(Драматична философска алегория)

Действащи лица:
Инженерът
Асистентът по философия
Бохемът
Плачещото момиче
Програмистът
Тъмната жена
Градинарят от гробищния парк
Четири дечица в бели дрешки

В неголямо помещение, в средата на което е поставена дълга маса (по-късно ще разберем, че това е зала в гробищен парк, предназначена за събиране на близки на покойника след извършване на съответните скръбни ритуали), влиза група от четирима мъже и млада жена. През прозорците на помещението в далечината се виждат заснежени планински върхове. Небето е притъмняло – очевидно събитието се случва в късния следобед или привечер. Всъщност току-що е приключила възпоменателна служба за годишнина от смъртта на известен и както ще разберем след малко, много интелигентен и очарователен човек. Групата се настанява около дългата маса, разменят се тихо приятелски реплики – разбираме, че това е най-близкият до покойния приятелски кръг. Младата жена плаче безшумно и от време на време покрива с длани лицето си.

Докато хората от групата разменят думи помежду си, забелязваме, че в дъното на помещението се е изправила друга жена, доста по-висока на ръст, но в сянката, където е застанала, лицето ѝ не се вижда добре – главата ѝ е покрита с нещо като дълъг черен шал. Тя взима от ъгъла, където е застанала, чаши и прибори и ги поставя на края на дългата маса. Вероятно е служителка в гробищния парк. Седналите на масата подават един на друг сложените от нея чаши, наливат в тях по малко вино, замълчават за миг-два и след това, обръщайки се към тях, заговаря седналият по средата мъж на зряла възраст и с интелигентен вид. Това е Инженерът.

Инженерът: Е, това е, приятели. Мина цяла година, откакто изпратихме този невероятен човек. Наистина невероятен. А си спомняме и колко беше скромен. Въпреки че беше уникален и… как да кажа – ярък, цветен, той все се шегуваше, когато получи някоя от поредните си награди. Заявяваше, че истинското му име било Everyman, понеже бил… „като всеки човек“. Беше му се залепило като прозвище: знаменития „Everyman“. И знаете ли какво искам да ви предложа сега след като приключихме възпоменанието. Вместо просто да скърбим и даже (поглежда към Плачещото момиче) да плачем, да вземем да си направим един хубав разговор в негова чест. Каквито толкова пъти сме водили и с него през всичките предишни години. Например ще ви предложа да си помислим каква власт може да има над хора като него смъртта. Има ли или всъщност… Да, да си поговорим за това, искате ли, приятели?

(Плачещото момиче в съседство кима с глава, но започва да плаче още по-силно и отново покрива лицето си. Седящият от другата ѝ страна също млад мъж слага ръка на рамото ѝ, вдига глава и заговаря. Това е Асистентът по философия.)

Първи диспут

Асистентът по философия: Поне над нещо би трябвало да няма. А то е и най-истинското, което той през целият си живот беше и което… би трябвало да си е и сега…

Добре, щом ще водим разговор като онези, които сме водили с него, ще си позволя да ви предложа да си помислим върху нещо, с което, както знаете, аз се занимавам професионално. Всъщност, приятели, още древногръцките философи, а най-ясно великият Платон, ни учат, че човекът въобще се състои от тяло и… душа. Тялото, разбира се, казва той, е нещо материално и поради това уви (а така е и според съвременната наука) неминуемо се разпада – днес ще кажем – съгласно втория закон на термодинамиката, или т.нар. ентропия. Душата обаче не е такова нещо и поради това няма как да бъде засягана от това разпадане на тялото. Душата, така се изразяват платониците, е „нематериална субстанция“, която не подлежи на тление.

Е, добре, можем ли да се замислим тогава какво въобще трябва да е смъртта? Не е ли отделянето на тялото от тази нематериална душа (или както и да бихте предпочели да я наречем)? Всъщност, приятели, ние погребваме телата – именно и само амортизиралите се тела на нашите близки, скриваме ги в земята, където те продължават да се рушат. И ето, поради това преставаме вече да виждаме, да чуваме с ушите си, да осезаваме и… душата на близкия ни човек. И скърбим. Но, драги ми, душата – ония мисли, ония поетически прозрения, идеите на скъпия ни Everyman, които впрочем и днес имаме в книгите му – душата му, която, да, вече няма как да виждаме, да докосваме поради това, че си оставаме тук – там с тялото му в гроба ли отива, мъртва ли e? Щом не е материална, казват ни тия стари философи – тя не просто не е мъртва, ами, как да се изразя, не би и могла да бъде мъртва! Тя просто е вече… без тяло. И значи, така ни учи например платонизмът, смъртта е чисто и просто събличането на душата от тялото ѝ, след което тя си остава, да – гола, но… душа, същата душа. Добре, питат ни тия философи, за какво по-точно се терзаем тогава, какво по-точно ни е взела смъртта? Възможността ни физически да виждаме, да чуваме тази душа? Това, което ни е взела тя обаче, е и онова, което през годините най-вече (и даже закономерно) е тормозило душата на нашия близък. Знаете, че нашия скъп Everyman от повече от 10 години беше с тежко белодробно заболяване, че то често го водеше до задушаване, до болезнен световъртеж, че пристъпите в тия случаи не му позволяваха за дълго време да се съсредоточава, да пише. Е, след това, по-миналата година, му откриха и онова раково заболяване, което отгоре на всичко се оказа от най-скоротечните и последните му месеци, помним, бяха ужасно болезнени. Какво следователно, ако бъдем малко по-хладнокръвни, трябва да кажем за станалото точно преди една година с нашия Everyman, на днешната дата? (Асистентът отчетливо се въодушевява, започва да оглежда околните, да ръкомаха). Трябва да кажем, или добре – аз го казвам, че душата на скъпия ни приятел най-сетне се освободи тогава от това така измъчило я тяло. И сега ще ви кажа, че аз вярвам в това, дори то да ви се стори някаква древна мистика. Душата му – вярвам аз, днес не просто не е мъртва, ами даже е много, много по-истински жива, отколкото беше най-малкото в края на живота му. Ето това, ще се осмеля да го кажа, е същинското име на смъртта, която за всички ни тук е нещо ужасно. Тя всъщност – знам, че ви е трудно да се съгласите с това – е началото на истинския, най-сетне истинския живот на душата, при това на едно, както се изразяват дори обикновените хора, по-добро от нашия свят място. Или ако го кажа още по-решително: Everyman, приятели, смятам аз, не просто е жив, но той именно от този ден преди една година е даже… вече окончателно вън от ръцете на смъртта!

Инженерът (усмихвайки се леко снизходително към говорещия): Е, приятелю, това звучи прекрасно, но все пак ние знаем…

Асистентът по философия: Добре де, знаем, но… замислете се, щом се опитваме да си говорим хладнокръвно, че това въобще няма как да се оспори и от съвременната наука. Защото нали онова, което бе за нас Everyman през всичките години, в които общувахме с него, бе всъщност неговата неповторима душа – невероятните му мисли, невероятните му идеи, с които ни събираше около себе си. Тя, а не просто онова накрая все по-пожълтяващо тяло и – не искам да си го спомням, но се е забило в паметта ми – онзи лош дъх, който все по-силно усещахме около него. Истинският, същинският Everyman и сега си е, приятели! Ние просто не можем вече да го виждаме, да го чуваме, да го усещаме!

(Седящите около Асистента по философия за известно време запазват мълчание, след като той е спрял да говори. Той обаче ги оглежда с блеснали очи и като че ли „отгоре“, победоносно. Личи си, че е още по-вдъхновен от думите си, но сякаш… по-скоро от самия себе си, отколкото от техния обект. Седналият в центъра на групата Инженер, въздъхва и се обръща към околните.)

Инженерът: Това, което казваш, наистина звучи логично. Мисля си обаче, че точно защото с „нематериалната“, както се изразяваш, душа на нашия Everyman, а пък и с всички, които наричаме „покойници“, ние вече не можем да имаме някакъв контакт, ние просто… нямаме сили да приемем истински това, което ни разясняваш сега. Изглежда, колкото и да сме логични, на всички ни е нужен, о, да беше възможно, поне някакъв „тукашен“ контакт с тъй наречената душа на покойния! Ако беше възможно, ако поне веднъж някой от тях поне за един миг би ни се явил тук, за да ни увери лично в това, което ни обясняват твоите древни философи.

(Обажда се Плачещото момиче.)

Плачещото момиче: Да, точно така! Аз си мечтая поне за един миг даже не да видя, а да чуя отново Everyman! И искам, разбира се, да вярвам, че душата му продължава да я има, но… не мога! Въпреки че страшно искам, не мога! (Отново захлупва лице в дланите си върху масата.)

(В този момент от другия ѝ край рязко повдига глава онази жена с черния шал, която в началото виждахме да шета в ъгъла на помещението, да подава чашите и която, едва сме го забелязали, междувременно е прекъснала шетнята си и към края на монолога на младия Асистент по философия е седнала на масата. Странно е, че дори това нейно движение стряска компанията и всички обръщат погледи към нея. В очите им се чете изненада. Все пак, тази жена е външен на групата човек, а се е настанила самоуверено, без да поиска позволение и сега всички виждат, че тя се готови да се включи в разговора им.)

Тъмната жена: (Още по-стряскащо е, че проговаряйки, тя се обръща към всички на масата и гласът ѝ е покровителствен и дори леко… по „даскалски“ ехиден.) Обаче не е никак логично, господа, да искате някакъв, пък макар и съвсем мигновен контакт с душите на вашите покойници. Още повече след като току-що се съгласихте с младия човек, че те са напълно нематериални и тъкмо затова смъртта не може да има власт над тях. Твърдите го, а виждам, че не можете да го повярвате. Аз пък също ще си позволя да ви кажа, че на учението на платонизма за безсмъртието на душите съвременната наука наистина няма да възрази. И тя ще признае, че чисто душевното (тя може и да не го нарече така) не е подчинено на тъй наречения закон на ентропията. Вероятно, тя ще ви разясни най-подробно, че собственото съдържание на тъй наречената душа, т.е. мислите, идеите, логическите връзки помежду им се произвеждат от определени протичащи в телесния мозък, физико-химични процеси, но въобще няма да седне да отрича, че самите мисли, самите идеи, ставащи възможни благодарение на тия материални процеси в мозъка, не са материални. Тя вероятно ще ви каже, че мозъкът и процесите, които той извършва са – ако се изразя със съвременните понятия – материалният „носител“ на мислите, на идеите и въобще на „душата“, която обаче е нещо различно от този свой „материален носител“.

Но ето защо това различно от него наистина би могло, тъкмо защото е различно от материалния си „носител“, би могло да пребивава и независимо от него. Например да бъде записано в книга. Тоест не можем ли да кажем и така: ето – в книгата „душата“ още приживе на тялото пребивава отделно от него. Вие, чух го преди малко, добре познавате книгите на вашия покоен приятел, наричан Everyman – неговите литературни и философски трудове. И все пак съгласете се, че и отделена по този начин от тялото, тая „душа“ на Everyman – собствено самите ѝ мисли, самите ѝ идеи – има в книгите му също свой „материален носител“. Книгата е, така да се каже… някакво друго негово тяло. И да, това тяло, за разлика от онова, което тогава докосвахте и виждахте, е много, много по-трайно. Книгата може да се препечатва, да се дигитализира, въобще да се възпроизвежда далеч след края на физическото тяло на автора си. И все пак и тя е… материална и значи, макар и по-бавно, също се разрушава. Но пак: разрушава се тя, за разлика от самите отпечатани върху нея мисли, които – те самите – не се разрушават заедно с нея. Те, мислите и идеите, които и са „душата“ – можете спокойно да го кажете – имат различно и от „тялото“ на книгата, и от което и да си представите материално тяло битие. А то, именно защото е чисто нематериално, наистина не се разрушава с разрушаването на „носителите“ си. Душата, чистата душа – можете да бъдете уверени заедно с всички т.нар. „платоници“ – наистина, наистина не претърпява смърт!

Сега обаче, без да се задълбочавам във вашите философии – ще си позволя да ви попитам – и особено Вас, млади господине (обръща се към Асистента по философия): къде и как съществува, да, чисто нематериалното – къде и как съществуват, чуйте ме, самите мисли, самите идеи, тяхната свързаност в нещо цяло – сиреч душата на този човек, ако отмислим от нея всеки материален „носител“, който я „носи“ в този свят и който, понеже е материален, се разрушава или както казвате заедно с вашия Платон, я „освобождава“ от себе си? Къде и как, видиш ли, вечно пребивава самата, да, самата душа? Къде и как, нека ви го кажа и по-просто, пребивават самите мисли, самите идеи на вашия приятел, когато се отмахне от тях (като отегчавало ги) тялото му; когато се отмахнат от тях сетне и книгите му, които също са нещо различно от тях; когато се отмахне, ако щете, даже езикът, чиито материални звуци или знаци също са нещо различно от тях? Къде и как съществува „свободна“ от всички „тела“, чисто нематериалната ви „субстанция“, която наричате „душа“ – душата на вашия Everyman? Ще ме прощавате, но ще трябва да ви го кажа: тя изобщо може да съществува само… ни-къде, именно ни-къде, защото на-всякъде, господине, този свят е… материален. И значи, ето – аз ще се съглася: „нематериалната субстанция“, която е „душата“ на вашия Everyman, е без-смъртна, но тя е безсмъртна… никъде, никъде и никак. Защото позволете ми да ви попитам и това: как, в какъв, ако щете, „модус“ са безсмъртни самите ѝ мисли, самите ѝ идеи, отделно от езика, в който се изговарят, отделно от книгите, в които са отпечатани, отделно от тялото, което ги „носи“? Ами в никакъв, повтарям ви, в никакъв, защото всеки възможен начин на съществуване в този свят е материален.

(След края на тези думи, от ъгъла на масата, където е седнала Тъмната жена, прозвучава тих, но предизвикващ истински тръпки смях.)

Тъмната жена: Ето затова обаче смъртта, уважаеми, въобще не се безпокои и никога не се е безпокояла от неразрушимостта на „чистата“ ви душа. Тази т.нар. „душа“, отделна от тялото, всъщност, не ѝ отнема онова, което я интересува. Не ѝ отнема човека, носителя на тази душа. Той винаги с всичко свое си остава в света, докато душата му сама по себе си – да, различна от тялото, с което я има в света, от книгите, в които я има в света, от езика, в който я има в света – е… извън света, а онова, което е извън него, не отнема на смъртта нищо. То не я побеждава в света, в който тя си остава царуваща – царуваща въпреки всички платонистки мъдрувания, млади господине.

(След тези думи седящите на масата задълго остават вцепенени. Минава време, докато най-сетне седящият по-настрани от Плачещото момиче мъж – с дълга коса, вързана на опашка – се размърдва и го виждаме да се навежда по посока на тъмния силует. Това е Бохемът, който заговаря с висок и в началото определено раздразнен глас.)

Втори диспут

Бохемът: Виждам, госпожо, че особено ревниво пазите службата си на – как да се изразя по-учтиво – „разпоредителка“ в това място на скръб и която очевидно ви кара да се намесвате в разговори на хора, които не са ви канили да го правите. Ще ви призная, че аз, а струва ми се и моите приятели, наистина се смутихме от вашите думи. Онова, което казахте накрая, действително звучи убедително и като че ли ни отне възможността поне малко да утешим скръбта си с нещата, които ни изложи нашият философ. Да, душата – собствено душата на скъпия ни приятел – именно защото трябва да е нещо абсолютно нематериално – май наистина няма къде и по какъв начин да я има в този наш свят.

Докато ви слушах обаче, аз изведнъж си спомних за нещо, което преди пет-шест години бях чул от самия него и което тогава хем ме впечатли, хем ми подейства… доста освобождаващо. Може би защото аз въобще не обичам да се товаря и с грижи, и с мисли, които бих могъл да си спестя. То може да прозвучи странно, но пък е толкова просто, че оттогава винаги съм се питал защо хората не му обръщат вниманието, което заслужава. Прочее, след като продължавате да седите с нас, чуйте, госпожо, това, което ще ви кажа сега аз. Не е ли вярно, отговорете ми моля, че докато ние сме живи, докато сме тук, в този свят, дори в него да ни тормозят болки и болести, смъртта все пак е… отвъд нас и ние сме – да се изразя картинно – вън от ръцете ѝ? Когато обаче тя дойде (от което непрестанно се страхуваме), когато престанем да бъдем живи, нас вече… ни няма и значи, ако продължа да се изразявам по този картинен начин – тя пак ни няма, няма нас в ръцете си. Нали самата вие, госпожо, ни заявихте преди малко, че към онова, което не е в света, смъртта нямала отношение. Вижте обаче колко е просто: смъртта ни няма в ръцете си, когато сме живи и докато сме живи, дори и да страдаме в този живот. Няма ни до най-последния момент, в който сме живи. След този последен момент обаче, както сама ни го заявихте, нас вече ни няма никъде и никак в света и значи в ръцете на смъртта… пак няма нищо. Смъртта – така излиза – винаги е с празни ръце. Тя няма никого от нас, които сме живи, защото все още… сме живи. Тя обаче няма и никого от ония, които са мъртви, защото те пък са мъртви. Какво значи има въобще смъртта? Добре, абсолютно нематериалната душа, т.е. чистите ѝ мисли, чистите ѝ идеи, различни от звуците или знаците на езика, в който са тук, различни от книгите, аудио- и видеозаписите, в които са тук, различни от тялото, от мозъка му, в който са тук, са нещо извън света, в който, казвате, смъртта си царува и който изобщо я интересува. Но хайде, кажете ми, какво пък има тя в света и кога го има? Няма живия човек, защото той е жив, няма и мъртвия, защото… е мъртъв и го няма. Да, признавам си съвсем честно, че аз също не мога да се примиря с това, че нашия Everyman го няма вече, но си давам сметка, че докато го имаше, него, въпреки всичките му болести (как да ви го кажа, не съм философ), си го имаше и смъртта не го засягаше. Днес вече, казвате, го няма, а щом го няма, смъртта, която така ни травмира, пак не го засяга. Смъртта (обръща се към всички на масата) ще си позволя да ви го кажа, приятели, не засяга и не бива да засяга никого от нас, а значи – ако можехме да бъдем малко по-малко сантиментални и по-хладнокръвни пред лицето ѝ (това май искаше да ми каже тогава Everyman) – смъртта не бива да ни засяга въобще по принцип. Простете, ако това ви звучи цинично, особено в това място, но аз…

(В следващия момент от тъмния край на масата прозвучава смях и сега той е стряскащ. Всички се обръщат натам.)

Тъмната жена: (през смях) Извинявам се, че отново се намесвам, но наистина ми стана много смешно! Не очаквах да чуя точно тук прашасалата мъдрост на другия „знаменит древен философ“, макар че вашият приятел и на вид си е малко епикуреец. „Когато съм тук, смъртта още я няма, за да се боя от нея; когато смъртта е тук – мен вече ме няма, та да се боя от нея.“ Да, страшно хитро! Мога ли да ви попитам, уважаеми господине, сещате ли се някой да е утешил страха си от смъртта с тази остроумица? Щом е толкова проста и ясна, не би ли трябвало в този свят – поне от времето на съчинилия я Епикур – въобще и да не съществува страх от смъртта? Или да го изпитват само бездънно глупавите, ония, които не могат да съобразят, че две и две е четири? Нещо повече: бихте ли ми казали, господине, защо практически всички страдащи и боледуващи, дори когато научат, че болестта им вече не подлежи на лечение, продължават безсмислено да я търпят, вместо просто да решат – което в случая е много по-логично – да престане да ги… има? Защо дори достигналите дълбока старост не пожелават изведнъж да се оттеглят от този – това всички знаят – не можещ да няма край живот, в който смъртта още я няма, и да отидат там, където тях няма да ги има?

Щом искате да водите сериозен разговор, господа, аз пък ще ви приканя да се помъчите да изговорите съвсем честно – наистина съвсем честно, дори изговореното да ви прозвучи абсурдно – с какво, с какво собствено ви плаши смъртта. От какво се боите, когато се боите от смъртта? И ми се струва, че ако успеете да го изречете наистина честно, вие сами ще разберете защо този всъщност абсолютно наивен аргумент никога никого не е утешил. „Когато аз съм тук, смъртта я няма, когато смъртта е тук, мен ме няма.“ Вслушайте се внимателно в тия думи: „Когато смъртта е тук, мен ме няма“. Чувате ли – „мен ме няма“, „мен ще ме няма (когато дойде смъртта)“. А как ще ме няма? И какво ще бъде това „да ме няма“? Признайте си, че както и да ви убеждава оня Епикур, душата ви ясно ви свидетелства и ви го свидетелства направо от само себе си, че на вас, които сте се появили в този свят, ви е съдено едно време – всякога всъщност кратко – в което ще съществувате, ще ви има и една безкрайност, в която… няма да съществувате, ще ви няма, в която ще сте мъртви, но… вие, вие ще сте мъртви, вие „няма да съществувате“. Всъщност ето това е за вас смъртта, ако се осмелите да я погледнете честно. Тя е – как да ви го обясня – един безкраен „затвор“ на несъществуването, в който всички предварително, с раждането си сте осъдени да попаднете, който ще дойде… за вас. Признайте си, че това всъщност е за вас смъртта – не просто небитие, а небитие, което ще ми принадлежи, в което завинаги след живота ще… пребивавам. Това, че ще сте мъртви, че ще ви няма, е нещо, което ще стане и ще бъде с вас и аз пак ви призовавам да си признаете, че освен като биващо с вас вие въобще не можете да си представите несъществуването си. Вие, да го кажа така, не можете, въпреки всяка логика (към която иначе сте много привързани) да деперсонализирате несъществуването си. Щом въобще сте засъществували, вие, вие и няма да съществувате. И ето откъде произлиза, уважаеми, невъзможността ви да имате смъртта си като нещо, което не ви засяга. Съгласна съм, че е лесно, чисто логически да се съобрази онова, което казва Епикур: нали мен няма да ме има, когато смъртта дойде – защо да се страхувам от нея, защо тя да ме засяга? В смъртта на мен ми предстои небитие, а в небитието… няма нищо – няма съзнаване, няма чувства, няма памет, няма абсолютно нищо (колкото и да е непредставимо това нещо – „нищото“). Защо да се боя от него тогава? Защо да ме засяга то тогава? Ами защото се боя тъкмо от… нищото, защото не мога да имам дори нищото освен като „нещо с мен“. Попитайте се прочее, защо няма земен народ, на който да не е присъщо в някаква форма вярването, че след края на този живот ние, или добре душите ни – отиваме в някакво тъмно, подземно място, което се нарича „шеол“, „аид“ и тем подобни, и в него пребиваваме като сенки, пребиваваме мъртви, пребиваваме вечно мъртви.

Та тъй, уважаеми, нека ви кажа и това: смъртта не се бои от аргумента на вашия Епикур, той не я сразява, защото тя въобще не е, както си мисли той, небитие, но е вашето, вашето небитие, „шеолът“, в който след живота, в който ви е имало, а смъртта я е нямало, ще ви няма, да – но вас, вас ще ви няма! Смъртта не е призрак, уважаеми, и това хората, колкото и да им се иска, не могат да отхвърлят!

(Следва.)