Тихият, ромолящ софийски дъжд ме сварва по „Шишман“ на здрачаване, когато фаровете сякаш задраскват тъмните фасади на сградите. Не бързам да се изнизвам между капките. На ъгъла със „Славянска“ млади хора спорят за политика, което е съвсем обяснимо, при това не разпалено, а някак от сърце. Задават се избори. А аз продължавам в полумрака под монотонните капки дъжд, но изведнъж спирам, защото от отворения пред очите ми прозорец се бялва дантелено перде, преди да изчезне в миг като светкавица. Ако бяхме в театъра, по правилото на Чехов, от това би трябвало да произтече нещо. Но животът е по-различен от театъра, колкото и въображението ни като водно конче да е готово да литне във всеки един момент.
Изведнъж виждам как другата страна на „Славянска“, до бившия Руски клуб, някакъв човек се е хванал с две ръце за желязната ограда. Решавам, че може да не му е добре и бързо пресичам улицата. Той е около 70-те, прилично облечен, в белезникав шлифер, ясно открояващ се на фона на черните железа.
– Добре ли сте? – питам аз.
Никакъв отговор. Мъжът не обръща глава, продължава да се взира в мрака.
След което неочаквано казва:
– Някога съм идвал тук!
– В ресторант „Крим“? Или по-преди – в Руския клуб?
– Някога съм идвал тук – повтаря той, без да ми обърне внимание, след което с бързи крачки се отправя към улица „Шишман“.
Скръбни или радостни спомени се крият зад тази реплика? Паметта има своите си форми и функции, поради което трудно можем да твърдим, че тя винаги е добро, а забравата – лошо.
Дъждът обаче усилва, принуждавайки ме да се изтегля към розовеещия фамилен дом на Джумалиеви (в чийто сутерен днес е таверната „Избата“), за да се подслоня на сухо под забележителния балкон от края на XIX в. А дъждът вали, вали, вали…
Репликата на мъжа – „някога съм идвал тук“ – продължава да не ми дава мира. Аз също, подобно на мнозина, съм идвал някога тук. Още като дете, в същия този дом“. В Руския клуб, освен за „хората с връзки“, се запазваше предварително маса. Кухнята бе прочута, особено с киевския си котлет. Както и дворът на този дом на „Славянска“, откъдето пролет и лете се носеше смях, съпроводен с дискретна музика.
В момента сградата срещу мен обаче е склопила очи. Особено след като я придоби международната аферистка Ружа Игнатова, собственичката на „OneCoin“, пирамидата за милиарди, която Интерпол издирваше, но вече май отписа от листите си, което означава преселение в друг свят… Представа нямам дали въпросната Ружа е живяла някога в този дом, или това е била поредната ѝ инвестиция в милиони долари. Във всеки случай, тъй като всеки ден многократно минавам оттук, помня, че в някакъв период от време този прочут „дом на фамилията Теодорови“ (построен през 1910 г.) се пазеше от частни охранители като зеницата на окото. В двора добавиха някакви смешни алейки с бели камъчета, които и сега блещукат като светулки в мрака. После всичко замря. А след като Интерпол пусна за издирване Игнатова, любопитни минувачи все по-често заничаха зад оградата, сякаш там са скритите милиарди. Мъжът преди малко не приличаше на тях. Струва ми се, че по-скоро търсеше някаква част от миналото си.
Под капките дъжд домът на политика Теодор Теодоров все повече наподобяваше някой „замък на въображението“. Строен е, доколкото си спомням, със зестрата от брака на лидера на народняците с Рада, дъщерята на Найден Геров (първа братовчедка на банкерите Евлоги и Христо Георгиеви). От отсрещната страна на улицата, където днес се точи дългата и неугледна кооперация на „Славянска“ 22, някога са се издигали други две престижни „народняшки къщи“ – на С. С. Бобчев и Михаил Маджаров (за които разказах в друга софийска история).
Но работата е там, че на обитателите на „дома Теодоров“ явно не им върви. След краха на България в Първата световна война тук се нанася „френската окупационна власт“ – мястото е централно, сградата е с локално парно и всички удобства. Самият Теодоров, както е известно, подава оставка като министър-председател, тъй като не иска да подпише унизителния Ньойски договор. Скоро след това той влиза в челен конфликт с Александър Стамболийски, който поема властта. През 1922 г. Теодоров става жертва на земеделския „Народен съд“ и е изпратен заедно с останалите „буржоазни лидери“ в Шуменския затвор като „виновник за националната катастрофа“. След 9 юни 1923 г. е амнистиран, но здравето му е увредено и скоро умира.
А през 1924 г. тук влиза като зет един доскорошен млад военен и перспективен адвокат с докторат по право от Франция – д-р Н. П. Николаев. Жени се за Анна-Мария Теодорова и от брака им се раждат две деца – момче и момиче. Именно с неговото име е свързана една невероятна история, за която се сещам, докато дъждът продължава да барабани по покривите.
Разказа ми я в средата през 90-те дъщеря му Рада Николаева, която дълги години работеше в радио „Свободна Европа“ в Мюнхен.
В началото на 1944 г. баща ѝ е назначен като пълномощен министър в Стокхолм. Хитлерова Германия видимо губи войната и в България (подобно на други сателити) вече се обмисля „преориентиране“. На противното мнение са политици като регента Богдан Филов, който докрай остава верен на Оста.
Д-р Н. П. Николаев, както изрично е държал да се изписва с инициалите си, е бил народен представител в прословутото XXV Народно събрание, което скоро ще попадне под валяка на репресиите. Но забележете: той подава оставката си в края на 1940 г. като председател на комисията по вътрешни работи заради несъгласието си с текстовете на Закона за защита на нацията (ЗЗН). Да, враговете му саркастично подмятат, че постъпва така, защото е масон и ротарианец (което е вярно), но истината е, че той е от групата несъгласни, която е и против присъединяването на България към Тристранния пак. Той е и от активните участници в групата на Димитър Пешев в акцията по спасяването на българските евреи, за което си навлича сериозни неприятности.
Ала ситуацията във войната се променя и се оказва, че репутацията на д-р Н. П. Николаев е „дипломатически капитал“. Затова бива пратен като пълномощен министър в Стокхолм, за да установи „резервен канал“ за връзка с англоамериканците. В своите „Фрагменти от мемоари“ (издадени от дъщеря му Рада през 1994 г.) той разказва как установява връзка с американското посолство, откъдето категорично изискват отмяна на дискриминационните мерки срещу евреите. И най-вече – да няма депортация към Полша. Едва при правителството Иван Багрянов той може да даде някакъв положителен отговор. През цялото време д-р Н. П. Николаев поддържа връзка и с равина д-р Ентерпрайс, който е бил някога главен равин в Синагогата в София. Но опитът за „геополитическа преориентация“ е изпреварен от хода на събитията, тъй като Червената армия нахлува в България.
От Стокхолм д-р Н. П. Николаев следи случващото се и дори е склонен да се върне в родината си, за да защити името си. Но разумът надделява:
След по-зряло обмисляне и по-дълго следене на предаванията на Радио София реших, че не бива доброволно да се явявам пред този „народен съд“, независимо от невъзможността да отпътувам за България поради прекъснатите съобщения. Доколкото можеше да се разбере от оскъдните откъслечни известия, които идваха в Стокхолм, никакви гаранции за безпристрастно правосъдие, пред което би могла да блесне истината, не могат да се очакват от тези съдилища. Те бяха политически, дори по-лошо – партийни съдилища, за които всички обвиняеми са виновни само защото не са имали същите партийни разбирания, или са били против поставените от Москва комунистически управници и техните съучастници, събрани в т.нар. „Отечествен фронт“. („Фрагменти от мемоари“)
От телеграма в стокхолмските вестници (април 1945 г.) д-р Н. П. Николаев разбира, че е осъден на смърт. Свързва се със столичен адвокат, за да разбере обвиненията и получава по пощата отговор, че на процеса не са формулирани конкретни обвинения. Такива обвинения липсват и в дигитализираните документи на Четвърти състав от ДА „Архиви“, където виждаме, че той е обвинен за три-четири свои публикации в пресата и като част от „монархо-фашистката клика“, без изобщо да се отчитат неговите реални позиции и действия.
И тук следва най-невероятното:
Наскоро след това получих интересно писмо от българската легация в Стокхолм, с което ми се съобщаваше, че софийският Народен съд ме е осъдил на смърт и че присъдата е влязла в законна сила, та по заповед на външния министър Петко Стайнов трябвало да замина веднага за България, за да бъде присъдата изпълнена. Легацията предлагаше да ми даде нужните документи и парични средства за това пътуване.
Истинска „покана за екзекуция“ в стил Набоков, където в романа главния герой Цинцинат Ц. бива осъден заради „гносеологическа гнусота“. Да призовеш човек сам да се отправи на ешафода, щедро поемайки пътните му разноски, е принос в световната практика. Героят на Набоков бива осъден заради „непрозрачност“ спрямо правилата на „масовото общество“, а д-р Н. П. Николаев заради принадлежността си към „бившето общество“. С тази цел му е предложено „фиктивно пътуване“ (със или без семейството му) към неговия уютен софийски дом, пред който се намирам в момента, което е щяло неминуемо да свърне към двора за екзекуции на Централния софийски затвор.
Как властите в Швеция посрещат всичко това?
Аз показах това писмо на някои длъжностни лица от шведското външно министерство и на някои мои бивши колеги от дипломатическото тяло в Стокхолм. Ефектът бе голям: хората бяха потресени от такава жестокост, безтактност и глупост. Веднага по решение на шведския Върховен съд бе дадено на мене и семейството ми правото на убежище като политически емигрант. („Фрагменти от мемоари“)
И ако Цинцинат Ц. просто си тръгва от екзекуцията, защото решава, че струпалата се „маса хора“ е всъщност „несъществуваща“, то д-р Н. П. Николаев просто не тръгва към нея, имайки шанса да се окаже в демократична страна, стриктно съблюдаваща човешките права.
От Рада Николаева знам, че емигрантският живот на фамилията не е бил никак лек. Баща им преподава известно време български в Университета в Упсала, бил е и асистент по държавно право на един шведски професор. Но с тези хонорари е трябвало да изхранва себе си и съпругата си, две деца и своята тъща. Въпреки това работи и пише много. Става сътрудник на радио „Свободна Европа“, на френски език издава книга за цар Борис III. Прекарва инфаркт, но продължава да работи, тъй като междувременно съпругата му е повалена от тежък инсулт и години наред той се грижи за нея. Докато през 1960 г. втори инфаркт не изпълнява отложената смъртна присъда.
Дъждът спря и вече вкъщи можах да разгърна неговите спомени от „Фрагменти от мемоари“, които държа на една по-висока лавица в библиотеката си. Какво беше смайването ми, когато в приложението от снимки открих, че фамилията Николаеви е притежавала чифлик, носещ името „Кафка“…
Още когато през 1939 г., когато Набоков започва да публикува романа си „Покана за екзекуция“, критици съзират в него „кафкианска струя“, макар Франц Кафка да става популярен едва със следвоенната вълна на екзистенциалистите. А в случая на д-р Н. П. Николаев определено имаме кафкианска антиципация от страна на комунистическия режим. Което, откъдето и да се погледне, е незабравима „софийска история“, навяваща тъжни размисли.
