Откъс от новото издание на фондация „Комунитас“

Книгата „Пилат и Иисус“ под авторството на Джорджо Агамбен е посветена на срещата между временното и вечното, разкрита в евангелския епизод на разговора между римския прокуратор и Спасителя. „Иисус, Чието Царство не е от този свят, приема да се подложи на осъждането на един съдник – Пилат, който отказва да Го осъди. Дебатът – ако изобщо става дума за дебат – трае шест часа, ала накрая съдията не произнася присъда. Той просто Го „предава“ на първосвещениците и палачите“, пише италианският философ.

Книгата ще бъде представена на 27 май, вторник, от 18.30 часа в Книжен център „Гринуич“ в София.

Джорджо Агамбен (род. 1942) е италиански мислител и един от най-значимите съвременни философи. Той е практикуващ католик и през 1964 г. изиграва ролята на апостол Филип във филма на Пиер Паоло Пазолини „Евангелие по Матея“. Участва в семинарите на Мартин Хайдегер (1966–1968), преводач е на текстове на св. Йоан Кръстни и Валтер Бенямин на италиански. Защитава дисертация върху творчеството на Симон Вейл. Автор е на множество трудове, някои от които посветени на християнството: „Времето, което остава. Коментар върху Послание до римляните“ (2000), „Църквата и Царството“ (2010), „Тайнството на злото“ (2013). На български език са преведени книгите му „Homo sacer“ (2004), „Homo sacer II“ (2019), „Идеята за проза“ (2020), „Що е?“ (2021), „Употребата на телата – Homo sacer IV.2“ (2024) и др.

„Пилат и Иисус“, Джорджо Агамбен, превод от италиански Тони Николов, фондация „Комунитас“, 2025 г.

1.

Symbolon – Символът, с който хрис­тияните изповядват своята вяра, съдържа освен споменаванията на Господ Иисус Христос и Дева Мария ед­но-единствено собствено име, съв­сем чуждо – поне привидно – на богословския контекст. Става дума при това за езичник – Понтий Пилат: staurothenta te hyper hemon epi Ропtiои Pilatou („разпнат за нас при Понтия Пилата“). В Символа на вярата (Credo), приет от епископите през 325 г. в Ни­кея, това име не се споменава. Във формулата на вероизповедта са го до­бавили чак през 381 г. след Константи­нополския събор, съдейки по всичко, за да придадат на Страстите Хрис­тови исторически характер, като фиксират това събитие в хронологи­ята. Отбелязват, че „християнски­ят Символ на вярата говори за исто­рически процеси. За споменаването на Понтий Пилат съществуват оба­че доста по-сериозни основания, той не е птица, случайно кацнала из онези места“ (Schmitt, S. 253).

Че християнството е историчес­ка религия и че „тайнствата“, за кои­то разказва, са преди всичко истори­чески факти, в това няма съмнение. Ако е вярно, че Въплъщението на Хрис­тос е „историческо събитие с безкрай­на уникалност, което е невъзможно нито да се усвои, нито да се присвои“ (ibid .), тогава съдът над Иисус се прев­ръща в един от ключовите моменти в историята на човечеството, важна пресечна точка на историята с веч­ността. В такъв случай е особено важ­но да се разбере как и защо това пре­сичане на преходното и вечното, на божественото и човешкото, е приело формата на krisis, сиреч на осъждане в рамките на един процес.

2.

Защо точно Пилат? Някаква фор­мула от типа на Tiberiou kaesaros („на Тиберия кесарят“) – като на сечените при Пилат монети, изначално внуша­ва доверие, включително и защото с това словосъчетание Лука обознача­ва началото на проповедта на Йоан Кръстител (Лук. 3:1); или – sub Tiberio (както казва Данте чрез устата на Вергилий: „Роден sub Julio“, „Ад“, I пе­сен, 70) – изрази, които много повече биха съответствали на поставената задача. И ако светите отци, събрали се в Константинопол, са предпочели не Тиберий, а Пилат – префекта, как­то го нарича Тацит (Annales, XV, 44) в един от малкото небиблейски източ­ници, сиреч „прокуратора на Иудея“ пред кесаря, то възможно е причина­та за този очевидно хронографски замисъл да е значимостта на Пилат в разказа на Евангелията. Педантич­ното внимание, с което Йоан, но също така Марк, Лука и Матей опис­ват неговите съмнения, обърканите му и загадъчни съждения, буквално предавайки неговите слова, ни убеж­дават, че eвангелистите може би за първи път се стремят да изградят персонаж с неговата психология и с идиотизмите му. Изразителността на този портрет подбужда Лафатер да възкликне в едно писмо от 1781 г. до Гьоте: „В него аз съзирам всичко: не­бето, земята и ада, добродетелта и порока, мъдростта и безумието, съд­бата и свободата: той е символ на всичко във всичко“. Може да се каже, че Пилат е единственият истински „персонаж“ в Евангелията (Ницше го описва в „Антихрист“ по следния на­чин: „В целия Нов Завет има само една фигура – Figur– предизвикваща уважение, той е този човек, за чиито чувства поне нещо знаем („управителят се чудеше твърде много“, Мат. 27:14; Марк. 15:5; „повече се уплаши“, Иоан. 19:8). Също така са ни известни неговото негодувание и уплахата му (например, когато крещи на Иисус, който мълчаливо е застанал пред него: „На мене ли не отговаряш – emoi ou laleis? Не знаеш ли, че имам власт да Те разпна, и власт имам да Те пусна?“, Иоан. 19:10), както и ироничността (или поне някои съзират ирония в прословутия му въпрос: „Що е истина?“, Иоан. 18:38); или лицемерната педантичност (свидетелство за която е това, че той повдига въпрос за пълномощията на Ирод, след което ритуално си измива ръцете, като по този начин смята, че се очиства от кръвта на осъдения праведник), или раздразнението (безапелационното „каквото писах, писах“, Иоан. 19:22) спрямо първосвещениците, които го молят да смени надписа на кръста). Мимолетно се запознаваме и с жена му, която по време на съдебния про­цес праща да му кажат да не осъжда Иисус: „Не прави нищо на Тоя Правед­ник“ (Мат. 27:19).

3.

На призванието на този образ да се превърне в персонаж обръща внима­ние Михаил Булгаков в изумителните си истории за Пилат, които дяволът разказва в „Майстора и Маргарита“, както и Александър Лернет-Холения в грандиозния си теологически фарс, включен в романа „Граф Сен Жермен“. Ала най-ранното свидетелство за това е в така наречените „апокриф­ни“ текстове от Новия завет (тер­мин, който сега означава „лъжливи, недостоверни“, докато всъщност става дума за „скрити“); именно там откриваме присъствието на цял ци­къл за Пилат. На първо място това е Евангелието на Никодим (Moraldi, pp. 567–588), където сцената от съда над Иисус е представена много по-детайл­но, отколкото в синоптичните Еван­гелия. Когато отвеждат Иисус при Пилат, хоругвите на знаменосците по чудодеен начин се скланят пред Него.

В съдебния процес се намесват два­надесет прозелити и свидетелстват срещу обвиненията, че Иисус е „роден от прелюбодеяние“, потвърждавай­ки, че Йосиф и Мария са имали сключен брак. В процеса участва и Никодим, който на свой ред дава свидетелски показания в полза на Иисус. Целият този съдебен процес е драматич­но представен като противостоя­ние между иудейските обвинители, които авторът изброява един след друг (Анна, Каиафа, Сумий и Датам, Гамалиил, Иуда, Левий, Александър, Нефталим и Иаир), и Пилат, който постоянно се дразни и практичес­ки открито застава на страната на Иисус, включително и заради това, че жена му „почита Бога и симпатизира на иудеите“ (Евангелие от Никодим). Диалогът с Иисус за истината, който прекъсва в синоптичните Евангелия с въпроса на Пилат, тук, както ще ви­дим впоследствие, продължава и дори придобива съвършено различно значе­ние. Ето защо още по-неочаквано е, че Пилат отстъпва пред настойчиви­те искания на иудеите и поддавайки се на непонятен страх, заповядва да бичуват и да разпнат Христос.

4.

Легендата за Пилат (така наре­чените Acta или Gesta Pilati) се състои от две разминаващи се линии. Преди всичко „бялата“ легенда, основаваща се на измамни донесения до импера­тор Тиберий, както и Paradosis, с ъ­гласно който Пилат и неговата жена Прокла като че ли са осъзнали бо­жествената природа на Иисус и само поради слабост са се поддали на нас­тояванията на иудеите. Тази легенда потвърждава и Тертулиан, уверявай­ки, че Пилат е бил принуден да издаде заповед за разпването на Иисус под силния натиск на иудеите (violentia suffragiorum in crucem dedi sibi extorserint), но „вече като осъзнат християнин“ (pro sua conscientia christianus) съобщава в писмо до императора за чудесата и Възкресението на Иисус (Apol. XXI, 18–24). Paradosis (нещо като „заръ­ката“ или „преданието“) на Пилат предполага наличието на това посла­ние (което съществува в множество версии и всички те, естествено, са фалшиви), което започва с възмуще­нието на Тиберий, след като той про­чита писмото (Moraldi, pp. 717–723).
Императорът заповядва да докарат Пилат в окови в Рим и го пита как е могъл да разпне някого, знаейки, че той е в състояние да стори такива велики чудеса. Пилат се оправдава, обвинявайки иудеите, и заявява убе­деността си, че Иисус е „по-силен от всички богове, които почитаме“. Бя­лата легенда за Пилат го представя, колкото и да е парадоксално, като таен поборник на християнството срещу иудеите и езичниците. За това свидетелства самозащитата на Пи­лат пред Иисус, когато Тиберий ре­шава да го обезглави:

Господи, не ме обричай ведно с тези зловредни иудеи
на унищожение. Не бих дигнал ръка срещу Теб, ако не
бе ме подстрекавала обезумялата тълпа: но Ти знаеш,
че действах поради неведение. Не ме осъждай заради този
грях, но прости на мен и на твоята рабиня Прокла, която
ще стои редом до мен в часа на мо­ята смърт и която
Ти избра, за да пророчества за Твоето разпване на кръста.
Не я осъждай заради моя грях, смили се над нас и ни причисли
към Твоите праведници.

И когато Пилат, вече обърнал се към християнството, завършва мо­литвата си, от небесата се разнася глас, възвестяващ спасението:

Всички народи и всички колена ще възликуват,
защото под твоя власт са се изпълнили пророчест­вата
за Мене. И по време на вто­рото Мое пришествие, сам
ти ще бъдеш свидетел, когато ще съдя дванайсетте колена
Израилеви, както и онези, които не изповяд­ват Моето име.

В този миг обезглавяват Пилат, но ангел подхваща отсечената му глава. Прокла, виждайки ангела, кой­то отнася главата на небето, „се преизпълнила с радост, предала Богу дух и била погребана заедно с мъжа си по волята на нашия Господ Иисус Христос“.

Разказът за обръщането на Пи­лат към християнството достига апогея си в Евангелието на Гамалиил, съхранило се в етиопска версия. Там четем, че:

Пилат и жена му възлюбили Иисус като самите себе си.
Но той запо­вядал да Го бичуват в угода на ко­варните
иудеи, за да бъдат сърца­та им по-благосклонни към Него,
за да Го пуснат и да не Го осъдят на смърт (Moraldi, p. 662).

Иудеите обаче го измамили, ка­райки го да повярва, че ако той нака­же Иисус по този начин, тогава те ще Го пуснат. Ето защо след разпва­нето Иисус се явява в съня на Пилат („Сиянието Му превъзмогваше слън­чевото озарение и в тази светлина бе окъпан целият град освен синаго­гата на иудеите“) и го утешава с ду­мите: „Пилате, ти плачеш, защото нареди да бичуват Иисус? Не бой се! Изпълнил си това, що Му е било писа­но“ (ibid., р. 673).

Твърди се, че чрез оправданието на Пилат християните са се опит­вали да спечелят благоволението на римляните и че опрощаването на гре­ховете на Пилат в легендата съвпада с намерението им да припишат от­говорността за разпването изцяло върху иудеите. Ето защо не е чудно, че Пилат е бил причислен към лика на светците в Етиопската църква, а па­метта за жена му се чества на 26 ок­томври от Православната църква.

5.

Бялата легенда за Пилат проти­воречи на написаното в небиблейски­те източници. Филон Александрий­ски разказва в Legatiо ad Gaium („Мисия при Гай“, 209–307 сл. Хр.) за неговите действия, които евреите са сметна­ли за богохулство (той вкарва в дво­реца на Ирод Велики златните щи­тове, посветени на Тиберий), описва го като човек „непреклонен, упрям и свиреп“ (akamptos, authades, ameiliktos). По-сетне в една сцена, където Пилат бива обхванат от страхове и съмне­ния, подобни на описаните в Еванге­лията, го определя като „жесток и гневлив“. В такъв именно персонаж се превръща и героят на черната ле­генда за Пилат, който по най-любопи­тен начин се преплита със сказание­то за Вероника. Според тази легенда (Moraldi, p. 721–724), в която както Иисус, така и Вероника обладават чудотворни сили, болният Тиберий узнава, че в Йерусалим живее лечител на име Иисус, избавящ от всякакви недъзи чрез слово (Булгаков изглежда, че е познавал тази версия, защото в неговия разказ Пилат упорито нари­ча Иисус лечител). Тогава императо­рът изпраща довереника си Волуси­ан при Пилат със заповед да намери Иисус и да Го отведе в Рим. Щом Волу­сиан пристига в Йерусалим и съобща­ва за заповедта на императора, Пи­лат „страшно се изплашва […], тъй като си спомня, че сам е наредил без вина да убият Иисус“, и отговаря, че този човек е бил престъпник, затова е заповядал да Го разпнат. По пътя към дома Волусиан среща жена на име Вероника, пита я за Иисус и разказва каква е целта на неговото пътуване.

Жената, ридаейки, му отвръща: „Горко ми, Този,
Когото Пилат нареди да бъде осъден и разпнат,
бе моят Господ и моят Бог“. Опе­чален, пратеникът
ú отговаря: „Горко и на мен, защото не мога
да изпълня това, за което ме из­прати моят господар“.
А Верони­ка му отговаря: „Когато моят Господ отиваше
да проповядва, не можех да понеса разлъката с Него;
затова ми се прииска да ми изпишат образа Му. И бях
понес­ла платно на художника, когато ме срещна моят
Господ и ме по­пита къде съм тръгнала. Щом му открих
замисъла си, Той взе плат­ното от ръцете ми, запечата
на него благословения Свой Лик и ми го върна. И ако
с благоговение пог­ледне на този образ твоят госпо­дар,
тутакси ще бъде възнаграден с благодатта на здравето“.
А Во­лусиан я пита: „Може ли със зла­то или сребро
да се измери подоб­но изображение?“ А тя му казва:
„Не, само с благоговейна почит. Затуй ще дойда с теб,
вземайки образа, за да го види Цезарят,
а после ще се върна обратно“.

Тогава Волусиан заминава за Рим заедно с Вероника и докладва на импе­ратор Тиберий, че Пилат и иудеите от завист са осъдили лечителя Иисус на безвинна смърт.

„Но дойде заедно с мен тази ма­трона и ти донесе
Неговия образ. Ако благоговейно се вгледаш в Него,
тутакси ще бъдеш възнаг­раден с благодатта на здравето“.
Цезарят заповядва да застелят пътя с копринени тъкани
и да му донесат това изображение неза­бавно; и още щом
Го вижда, си връ­ща първоначалното здраве.

Тогава Тиберий заповядва да арес­туват Пилат и да го доведат в Рим. Но преди да застане пред разгневения император, Пилат, който според тази легенда е мошеник, облича доне­сения от него „непорочен хитон“ на Иисус (същата тази tunica inconsutilis, „хитонът, изтъкан цял отгоре до­долу“, Иоан. 19:23, но легендата не обяс­нява как дрехата е попаднала у него). Тутакси гневът на Тиберий стихва и той не може да му предяви обвине­ние. За всеобща почуда ситуацията пак и пак се повтаря: когато Пилат не е редом, има вид на отявлен зло­дей, но щом се появи, изглежда като кротък и благочестив човек. Накрая, следвайки божественото вдъхнове­ние или съветите на някой христия­нин, Тиберий заповядва на Пилат да свали хитона си. Усещането тутак­си се променя, Тиберий си връща самообладанието, заповядва да затво­рят Пилат в тъмница и го осъжда на позорна смърт. Щом чува присъдата, Пилат извършва самоубийство, про­низвайки се със собствения си кинжал. Към тялото му привързват огромен камък и го хвърлят в Тибър,

но злите и нечестиви духове се радват съвместно
на скверния труп, вълните беснеят, привеж­дайки
в ужас римляните, от небе­то се спускат гръмове
и мълнии, буря и град, така че всички наоко­ло
са обзети от непомерен страх.

В този момент към легендата за Пилат се прибавя преданието за пре­насянето на неговото обзето от де­мони тяло от една гробница в друга. Римляните извличат тялото му от Тибър и в знак на презрение го хвър­лят в Рона, „тъй като тогава Виен се е смятал за прокълнато място, а и Виен звучи като „път в геената“. Но и там се събират злите духове, налагайки същия безпорядък. Тогава пренасят тялото в Лозана и там съгласно местните обичаи го занасят на върха на планината, откъдето го хвърлят в дълбоката пропаст, къде­то според легендата „и до ден дне­шен продължават да клокочат дявол­ските козни“.

6.

Евангелистите, които, разбира се, не са могли да присъстват на про­цеса, не смятат за необходимо да уточнят източниците на своя раз­каз, но тъкмо отсъствието на фи­лологическа точност придава на по­вествованието им несравнима епич­на тоналност. Писмата и легендите с техния мрачен или славен край ве­роятно са били измислени, за да снаб­дят съдебното дело с документация, за да може да се изтълкува поведе­нието на Пилат. Те обясняват защо префектът на Иудея с всички сили се опитва да предотврати осъждането на Иисус (той знае, както става ясно от писмото на Тиберий, че Иисус не само че не е бил виновен, но е и из­вършвал божествени чудеса), както и ненадейната му отстъпчивост пред иудеите (в действителност той е бил завистлив и страхлив). Поведението на Пилат по време на съда може и да изглежда загадъчно, тъй като присъдата на префекта във всички случаи е нещо съществено.

На гръцки „съд“ е krisis (от krino, което етимологически означава „раз­делям, разрешавам“). Освен юридиче­ския компонент в този термин има и медицинско значение (krisis като ре­шаващ момент от развитието на бо­лестта, когато лекарят трябва „да разсъди“ ще живее ли болният, или ще умре), както и теологическо значение (Страшният съд: en hemerai kriseos, „в съдния ден“ – това предупреждение на няколко пъти излиза от устата на Иисус в Посланията на Павел: en hemerai hote krinei, „в деня, когато, съ­гласно моето благовестие, Бог чрез Иисуса Христа ще съди тайните на човеците“, Рим. 2:16).

В повествованието на евангелис­тите това слово не се среща. В ка­чеството на технически термин за обозначаване на функцията на съдия­та се използва bema, съдийският п рес­тол или подиумът, откъдето трябва да се произнесе присъдата (sella curulis на римския магистрат). Когато Пи­лат се готви да произнесе осъдител­ната присъда, той сяда на bema-та. „Пилат, като чу тая дума, изведе вън Иисуса и седна на съдището, на мяс­тото, наречено Литостротон, а по еврейски Гавата“ (Иоан. 19:13). Също­то е описано и в Евангелието на Ма­тея (Мат. 27:19): „Между това, кога­то той седеше на съдийския престол – сиреч изпълнява функцията на съдия (във Вулгата това е преведено като sedente pro tribunali) – жена му прати да му кажат [… ]“. В Деяния на апостоли­те (18:12) този термин означава прос­то „съдилище“: „Иудеите единодуш­но нападнаха Павла и го отведоха на съдилището“ (eis to bema). По подобен на чин в Посланията на Павел bema оз­начава като синекдоха понятието за Страшния съд: „Защото всички ние трябва да се явим пред Христовото съдилище“ (bema, 2 Кор. 5:10). Ала Бо­жият съд е напълно противопоста­вен на човешкия съд, защото хората не трябва да се съдят помежду си: „А ти защо съдиш (ti krineis) брата си? […] Всички ще застанем пред съдили­щето Христово“ (Рим. 14:10).

На съдебния процес, който се раз­гръща пред Пилат, двете bema, двете съдебни процедури и двете царства сякаш се сблъскват: човешкото и божественото, временното и вечно­то. Шпенглер дава израз на това про­тивопоставяне с типичната за него яркост:

Когато довеждат Иисус при Пи­лат, два свята се сблъскват челно и непримиримо: светът на фак­тите и светът на истината, и то с такава ужасяваща яснота, както никога другаде в световна­та история“ (Spengler, S. 968).

Именно светът на фактите трябва да съди света на истината, временното царство да произнесе присъда над Вечното царство. Ето защо е необходимо грижливо да пре­гледаме всеки детайл от летописа на този решаващ сблъсък, на този исто­рически krisis, който в някакъв смисъл все още продължава.