Начало Книги Изборът Поетът и планината
Изборът

Поетът и планината

Иван Теофилов
09.02.2024
1873
Сцена от „Поетът и планината“

„След всичко преживяно, написано и разказано остава едно възнаграждаващо щастливо усещане. Казано накъсо, то гласи така: човекът (и човешкото) са се оказали по-жилави от системата.“ Публикуваме послеслова на Георги Господинов от изданието на Института за литература при БАН, включващо забранената пиеса „Поетът и планината“ на Иван Теофилов

Книгата съдържа текста на забранената след седмото представление в Театъра на въоръжените сили пиеса „Поетът и планината“ (1963) на Иван Теофилов. Тя е поставена от Леон Даниел, премиерата е на 9 януари 1964 г. В настоящото издание пиесата излиза на първи път самостоятелно като ръкопис, който авторът предоставя специално за публикуване. Тук могат да се прочетат и всички материали, свързани с представлението, критическата рецепция на спектакъла и спомените на неговите създатели – автора Иван Теофилов, режисьора Леон Даниел, художника Младен Младенов, композитора Кирил Дончев, актьора Наум Шопов, изпълнител на една от главните роли, актрисата Меглена Караламбова, която тогава е студентка в НАТФИЗ. Включени са и разгромяващите рецензии, последвали премиерата, както и съвременни изследователски текстове на Георги Господинов и Мариета Иванова-Гиргинова. Книгата реконструира един важен момент от историята на българския театър и драма, време на идеологически контрол и цензура.

Иван Теофилов, „Поетът и планината“. Пиесата и нейната история, съставители и редактори Георги Господинов, Мариета Иванова-Гиргинова, София, ИЦ „Боян Пенев“ – Институт за литература при БАН, 2023 г.

Георги Господинов

Поетът, планината и системата

През последните две години, сами по себе си достатъчно тревожни, години на пандемия и война имах щастието да правя литературна анкета с Иван Теофилов[1]. Поради условията се налагаше тази анкета да бъде в писма, пращах въпроси и получавах отговорите му. Вървяхме заедно през цял един живот, пълен с премеждия, живот, преживян в непрекъснат сблъсък със системата, в отстояване на човешки принципи, на достойнство, на всичко онова, което в очите на статуквото изглежда подозрително. Минахме през катаклизмите в Бургаския театър, през последвалото сваляне на „Поетът и планината“ и целия кошмарен критически касаплък, който се стоварва върху пиесата и представлението.

И още тук, в началото на този кратък текст, искам да го формулирам. След всичко преживяно, написано и разказано остава едно възнаграждаващо щастливо усещане. Казано накъсо, то гласи така: човекът (и човешкото) са се оказали по-жилави от системата. Системата си е отишла, а човекът – брулен, мъмрен, унижаван, гонен – не просто е оцелял, а е съхранил себе си и своя етос.

Това може да се види както в самия текст на „Поетът и планината“, така и в цялата последвала битка след свалянето от сцена. За предисторията на пиесата трябва да кажем, че тя тръгва от един предишен текст за театър на Иван Теофилов и от настояването на Леон Даниел, тъкмо завърнал се в Театъра на армията и пълен с енергия да работи. В анкетата Иван Теофилов споделя следното:

Всъщност това беше най-плодотворният период в цялата му (на Леон Даниел – б.м., Г.Г.) режисьорска кариера. И се усещаше стабилен. Цялото му същество сякаш крещеше: работа, дайте ми работа!

Един ден ме хвана и почна упорито да ме увещава: „Пиши, пиши пиеса – какво само се луташ и вайкаш. Имаш темата (беше гледал русенския спектакъл на пиесата ми „Как завърши денят“ и виждаше нещо съблазнително в нея), ако я пипнеш малко, може да стане нещо много вкусно…“ „Вкусно“ беше използваната от него дума за сполука…

„Как завърши денят“ беше плод на дадена ми от Министерството на културата контрактация да напиша пиеса на миньорска тема. И заминах за мина Мадан. Из родопските пътища срещах различни хора… действащи работници от каменните кариери, миньори, местещи се от една мина в друга, тръгнали по печалба из трудовите обекти, панаирджии и пр.

В творческите разговори с Леон стигнахме до идеята това да не бъде пиеса на конфликти и характери, тоест да не е драма, а пътни бележки. Нещо като творчески акт, в който авторът разказва впечатленията си от пътуването. И както стават нещата в творческия процес – случва се на автора да не му допада случилото се с героите му в някоя от написаните ситуации и ги вмъква в друга, с различно съдържание ситуация. Така пиесата постепенно започна да придобива представа за друг тип театър, за пиеса на формата…

Още с първите си представления пиесата се превръща в знакова и отприщва порой от възторжени отзиви на зрители (в тази книга може да се види отзвукът у младата тогава Меглена Караламбова). Билетите са разпродадени, пред Театъра на армията (Тогава „Театър на въоръжените сили“) се тълпят зрители. Усещането е за нещо ново и различно, за нов тип чувствителност.

И действително пиесата звучи съвременно и разчупено, измъкваща се от клишето на соцреализма. И го прави някак естествено с една особена лекота. Самият жанр „пътни бележки“ заявява тази освободеност и следване на свой оригинален път в разгръщане на действието. Езикът, на който героите си говорят, е жив и естествен, сякаш „взет от самия живот“. Усещането за съвременност и адекватност идва и от ползвания свободно сленг – „готини“, „стига си се кодошил“, „бамбашка свят“, „няма оправия“, „мамка му и живот“, „апапите от комсомола“.

Лиризмът на пиесата е заявен още в предхождащия текст от програмата (писан вероятно от драматурга на театъра): „Пиесата на Иван Теофилов е поетична творба, в която лиричността не отстъпва на сатиричността…“ Тук трябва да отбележим, че самият въвеждащ текст от програмата сякаш предусеща проблемите, които пиесата може да предизвика, и се опитва да ги тушира с изпреварващ ход, задавайки една интерпретация в духа на времето. А именно – че „това не е самоцелен експеримент“, че се следва „великата правда на живота“, че се показват „преодолени заблуди“. И накрая всичко това следва да бъде оправдано с „партийния призив“ – „По-близо до живота, повече сред народа“.

Всички тези предварителни защити и приписани на пиесата „послания“, разбира се, не заблуждават окото на цензурата. Напротив, тя удря тъкмо местата, които текстът в програмата се опитва да оправдае. Четейки пиесата през идеологически диоптър и гледайки представлението през своя театрален бинокъл, тогавашната критика, от една страна, се догажда за онова, което е застрашаващо и силно в нея, а от друга, се опитва да редуцира посланията и широтата на внушенията, превеждайки ги на пропагандния си език. Да повторим, „Поетът и планината“ действително е лирическа пиеса, която при това се разгъва в целия регистър на лирическото и сатирическото – от топлия хумор, през светлия комизъм, шаржа, двусмислието, иронията във всичките ѝ отсенки, самоиронията до сатирата и пародията. Критиката обаче, както казахме, сякаш няма око за цялото това преливащо се многообразие и взема на прицел тъкмо фигурата на пародията като подриваща и заплашителна.

Още в първите отзиви е зададена посоката на громене. Както пише Димитър Канушев в рецензията си във вестник „Народна култура“ (бр. 3 от 18 януари 1964), „няма действен конфликт, в който да се противопоставят позитивно-реалните сцени на пародийно-негативните“. Този мотив е подет и развит в последвалата рецензия на Атанас Дишев вече в официоза „Работническо дело“ (бр. 28, 28 януари 1964): „Впрочем редица от пародийните сцени, ако внасят смущение, то не е за това, че се постига пародийност, а затова, че се пародира нещо, което ни е твърде скъпо.“ Тук конкретно се посочва, че проблемът е в това кое точно се пародира – съветските соцреалистически образци (Горки, Островски, Арбузов) и традиционните театрални стереотипи (Вазов, Йовков), към които според рецензента се подхожда с нихилизъм.

Критиката не спират дотук и не се ограничава само до художествените фигури на сатирата и пародията. Преминава се целенасочено към съвсем сериозни идеологически обвинения. Говори се за „отклоняване от правилната идейно-естетическа линия на развитие, която следва съвременният български театър“ (Д. Канушев, посочената рецензия). Според рецензията в „Работническо дело“ тук не става дума просто за невинно хрумване или стил, а за предпочетен принцип, който „няма нищо общо със социалистическия реализъм“, това е „пиеса на погрешни идейни и художествени позиции“, от която „вее лекомислие и идейно безгрижие“. Подобни обвинения съвсем не са невинни в онзи контекст. След седмото представление, въпреки огромния зрителски интерес, пиесата е свалена, а авторът е привикан от най-високата инстанция в държавата и е санкциониран лично от Тодор Живков и Митко Григоров, една от най-мрачните фигури на идеологическия фронт. Разбира се, представлението никога не се възстановява, заклеймената пиеса дълги години след това служи като негативен пример и се ползва за назидание. Нейната първа поява като текст е тук, в тази книга, точно 60 години след нейното създаване.

Сега, от разстоянието на времето, какво все пак е това, което прави „Поетът и планината“ толкова опасно различна като пиеса и представление. Кое всъщност е онова, което така въвлича публиката и самите актьори? И то ли е, което кара злополучните критици да реагират така моментално и радикално? Дали са им липсвали сетива за новото, което тази пиеса носи? Или тъкмо обратното, имали са сетива, усетили са, че нещо излиза от правилата и има заразителен потенциал, затова трябва да бъде спряно навреме. Струва ми се, че онова, което стои заплашително и опияняващо едновременно в тази пиеса и представление, не е дори или не е единствено проблемът с пародираните образци, с „идейното безгрижие“, отклоняването от жизнената правда, а нещо малко по-друго, за което официалната критика няма език или не смее да има език. Става дума за непростимото усещане за свобода, въображение и сцени на жив живот, който не съвпада с идеологическата решетка, изплъзва се, излиза от сковаващите рамки на метода, жив е. Става дума и за свободата в езика. И това може да се чуе от актьорите. Впрочем критиците не са могли да кажат лоша дума за играта им. Както става ясно от думите на Наум Шопов години по-късно (публикувани и в тази книга), обзело ги е невероятно въодушевление, защото „материалът изискваше особен прочит“. Жанрът, заявен невинно като „пътни бележки“, дава поле за експериментиране с формата и тя „потропа на вратата на онова, което тогавашната власт беше абсолютно заковала“. Можем да си представим двойното четене и чуване на онзи повтарящ се предупредителен вик на юношата с флагчето: „Пази се, взрив, пази се, взрив!“ В онези времена подобни фрази придобиват веднага статут на парола, знак за четене в междуредието.

В крайна сметка въпреки само седемте си представления „Поетът и планината“ изиграва ролята тъкмо на лирически и театрален взрив, който продължава през спомена и легендата за себе си да размества пластове в родното културно пространство.

[1] Иван Теофилов: За радостта и езика. Разговор в писма с Георги Господинов. София: Комунитас, 2023.

Иван Теофилов
09.02.2024

Свързани статии

Още от автора