Откъс от изданието на СОНМ, преводът е на Тодорка Минева
В автобиографичния си роман „Писмо до моя диктатор“ швейцарският писател от румънски произход Йожен Мелц (род. 1969 г.) се връща към ранното си детство в тоталитарна Румъния и описва въздействието на зловещата сянка на „вожда и учителя на народа“ Николае Чаушеску не само върху света на малкото дете, но и върху този на възрастния, отдавна напуснал родината си и заживял с родителите си в друга, свободна страна. Текстът на Йожен не е късна разплата с диктатора като въплъщение на политическия режим, заради който хиляди румънци поемат по пътя на изгнанието. В него има и хумор, и горчивина, но и снизходителна усмивка към Историята, позволила на тягостния спомен да се промъкне в детската душа и да остане там завинаги.
Изданието е подкрепено от TRADUKI – Европейска мрежа за литература и книги в Югоизточна Европа и немскоезичния свят.
Йожен, „Писмо до моя диктатор“, превод от френски Тодорка Минева, художник на корицата Веселин Праматаров, издателство СОНМ, 2025 г.
Николае,
Роден съм в страната, мачкана от теб цели двадесет и две години. Родителите ми избягаха от твоята политическа полиция, която шпионираше и тероризираше населението. Бях шестгодишен, когато заминах при тях в Швейцария – страна, която няма вяра на лидерите и всяка година сменя своя президент. Бях двадесетгодишен, когато те разстреляха. Днес съм на петдесет и две. Вече тридесет и две години лежиш в гроба, Николае.
Определено ти не би харесал човек като мен. Историите, които пиша, разкриват абсурдността на света. Допада ми иронията и намирам самоиронията за спасителна.
С една дума, за мен е въпрос на чест да нямам нищо общо с теб. И все пак съм ти задължен. Имам дълг към теб. Досаден и притеснителен.
Нашата история започна повече от добре. Лицето ти се появяваше на плакатите по стените, по оградите и големите билбордове, които затуляха фасадите на сградите. Нямаше булевард в Букурещ без твой портрет. Минувачите по улиците, пътниците в трамваите, автомобилистите – всички се любуваха на геройските ти дела.
Ти караше трактор през житно поле със златни класове. Пускаше гълъб над някакъв завод. Привеждаше се над група невръстни ученици, които те целуваха и ти поднасяха букети с рози. Усмихваше ми се от всеки уличен ъгъл. Вкъщи лицето ти се появяваше всеки ден на чернобелия телевизионен екран. В рулевата рубка на огромен кораб ти държеше щурвала, който капитанът ти бе отстъпил най-покорно. Командваше генерали с огромни фуражки, които те слушаха крайно внимателно. Качваше се на самолети под светкавиците на фотографите. Излизаше от черната си лимузина със забързана крачка. Застанал на балкона на палата си, приветстваше тълпата, която плачеше от радост, докато слушаше речите ти. С кръвожадна усмивка позираше до карпатската мечка, която току-що беше отстрелял.
Всички те обичаха и ти не се боеше от нищо. Имах чувството, че ти, вездесъщ Господ Бог, беше член на моето семейство.
Комунистическата пропаганда не въздействаше само на петгодишните деца. В началото на твоето управление, през 1965 година, популярността ти не беше илюзорна. Народът наистина те харесваше. Три години по-късно, когато Москва прати танковете да смажат Пражката пролет, Румъния беше единствената страна от Варшавския договор, която не изпрати свои войници. Нещо повече! Ти осъди публично организираната от Кремъл репресия: „Нахлуването в Чехословакия е огромна грешка и сериозна заплаха за мира в Европа и бъдещето на социализма в света!“ – заяви от балкона на централата на Румънската комунистическа партия в Букурещ. Изпълнената с гордост тълпа те аплодира.
Варшавският договор, Източният блок, СССР, Берлинската стена… Предупреждавам те, Николае, тези думи имат дъх на нафталин. Днес младите европейци дори не могат да си представят, че континентът бе разделен на две в продължение на десетилетия.
Роден съм в Източния блок шест дни преди Нийл Армстронг да стъпи в Морето на спокойствието. През онзи паметен юли на 1969 година единствена Румъния сред страните от Източния блок беше разрешила телевизионното излъчване на американското кацане на Луната.
Представям си гинеколозите и акушерките в родилното отделение, вперили поглед в малкия телевизор, поставен в кабинета на главния лекар. Представям си безсънните нощи на медицинския персонал: „Изстреляха ли ракетата „Аполо“? Капсулата в орбитата около Луната ли е? Отдели ли се лунният модул? Кацна ли? Излязоха ли астронавтите? Стъпиха ли вече на Луната?“. Благодарение на теб първите ми дни на земята са преминали в своеобразна космическа възторженост. Признателен съм ти за това.
От гледна точка на майка ми, нещата съвсем не са се развили безболезнено. Бебето е било с неправилно предлежание: с краката напред. Нямал съм търпение да изпитам радостите от спускането по пързалката на живота. Не е можело да се направи нищо, за да се наместя правилно. Наложило се е гинекологът да вземе решение: епидурална анестезия и цезарово сечение. Операцията е минала добре. Майка ми нито е охкала, нито е пъшкала, както при раждането на по-големия ми брат. И все пак се е чувствала ужасно. Сякаш някой е бърникал с две ръце в червата ѝ. Накрая е припаднала. Събудила се е след няколко часа в пещта на общата палата. Двата вентилатора на тавана точно този ден са стачкували срещу вятъра.
Родителите ми живееха близо до Северната гара, в някогашно художническо ателие. Едно-единствено помещение от 20 м2 с кухничка и баня колкото кафена чашка. Кахлената печка в единия ъгъл на помещението гореше с дърва. Държахме запасите от дървата под пода, в изба с пръстена настилка, където се спускахме през един капак.
Нищо общо с разкошните ти резиденции. Жаден за лукс, ти се местеше от палата си във вилата, от замъка – в ловната хижа. Но не ти беше достатъчно да обикаляш само свидната си татковина, затова се натрисаше на гости на световните лидери. От шаха на Иран до Великия кормчия Мао – с кого ли не си се прегръщал горещо? Понеже не се „равняваше“ по политиката на Кремъл, президентите от Запада те харесваха. Даваш ли си сметка, Николае? Пътувал си до Съединените щати по-често и от английската кралица!
Шапка ти свалям! Умееше да лавираш.
През май 1968 година Шарл дьо Гол дойде при теб на официално посещение и стоя цяла седмица. Париж се давеше от дима на горящите автомобили. Латинският квартал се губеше под барикадите. Студентите мятаха павета по шестте хиляди жандармеристи, пратени да ги арестуват. Сорбоната беше окупирана от студенти, които водеха разгорещени дебати. Недоволството, обхванало университетските среди, заплашваше да се пренесе и сред работническата класа. И въпреки това на Дьо Гол му се стори най-належащо да отлети за Букурещ. В събота, 18 май, докато Франция бе парализирана от един милион стачкуващи работници, Шарл дьо Гол се появи в Букурещкия университет, където беше приветстван от възторженото студентство.
Следващото лято президентът Никсън те удостои с кратко двудневно посещение. Хиляди студенти от цяла Америка освиркваха този омразен президент, пратил половин милион американски войници да обстрелват Виетнам с напалм. Но в Букурещкия университет Никсън беше посрещнат с бурни аплодисменти и ставане на крака!
Представям си как западните администрации си препращат информацията: „Критикуват ви в собствената ви страна? Младежта ви ненавижда? Вече не смеете да слезете от лимузината в собствената си столица? Не се колебайте повече: подарете си публична поява сред гражданството в Румъния на Чаушеску. Уредът за измерване на аплодисментите ще отчете максимални стойности. Гарантирана дружеска атмосфера“.
Нека не упрекваме румънската младеж за възторженото посрещане на Никсън. Този прекомерно радушен прием на чуждестранните президенти свидетелстваше преди всичко за жажда за отваряне към света. Свободата на придвижване беше погинала заедно с провъзгласяването на Румъния за народна република след Втората световна война.
През 1969 година построяването на Берлинската стена се превърна в символ на целия континент. Тя беше наречена „Стена на свободата“ от Източна Германия, която я издигна, и „Стена на срама“ от западногерманците. Свободни, защото са се зазидали? Комунистическата пропаганда не се спираше пред нищо.
Все пак в Румъния по време на твоето управление бяха допускани краткосрочни пътувания в чужбина. За да гарантира завръщането в родното гнездо, твоята Национална комисия по визите и паспортите се опираше на едно просто правило: разделянето на близките. Ако ставаше дума за двойка без деца, единият от двамата партньори преминаваше границата, докато другият оставаше в страната. Ако ставаше дума за семейство, то тогава родителите пътуваха без децата си. Завръщането беше подсигурено.
Да, ама не.
Баща ми и майка ми успяха да получат туристическа виза, валидна за тридесет дни. Седемгодишният ми брат и аз, петгодишният, бяхме поверени на леля ни, чичо ни и баба ни. Една слънчева юлска утрин през 1974 година родителите ми напуснаха твоята столица. Със своето „Рено 4“, произведено в Румъния с марка „Дачия“, те поеха към Тимишоара, в западната част на страната.
Бяха подготвили малко театрално представление за митничарите ти. Навярно си спомняш, че твоите граждани имаха право да изнасят от страната ограничена парична сума. Митничарите претърсваха автомобилите най-старателно. Ако сумата надхвърляше допустимия лимит, излишъкът отиваше в техните джобове. Баща ми и майка ми изложиха на показ бедността си, като метнаха две одеяла на задната седалка:
– Нямаме средства да преспим дори една нощ в хотел. Ще нощуваме в дачията.
– Добре, добре. Минавайте.
Ще споделя с теб една тайна, Николае. Всъщност баща ми и майка ми бяха скрили дебела пачка долари в багажа си. Искаш ли да знаеш къде? Днес престъплението им е с изтекла давност. Затова ще ти кажа: доларите бяха скътани на сигурно място в буркан от „Нескафе“! Как ти се струва? Твоите копои така и не разбраха.
Родителите ми прекосиха Унгария, както се минава през тунел, обхванат от пламъци. С пълна газ преминаха през последната страна от Източния блок, без дори да спрат за почивка в Будапеща. Доядоха сандвичите със сирене и изпиха термоса с кафе в движение. Бягаха от теб. Бягаха от теб със сто километра в час. Но в мислите си, в сърцата си се влачеха едвам-едвам. Както и да бяга човек от теб, все е бавно…
В късния следобед двамата туристи преминаха отвъд Желязната завеса. Голямо вълнение за майка ми, която никога преди не беше напускала Източния блок, докато баща ми се беше съсредоточил върху шофирането. Във всеки случай преди няколко години той беше получил разрешение да пътува до Париж със свои колеги от Института за атомна физика: беше вдъхвал от „въздуха на свободата“, както сам се изразяваше…
