. приблизително на 65 години. Има сведения, че е била омъжена (твърди Суидас) за някой си Андриос Керколас, който, след като Сафо му родила дъщеря на име Клеада, я напуснал и изчезнал от Митилин.
Сафо не ще да е била красавица: нисичка, силно смугла, с много черни коси и очи. Може би това я е карало да описва с такава емоционалност красивите девойки, което е дало по-късно повод на писатели и комедиографи да я обявят за лесбийка. Може би външността ѝ не е била много привлекателна за мъжете?
Ако искаме да употребим съвременни понятия, бихме казали, че Сафо е имала школа, в която момичетата са изучавали танц и музика. Участвали са в официални и в семейни празници – сватби, погребения. За участие в сватбите Сафо е съчинявала своите Епиталамии.
Освен с музика, танци и поезия Сафо се е занимавала, изглежда, и с политика и е живяла с обществените проблеми на града си. След като управлението минало в ръцете на антиаристократичната партия, Сафо избягала (или била принудена да го направи) на заточение в Сицилия. Не се знае колко е останала там, но не ще да е било много дълго, защото се е върнала в Митилин тридесет и шестгодишна. Редът и спокойствието били възстановени от взелия властта Питак – толкова ненавиждан от другия голям лесбоски поет Алкей. Това не попречило обаче на Алкей да се влюби в Сафо и да пише стихове за нея. Тя му отговорила също със стихотворение. Между това продължавала педагогическите си и поетични занимания.
Съществува една легенда за смъртта на Сафо, измислена по всяка вероятност от комедиографа Менандър, която е достигнала до нас през вековете поради своята сензационност. Според нея Сафо, на 65 години, се влюбила безумно в един младеж на име Фаон. Действието става на о-в Левкада. Но той избягал с една млада робиня и отчаяната изоставена Сафо се хвърлила от една висока скала в морето. На същата тема е написал комедия и Платон Комикът.
Тази легенда е направила такова впечатление на романтичните младежи през вековете, че от тази скала са се хвърляли неведнъж нещастни влюбени, за да докажат силата и чистотата на любовта си. Колкото до Сафо, тя по всяка вероятност е починала в своя Митилин, където била погребана.
Споменах по-горе за любовта на Алкей към поетесата и за това, че са си разменили стихотворения. Връщам се на този епизод, за да се види, че Сафо не е била онази лекомислена и извратена жена, каквато са я представяли някои. В стихотворението си Алкей казва между другото: „Желая да ти кажа нещо, ала свенът ме спира“, на което тя отвръща: „Ако страстта към красотата и доброто те е обзела, ако езикът ти не е готов да изрече кощунствени слова, тогаз свенът не ще да замъгли очите ти и ти ще кажеш твоето желание“.
Времето и варварите са унищожили голяма част от поетическото наследство на Сафо, както и на повечето поети и писатели от древността. Но и фрагментите, които са доплували до нас от океана на забравата, са достатъчни, за да различим у Сафо един истински лиричен поет – първия истински лиричен поет на европейската поезия. Стиховете ѝ се отличават с такова изящество, с такова чувство за красота и мярка, с такава простота и едновременно сложност, които са карали с право древните да я сравняват със „славей“, но най-вече с Муза: за тях Сафо е била десетата муза (Платон).
Макар че повечето отломки, запазени от нейните песни, носят атмосферата на епиграми, съставителят на Палатинската антология е включил само онези, които по всяка вероятност са наистина епиграми. А за такива могат със сигурност да се смятат епитафиите. Включил е само две. Но и те са достатъчни да усетим лиричния гений на тази вечно млада жена

VII 480

Това са тленните останки на Тимаида.
Преди да вкуси сладостта на брака, я прие
в мрачните си неизследвани селения Персефонѝя[1].
Връстничките ѝ – след като умря – дойдоха
на гроба ѝ и с остри ножици
отрязаха прекрасните си плитки.

VII 505

На гроба на рибаря Пелагòн
баща му Мѐнискос
положи кош рибарски и гребло –
спомен за тежкия живот рибарски.

ЕРИНА

В коментарите си към „Илиада“, Евстатий пише: „Да се знае, че казаната Ерина от Лесбос или Родос, или от Тейа, или остров близо до Книдос, била поетеса и е написала поемата „Вретеното“ на еолийски и дорийски диалект. Била е приятелка на Сафо и е умряла девствена (неженена). Стиховете ѝ са били сравнявани с тези на Омир. Починала е деветнадесетгодишна“. Това всъщност е единственото достоверно сведение за Ерина, което по-късните ѝ биографи се стараят да допълнят с други странични и косвени данни, за да очертаят по-ясно образа ѝ. Стараят се да отсеят истината от мита. По много проблеми и до сега спорят. Дори за това – кога точно е живяла, въпреки че Суидас също твърди, че била „приятелка и връстничка на Сафо“. Някои изследователи дори смятат, че може да са съществували две поетеси с това име, едната от VII, другата от VI в. пр.Хр. Разказвам това, за да се види върху каква несигурна основа – малко разхвърляни песъчинки през вековете – се опитваме да градим познанията си дори за една такава великолепна и прославена поетеса, наречена Ерина, което на български означава „Пролетка“, галено от старогр. дума „Еар“ – пролет. Всички по-късни гръцки поети са били единодушни за нейния талант. Епитафиите, които са ѝ посветили неколцина от тях, излъчват и възхищение, и жал за така ранната ѝ смърт, която е отнела на света един „сладкогласен славей“, една „достойна да се мери с Омир“.
За мене истинската Ерина е младата поетеса, живяла в VII в. пр.Хр., родена на о-в Теос и живяла в Лесбос, където е била, ако не връстница, то приятелка и ученичка на Сафо. И която, едва излязла от юношеството, е била грабната от смъртта. Разбира се, рано проявеният талант и ранната смърт създават легенда, мит, който отеква през вековете.
Истина е, че Ерина е новаторка в епическата поезия и това е направило голямо впечатление и е помогнало за нейната известност.
Епическите поеми дотогава са се занимавали с богове и герои, с митове и невероятни приключения, с войни, кръв и унищожения.
Поемата на Ерина „Вретеното“, доколкото може да се съди от отзивите за нея и от няколкото запазени фрагмента в хекзаметър, има съвсем друг характер. В тях е описан всекидневният живот на една девойка в дома ѝ, с домашните работи, където витае образът на майката: подробностите на всекидневието, без митове и герои. Една чиста, може би нежна простота. Единствено Хезиод преди нея, в поемата си „Дела и дни“, е направил нещо подобно. Но все пак в една дълга и нелишена от митология поема. Докато „Вретеното“ е къса поема, жанр, който е допадал на новите читатели, преситени от митове и герои. Особено през елинистичната епоха, когато краткото стихотворение, епиграмата става любима форма за изразяване на чувствата и мислите на хората. Всичко това навярно е причината за възхищението на по-късните поети и читатели от творчеството на Ерина и за написването на много епиграми в нейна възхвала. Нещо повече: тя е въодушевявала и скулпторите. В епиграма от Христодор се описва една нейна статуя.

VI 352

Ръка на майстор сътворила този образ.
Но какво друго може той да значи, драги Прометей[2],
освен, че в изкуството има на тебе равни.
Защото, ако тоз, който тази девойка е създал,
би могъл да я надари с глас,
тогава без съмнение щеше пред нас да се изправи
напълно жива – Агатахрѝда.

VI 712

Аз гробът съм на младоженката Вавклѝда.
Като минаваш покрай моя стълб,
на който толкоз сълзи се проляха,
кажи на Хадес под земята, минувачо:
„О, Хадес, ти завистник си жесток!“.
И както виждаш сам, тези красиви букви
разказват за жестоката съдба: едва омъжена,
как свекърът взе сватбените факли,
за да запали погребалните. О, Хименей[3],
успя ти бързо сватбените песни да превърнеш
в отчаяните вопли на скръбта.

ЕЗОП

Роден е може би в края на VII или началото на VI в. пр.Хр. Не знаем нищо сигурно за неговата личност, нито дали наистина е съществувал. В XIV в. сл. Хр. Максим Планудис – монах, създател на една антология с епиграми – е написал биографията на Езоп, в която съобщава различни сведения и анекдоти около личността на баснописеца. Но още в класическата древност сянката на Езоп се движи между мита и реалността. Според сведенията, изложени от Планудис, Езоп е роден във Фригия, но подобно на Омир, много други градове и области си оспорвали правото да бъдат негова родина: Тракия, Самос, дори Египет. Разказва се, че бил роб на един философ – Ксант или Иадмон, в зависимост от различните предания. Според легендата той бил грозен, гърбав, пелтек, затова пък извънредно умен и проницателен. Смятали са го за създател на гръцката басня, макар че басни са писани и преди него, и далеч от Гърция. Както е известно, герои в неговите басни са главно животни, но се появяват и хора, и богове. Пръв Деметрий Фалернски е събрал басните му. Добре известно е какво огромно влияние са имали неговите басни върху авторите на този жанр след него. Чак до наше време.
Кратки сборници с басни по сюжети, разработени от Езоп, са били познати през IV–III в. пр.Хр. под заглавие „Езопови басни“ и са представлявали нещо като учебници за училищата. Тези сборници се обогатявали с други басни с течение на времето. Известни са в много ръкописи.
По всяка вероятност Езоп не е писал нищо. Разказвал е басните си и те са били записвани по-късно.
Херодот, който също споменава за него, съобщава, че Езоп е бил роб в Египет, а е бил убит от жителите на Делфи.
Една-единствена епиграма е поместена под негово име в Палатинската антология. Някои изследователи се съмняват в авторството ѝ, други, като вземат предвид простотата на езика, подобен на басните, както и песимизма, който се излъчва от нея – песимизъм на човек, минал през нещастия, са склонни да смятат, че баснята е автентична.

X 123

Има ли начин, о, живот, от тебе някой да избяга,
без да умре? Горчилките, които ни поднасяш –
те нямат край, а трудно е да ги избегнеш,
още по-трудно – да ги понесеш.
А колко хубав е животът
и красотите на природата: земята и
морето, и звездите, лунните фази, слънчевият кръговрат.
Но всичко друго – само страх и мъка.
Ако на някой нещо радостно се случи,
веднага след това ще му се струпа мъка.


[1] Дъщеря на Деметра, която Плутон, богът на подземното царство, откраднал и взел за жена. Тука – синоним на Хадес.
[2] Прометей е създал човека от глина.
[3] Бог на бракосъчетанието.

съст. Стефан Гечев
18.07.2019

Свързани статии