„Какво представлява тя? Дали действително се различава от другите видове култура, или е просто нещо, което има зад гърба си една празна претенция?“ Георги Каприев, Цочо Бояджиев, Калин Янакиев, Владимир Градев.
Георги Каприев: Уважаеми колеги, в последните месеци в България по различни конкретни поводи започна да се говори за различни типове култура и особено мощно се проблематизира онова, което обикновено се нарича висока култура. Появиха се различни гласове – гласове в нейна защита, защото се вижда, че тя някак си бива избутвана, изблъсквана от публичното пространство, и гласове, които твърдят, че такава култура не ни трябва, че такава култура няма, че това е измишльотина на някакви там университетски и художествени среди. И въобще проблемът за високата култура – какво тя представлява, дали действително се различава по нещо, по някакво качество и в някаква степен от другите видове култура, или е просто нещо, което има зад гърба си една празна претенция, идваща от същите тези среди и, разбира се, харчеща пари бадева, за себе си. Предлагам ви да поставим на анализ тъкмо понятието висока култура и идеята за висока култура такава, каквато тя е, а и с оглед на нейното наличие в нашата сегашна култура.
Цочо Бояджиев: При това трябва да се опитаме да говорим за същността на тази култура, за същностните ѝ характеристики, а не за нейната употреба, казвайки например, че това е култура за един избран елит. Последното идва едва след това, след като сме успели да разпознаем някак си високата култура по нейната същност.
Калин Янакиев: Да, може би трябва да започнем тъкмо от тази непрекъсната злоупотреба – високата култура не е нещо, което се харчи, не е нещо, което има пазарен успех, по отношение на нея няма търсене. На мен ми се струва, че това е напълно естествено, тъй като непосредствените човешки желания се удовлетворяват от сравнително по-ниските по стойност културни продукти. А и изобщо наличните, спонтанните човешки желания не са желания за висока култура, тъй като тази култура изисква за себе си, за да може въобще да бъде консумирана или правена, някакво равнище, на което трябва да се построиш. Тоест изисква онова, което означава немската дума Bildung – построявам се, устроявам се, сам себе си строя за такава култура.
Георги Каприев: Означава също така образование.
Калин Янакиев: Образовам, образувам, строя, заставам на някакво равнище, на което мога да творя тази култура.
Владимир Градев: Трябва да се замислим, както каза Цочо Бояджиев, какво представлява тази висока култура. Разбира се, съществува популярната култура, която е най-обща и най-широка и към която – като всяко нещо, което е достъпно за всички – не можем да имаме големи претенции, тя не поставя големи изисквания. Има и средна култура, от която може би идват големите атаки срещу високата култура, която е култура с претенции, но без особено съдържание. В крайна сметка високата култура винаги се стеснява до един елит, друг е въпросът какво точно е елит. Бих казал, че висока култура е тази, при която притежаващият я има способността да оценява, да разбира, да знае защо нещо е първостепенно и защо друго не е такова, да не жертва сложното, а да го запазва, успявайки да се справи с него. Това са част от нейните инструменти – способност за разбиране и оценяване. Не е задължително непременно ти самият да твориш произведения на изкуството, но трябва все пак да си в състояние да влезеш в досег с тях. И тук навлизаме струва ми се в един етап – това не важи само за България, макар че що се отнася до атаките към високата култура в България процесите са може би по-болезнени – на културна секуларизация, при който авторитетът на високата култура в обществото рязко спада. Вече се смята за напълно нормално един лекар или един дипломат, да кажем, да не слушат Бах или Бетовен, да не разбират Рембранд или Ботичели, но да живеят съвсем спокойно без тях. Свободното време на тези хора не е посветено на книги или произведения на изкуството, а например на контакт с природата, на туризъм, спорт и много други мероприятия, които също са валидни жизнени опити, но не спадат към онова, което наричаме висока култура. Сякаш с последната се занимава вече само някакво маргинално малцинство, което използва свободното си време за някакви любопитни, но всъщност безполезни и остарели неща.
Цочо Бояджиев: Като философи ние естествено бихме желали да дефинираме високата култура. За съжаление подобни явления не подлежат на дефиниране, те могат да бъдат описани чрез техните разпознавателни белези и аз бих предложил такъв разпознавателен белег – съотносимост с една многовековна традиция.
Георги Каприев: Мисля, че това е безспорно. Онова, което наричаме популярна култура, и дори онова, което наричаме чалга, са все културни феномени. Като чуя термина безкултурие, се хващам за главата, защото безкултурие означава нещо извън човека, нещо извънчовешко, а това са тъкмо човешки прояви. Така че това си е елемент на културата. Но нека да сравним чалгата, да кажем, с тази висока култура. Къде е голямата разлика? Когато възниква през XIX век, чалгата е не просто българско или балканско явление, това е протестът на новите граждани, на тези, които сега са дошли в града – това е времето, когато започват да се изграждат полека-лека мегаполисите – и които не обичат културата, от която идват. Те я ненавиждат, но пък биват отхвърляни от онези, които упражняват високата и даже средната градска култура, която е свързана с някакви традиции. И тогава те казват: никакви традиции, ние сядаме тук на собствената си епидермалност и произвеждаме някакви ритми или багри, или текстове, които моментно удовлетворяват едни или други спонтанни естетически търсения, както каза преди малко Калин Янакиев. В този смисъл в това няма нищо лошо. Лошо е, ако това нещо започне да се превръща в норма за култура. Но аз ще предложа още един критерий. Ние имаме един тип рационалност – всеки човек е разумен, тоест аз говоря за общочовешка характеристика – който е свързан с конкретната ситуация, в която се намираме, и справянето с нея, и при който нещата са в своите функции. Когато аз остана на това ниво и в сферата на културния продукт, бил той артистичен или научен, тогава той говори за нещата в техните функции тук и сега. В един момент това се изчерпва, тази функция се прекратява или тази ситуация става невалидна и съответното произведение си заминава по реда, който сме свикнали да наричаме еднодневка. Цялата модерна култура през последните 300 години е пълна с такива текстове. Имало е популярни писатели, художници, най-популярни за своето време, които днес никой не знае, а пък ако ги научи, не иска да ги знае. И едни други, които остават. Според мен това не са хората на разума, а хората на ума. Противопоставям разум срещу ум. А умът, онова, което се казва νοῦς на гръцки, mens на латински, умът е друга работа, той не познава нещата в тяхната ситуативност, той ги познава същностно. Преди малко се искаше да говорим за същността. Той ги познава по тяхната същина отвъд техните функции. И когато подобно нещо намери своя израз в културата, тогава то вече не ни говори за функции, а ни говори за смислите. А щом се заговори за смисъла – по-нататък ще говоря за антропологическия смисъл на тези произведения – тогава мисля имаме право да заподозрем този продукт като принадлежащ на високата култура.
Калин Янакиев: Като ви слушам, си мисля следното: високата култура може да бъде определена като базисното призвание на човека да въплъти, независимо от функционалността, пазарността и т.н., три, нека да ги нарека, трансценденталии – истината, доброто и красотата. Тоест културата представлява от-зоваването на това базисно, дълбинно при-зование на човека да въплъти тези три трансценденталии. И във връзка с това доколко той ги въплъщава в обществото си или в социума си въобще, културата е или висока, стойностна, или не дотам висока. Освен това трябва да кажем, че отзоваването на това призование на човека да въплъти тези три трансценденталии характеризира високата култура най-вероятно като едно, нека се изразя така, некомуникативно занятие. Когато искам да намеря истината, аз не мисля за нейната използваемост, а мисля за самата нея. Когато разсъждавам върху доброто, аз често знам, най-вероятно знам, че да се отвръща на злото не със зло, а даже с добро, е неизпълнимо в нашия грехопаднал свят и въпреки всичко аз утвърждавам това. Когато искам да изява красотата, аз не го правя, защото смятам да радвам някого. Всеки голям художник ще ви каже, че прави нещата, защото така трябва да ги направи, за да постигне хармонията, за да постигне нещо висше и т.н. Едва след това тази култура може да стане комуникативна или не дотам комуникативна и най-вероятно тя става толкова повече комуникативна, колкото повече се е отзовало едно общество на това базисно призование на човека. Колкото по-малко се е отзовало на това призование, толкова повече то живее със своите спонтанни, в природата заложени желания, които са твърде малко – да бъда сит, да бъда сексуално удовлетворен и т.н. Ако ние останем само на тези желания, културата много бързо би се свела до софт или хард порнография и още нещо такова, но не повече от това. Тоест високата култура е некомуникативно занятие. Ако един математик иска да реши сложна математическа задача и го попитаме защо иска да я решиш, той ще ни отговори: ами за да я реша. Това е самоцел, тъй да се каже. Самоцел е постигането на истината, самоцел е постигането на доброто, самоцел е изявяването на красотата.
Владимир Градев: Това несъмнено е така. Можем да определим този начин на живот със старата метафора да изкачиш Парнас, да станеш достоен да общуваш с музите и Аполон, за което се изисква усилие. Изисква се дълъг процес на образование и усвояване на традицията, както каза Цочо Бояджиев. Самата дума култура е от един корен с думата култивирам и е свързана с този процес. Несъмнено в миналото по-малко хора са имали достъп до такъв тип знания, умения и тяхното усвояване, отколкото днес. Ала в най-славните епохи на европейската цивилизация за най-достойно се е смятало да се занимаваш тъкмо с това. На тези знания и умения е бил посветен университетът, на тях е било посветено образованието, давано от хуманистите, все на този Bildung, на това изграждане на личността, за което говорят Гьоте и мнозина други. Днес ситуацията вече не е такава. Този тип култура вече дори е малко ценена. При по-младите поколения, лишени от историческо чувство, има едно видимо скъсване на тази нишка на традицията. За мнозина е странно как някой може да стои с часове на един стол и да размишлява върху неща, които не му носят никаква конкретна полза, никаква печалба. А на онези, които ще прочетат след това неговите трудове, това също не би донесло нищо. Някои хора изпитват дори отвращение и виждат в това някакъв вид лентяйство. Затова казах, че до голяма степен тази висока култура няма авторитет в съвременното общество. Още по-силно се чувства тази тенденция в България. Някои биха казали: добре, както има хора, които се занимават с грегорианско пеене и са специалисти, така и вие си усвоявайте старите философи, слушайте си Бетовен. Съвсем лесно можем да си представим епоха, в която вече няма да има библиотеки и книжарници. Само миналата година в САЩ са закрити 50% от библиотеките и са фалирали 60% от книжарниците. Колкото и днес да продължават да се издават книги, факт е, че все по-малко и по-малко се чете. Не е трудно да си представим, че ще дойде време, когато в България, пък и не само в България, няма да има симфонични оркестри.
Калин Янакиев: Обаче нека да не бъдем апокалиптици. Все пак си мисля, че високата култура винаги е била достояние или дело на малцина…
Владимир Градев: Така е, но те са имали висок социален статус…
Калин Янакиев: … и винаги е била слабо разбираема. Нима през Средновековието масово са разбирали Тома от Аквино? В края на краищата средновековният елит е един смирен елит. Тома от Аквино не е бил нито много популярен, нито много честван, но все пак е работил. Аз бих искал нещо друго да кажа. Вярно е, че трудно може да се отговори на атаките за ползата от високата култура. Добре, каква е ползата за обществото от това в него да съществуват хора, които даже не бързат да решат определен теоретически проблем, а предпочитат резонирането върху него, бавното и постепенно задълбочаване, не продукта, а самото усилие ги интересува? Каква е ползата наистина от това в едно общество като българското, да речем, да звучат все пак и да се изучават и старогръцкият, и латинският език? Каква е ползата от това да бъдат познати редица трудни за усвояване класически литературни произведения, да не говорим за класически музикални произведения? Аз ще ви кажа каква е според мен. Няма да имаме непосредствена полза, но ще има едно базисно равнище, на което хората ще съществуват. Да, така е, ако не си запознат с класическата литература, ти пак можеш спокойно да си работиш работата, която си работиш вън от литературата. Но бавно и постепенно езикът на социума ще започне да подивява. Той, тъй да се каже, няма да има това, което се нарича бекграунд или референтна рамка. Ние го забелязваме вече именно във връзка с падането на авторитета на високата култура. За да напишеш един политически репортаж, няма нужда да познаваш непременно Едмънд Бърк или някой от класиците на политическата наука. Но ако ги познаваш и ако в обществото те все пак са познати, езикът на обикновения политически репортаж ще бъде доста по-различен, отколкото е той днес. Или ще бъдат поставени много по-сериозни и много по-рационални проблеми, ако някъде във фона на културата на този социум все пак съществува някаква метафизика и някаква философия. Няма да се поставят глупави въпроси. Ще имаме някакво усещане за история, за голяма история. Няма да живеем, както в днешно време, когато авторитетът на високата култура наистина пада, в малки островчета, където за по-голямата част от хората петдесет години назад са вече много едно време. А ако познаваш историята, която наистина не ти върши работа в непосредственото ти живеене, ще знаеш, че се намираш в един гигантски поток и ще бъдеш малко по-спокоен откъм миналото му и даже откъм бъдещето му. Няма да бъдеш сприхав апокалиптик, каквито са днешните. Възникне някакъв проблем, и хайде: светът свърши. Знаете ли, уважаеми, колко пъти светът е свършил? Няма да го узнаете, ако не познавате, да речем, вълненията около 1000-та година, които за какво ни са, о, това е толкова отдавна, преди хиляда години. Да, това не ни трябва, но то ни прави, така да се каже, по-смислени обитатели на този свят.
Цочо Бояджиев: Има два вида сепариране между високата и ниската култура. От една страна, това е високомерието на високата култура спрямо простолюдни културни форми. Но има и високомерие от страна на популярната култура по отношение именно на тази безполезна висока култура. Аз бих дал пример за интегриране на двете култури с португалското фадо, което се заражда, както знаем, в крайбрежните кръчми, но почти веднага се подема от аристокрацията и много от текстовете на класическите песни в стила фадо са написани от големите португалски поети.
Георги Каприев: Искам да продължа в тази линия за ползата и вредата. И Калин Янакиев, и Цочо Бояджиев казаха нещо в тази посока. Аз ще го кажа така: във функционалното, за което говорихме, дали ми върши работа – ами не, във всекидневния живот то не ти върши никаква работа, защото, да се върна на предното си говорене, ти работиш с функциите, със значенията. Но тези функции, тези добре работещи ситуации, това, дето ми се вижда, че светът си върви сам от себе си, стига да не му пречим, влизат в кризи и то влизат често в кризи, както в микрокризи, така и в макрокризи. Когато макрокризата е социална, тогава всички тези жанрове на ниското – не говоря за това фадо, за което спомена Цочо Бояджиев, говоря за средния случай – всички онези добре инструментализирани културни механизми просто не работят, просто не могат да ми дадат отговор. И тогава трябва да се зададе въпросът за смисъла. Голямата култура, високата култура работи със смисъла, тя затова е за малко хора или се прави от малко хора, или се разбира от малко хора. Защото в ситуация на нормалност е очевидно излишна. Тя става видимо необходима и то само в умните общества, когато те са в криза. И то не криза, която може да бъде преодоляна чрез изместване на някакви лостове, чрез вкарване на някакви финансови или, да речем, административни инструменти, а когато тази криза е цялостна. Всички договори, които подписваше Димитър Гочев, който правеше един много висок от културна гледна точка театър, при цялата му популярност и добра платеност в Германия, му предлагаха до седем представления. Понякога се е играло по два сезона, тогава договорът се преподписва. Но някак си берлинските театри, защото той работеше накрая в Берлин, един 6-милионен град, бяха стигнали до извода, че могат да напълнят 7 х 500. Значи, те си дават сметка колко е количеството на високата култура в един такъв голям град. В този смисъл тя винаги е била малка. Малка, малка, ама колко да е малка? Искам да се върна на въпроса за традицията. Нали помните, че когато на Карл Ясперс след войната му предлагат да напише история на философията, той категорично отказва да подрежда материала хронологично и намира други критерии, по които да подреди томовете. Защо? Защото той казва: високото гледане, високото постижение, виждането на шифрите (казано на неговия език), няма никакво отношение към историческата епоха, в която е направено. Има отношение към начина, по който се изказва. Но по начина, по който там нещо е видяно и нещо е разбрано, казва той, за мен няма никакво значение дали е в V век пр. Хр., или, да кажем, в XVII-XVIII, или във ХХ век. В този смисъл тази традиция е знаене на историята, защото тя има своя език, тя има своите феномени и те трябва да бъдат оценявани в техния исторически контекст. Но заедно с това има един друг пласт на историята, който е отвъд-темпорален. Това става само чрез високата култура, само във високата култура и в нито една друга форма на култура.
Калин Янакиев: Чудесна метафора за тази висока култура, за която говорим сега, е разгърната в романа на Херман Хесе „Игра на стъклени перли“ – прословутата Касталия. Тя ни показва, че изглежда хората трябва да имат тази смирена мъдрост да оставят Касталия да съществува в техните общества, макар от Касталия никаква полза да няма. Въпреки че в края на романа се разбира, че все пак има и то още как. Защото без Касталия, пак казвам, обществата оглупяват, издребняват, загубват перспектива. В края на краищата в зависимост от това доколко тя съществува и доколко обществото е чувствително към една не-потребна Касталия, се обясняват най-разрични неща. Аз ще взема един най-прост пример. Мисля, че съм го давал и друг път. Преди известно количество години, не много, може би десетина години, в България преведоха романа на Джонатан Лител „Доброжелателните“. Този роман е с ранг на бестселър във Франция, но в същия период в България той, разбира се, далеч, далеч отстъпваше пред т.нар. черни романи на Христо Калчев. Което показва ясно, че в зависимост от това доколко е Касталията в едно общество, включително и някои от нещата получават по-висока или по-ниска, ако щете, пазарна стойност. Защото bestseller означава най-продавана книга. Е, тази сложна като послание и като композиция, авангардно написана и с метафизически послания книга е бестселър, тоест най-продавана книга във Франция. Следователно тя и на равнището на популярната култура е нещо голямо. В България тя, разбира се, не е такава и нейното място заемат черните романи на Христо Калчев.
Владимир Градев: В конкретния случай това е нормално. Ако например в България бъдат преведени книгите на полската нобелова лауреатка Олга Токарчук, ще видим, че те няма да имат съвсем същата популярност, каквато имат в Полша или в Европа. Нашата ситуация е друга. Но ако се върнем към самата висока култура, ще си дадем сметка, както вече казах, че когато се изкачи на Парнас, човек има способността да вижда от високо и по-надалеч. И аз мисля, че епоха на най-големия възход на европейската култура и цивилизация са ония четири-пет века – от Ренесанса до средата на ХХ век, – когато гръбнакът на висшето образование и на всяка образованост са били точно тези безполезни знания на историята, латинския, старогръцкия, и абсолютно всички са минавали през тях. Защо? Защото тогава именно елитът си е задавал въпроса не само за средствата, а и за целта. Строят се пътища, да, но къде отиват тези пътища, накъде вървят. Това е давало възможност на онези, които усвоят високата култура, да мислят критично, да създават автономен аз, да изграждат собствената си личност, което и днес е не по-малко важно, не по малко трудно и сложно. Това, което е от голямо значение и днес, и което различава високата от ниската култура, е да не повтаряш клишетата на популярната и средната култура, да мислиш иновативно. Без иновативно мислене в съвременния свят не може да се направи абсолютно нищо. Способността си за иновативно мислене и за креативно действие европейската култура е добивала благодарение именно на този свой елит. Описанието на днешната ситуация, което направих, не е апокалиптично, нищо подобно, то е социологическо. Това са процеси, които се случват не само в България, а в съвременния, да кажем, цивилизован свят. Миналата година в Япония например Министерството на образованието взе решение да закрие държавните субсидии за всички факултети по история като ненужни за обществото. В миналогодишния си адрес президентката на „Харвард“, най-голямата академична институция в САЩ, а бихме казали и в западния свят, каза: стига сме се вглеждали назад в миналото, пред нас трябва да се отворят перспективите на бъдещето. В резултат на подобни действия само през последните три-четири години хуманитарните департаменти в американските университети са намалели с около 40%. Което означава, че този процес ще се прехвърли и в Англия, а оттам и навсякъде другаде. Друг е въпросът, че не бива да свеждаме високата култура, разбира се, само и единствено до университета. Същественото е, че тази способност за автономност, креативност и критичност може да бъде създадена само и единствено от високата култура. Вероятно ще се появи свят, в който машините ще мислят вместо хората, а моловете ще заместят музеите. И не е трудно да си представим такъв един момент, достатъчно е да видим колко души посещават днес Националния исторически музей или Художествената галерия, или „Квадрат 500“. Но също може да се замислим, че това ще бъде време на отстъпление на европейската цивилизация от позициите, които е заемала досега в глобалното общество. В Китай например има силно възраждане на конфуцианската традиция, което съвпада с икономическия възход на страната. А конфуцианското мислене и образование на пръв поглед също изглежда съвършено безполезно.
Цочо Бояджиев: Включването или изключването във високата култура зависи от различни критерии. Аз бих ви попитал например кой е принадлежащ към високата култура – Аристотел или съвременникът му Полемон. Всички ние ще отговорим: Аристотел. Но ако попитам съвременник на двамата, той ще посочи по-скоро Полемон, защото докато четял лекции, го захапало бясно куче за крака и той, без да трепне, продължил да чете лекции.
Калин Янакиев: Аз съзнавам всички опасности пред високата култура и пак ще призова: не тревога е необходима, а някаква особена минимална политическа – от πόλις, мъдрост по отношение на високата култура. Трябва да има търпение и великодушие към хората, които не бързат да произведат включително иновации, а които се задълбочават, които резоньорстват, ако искате. Има нужда от такива хора, защото в противен случай човекът от дух бавно и постепенно ще се превърне в компютър. Не е необходимо непременно да се бълват иновации. Трябва понякога и да се съхраняват. Съхранението е също един от критериите за висока култура и то е метафората за Касталия. Трябва да пазим тези неща, защото ние принадлежим в края на краищата и в последна сметка към човечеството, а не само към собствените си съвременници, за които действително и най-вероятно Бах или Вивалди не са вече толкова важни, но трябва да ги има, трябва да звучат тези неща, колкото и щат хора да ги консумират. В края на краищата, пак казвам – знаенето на миналото. Това, за което чувам сега, е възмутително – закрили всички исторически факлутети, защото не ни трябва минало. Ами то не ни трябва, защото ние, тъй да се каже, в практиката си не живеем с него. Но представете си, че нямаме представа, че се намираме в един свят, който има много голямо минало. Ами тогава това е детинско, това е инфантилно живеене. В днешно време много често чувам от най-младата генерация, когато им кажеш: вие знаете ли по времето на сталинизма у нас какво беше, – о, това е толкова отдавна! Ама как толкова отдавна? Толкова отдавна са били Платон и Аристотел и въпреки всичко ние ги съхраняваме, даваме им да звучат, резонираме върху тях, размишляваме върху тях. Защо е необходимо това? За да има дух в обществото, а не то да се превърне във функционираща машина.
Георги Каприев: Но това е трябването от човек, който гледа нещата наистина от дистанцията и не е потопен или поне няма личен интерес от конкретната сегашна действаща ситуация. Обратно на това, има хора, чийто интерес е изцяло втренчен в сегашната ситуация. И тогава за тях това трябва звучи опасно. Защото ако аз съм доволен от една ситуация в широкия смисъл на думата, не в смисъла даже на някаква пряка изгода, но защо пък не, тогава аз ще искам да ти представя нещата в момента като природни, естествени, неизменни от началото на света, все такива, каквито са, в които ние правим едни дребни ремонти, дребни иновации и, така да се каже, прогресивно ги разгръщаме напред. А погледът, за който ти и всички ние тук, на тази маса, апелираме, е критичният поглед. Той ще каже: не е така, това е исторически феномен, това е от–до, това е някаква епоха, някакво време. Но има алтернативни епохи, сегашното време би могло да бъде и по-иначе, отколкото ти ми го препоръчваш, и това е доста опасно за политиците в широкия смисъл на думата. Не просто тези, които формират парламентите и правителствата, а в още по-широк смисъл. Има някакво самодоволно отпускане на днешния свят в своето сега. Това започна да става видимо някъде в началото на този век, но то се оправдава обикновено или се аргументира чрез събитията от 1989 г. и малко след нея. Значи, пада комунизмът, това зло го отстранихме, един вид, свърши историята и ние само ще ремонтираме сегашната ситуация, а тя ще става все по-добра и все по-добра, докато се превърне в едно прекрасно настояще на базата на всички тези ремонти, които ние сега ще предприемем. Ето това всичкото работи против идеята за висока култура.
Калин Янакиев: И поради това, че никакви ремонти не са в състояние да предпазят от по-дълбоки кризи, а кризите в това живеене в сега започват да изглеждат по-страшни, отколкото са в действителност, затова ние се люшкаме между доволството си от сега и сприхавия, глупав и инфантилен апокалиптизъм. В тази диада се колебае човешкият дух, който именно не е достигнал до равнището на високата културност, която въобще не се изчерпва с гениите, а и с онези някак си, които са възприели и са заживели, ако щете, на периферията на своя дух с тези гении.
Георги Каприев: Това е безспорно. Хрумна ми, че във всички наши курсове днес, не само философските, а въобще хуманитарните, тъй като е много голям фондът на световната култура, а ти си длъжен да представиш в един или в два семестъра някакъв сегмент от него, ние говорим само за шампионите, за величията – великите философи, великите писатели, великите художници и т.н. И няма как да заговорим за другите, за това, което бихме нарекли средна класа, без чиято дейност, без чиято работа тези велики открития, нека приемем, че са велики, никога не биха получили някакво развитие. Те биха останали в някакви книги, в някакви музеи, но нямаше да се превърнат в елемент от самата тази висока култура и оттам вече и от самата култура. Разбира се, говорейки за висока култура, ние не говорим за 5-10-15 гения в епохата, каквито може би има, но те не изчерпват картинката. А високата култура не е чак толкова непостижимо нещо, както някои си въобразяват. Това е нещо, което се култивира; да, образова се, формира се, стига да го има достатъчното желание. И то е малко и риск, но такъв риск като в алпинизма, защото ти може при катеренето да не стигнеш, а може да стигнеш и да не се върнеш. Рискът е двупосочен. Така че нищо страшно няма във високата култура, чисто и просто се култивира идеята, че тя е излишен лукс. И погледнете политиката на съвременните български и не само български медии, но ако посоча съвременните български електронни медии, тогава нещата ще лъснат. Всички места за висока култура, там, където би могло в собствения смисъл да се прави подробен анализ, а то друго не може да се направи в медията, се разкарват, те биват отстранявани. Те са скъпи, те не ни вършат работа и на тяхно място ние пак говорим за култура, моля ви, ние имаме десетки културни предавания, в които говорим за конкретни културни продукти. И тогава именно се къса тази традиция, за която говорим. Нещо някой направил тук, друг някой нещо направил там… Браво на него! А как това се вписва във високата култура, как това наистина ще стане една висока култура, за това, разбира се, никой не ще да знае. И според мен нарочно не ще да знае, но това е моя хипотеза.
Проф. дфн Цочо Бояджиев е един от водещите български учени хуманитаристи, основоположник на философската медиевистика у нас. Преподава история на античната и средновековната философия в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор е на книгите: „Студии върху средновековния хуманизъм” (1988), „Античната философия като феномен на културата” (1990), „Августин и Декарт” (1992), „Философия на европейското средновековие” (1994), „Кръговрат на духа” (1998) и др. Преводач е на съчинения на Платон, Аристотел, Тома от Аквино, Майстер Екхарт и др. През 2015 г. проф. Цочо Бояджиев получи Голямата специална награда за цялостно творчество на Портал Култура.
Проф. дфн Калин Янакиев е преподавател във Философския факултет на СУ „Св. Климент Охридски”, член на Международното общество за изследвания на средновековната философия (S.I.E.P.M.). Автор на книгите: „Древногръцката култура – проблеми на философията и митологията“; „Религиозно-философски размишления“; „Философски опити върху самотата и надеждата“; „Диптих за иконите. Опит за съзерцателно богословие“; „Богът на опита и Богът на философията. Рефлексии върху богопознанието“; „Три екзистенциално-философски студии. Злото. Страданието. Възкресението“; „Светът на Средновековието“; „Res Vitae. Res Publicae. Философски и философско-политически етюди от християнска перспектива“; „Европа-Паметта-Църквата. Политико-исторически и духовни записки“ (текстове, публикувани в Портал Култура); „Христовата жертва, Евхаристията и Църквата“ (2017); „Историята и нейните „апокалипсиси“. Предизвикателството на вечния ад“ (2018).
Проф. дфн Георги Каприев преподава Философия на Средновековието и Ренесанса, Византийска философия, Антична философия и История и типология на европейската философия в СУ „Св. Климент Охридски“. Основните му научни интереси са в сферата на историята на средновековните (византийска и латинска) традиции, философията и изкуствата през ХХ в., философията и историята на културата. Автор е на книгите „История и метафизика” (1991), „Механика срещу символика” (1993), „Августин” (1996), „Философският свят на Анселм от Аоста, архиепископ Кентърбърийски” (2005), „Максим Изповедник. Въведение в мисловната му система” (2010), „Византийска философия. Четири центъра на синтеза” (2011), „Византийски етюди” (2014), на множество студии и статии. Преводач от латински, старогръцки, немски и руски. Съставител и съавтор на частта за Византия в тома „Византия. Йудаизъм“ на Юбервеговия очерк на историята на философията (Базел, 2019).
Проф. дфн Владимир Градев преподава теория на религията в специалност културология на Софийския университет „Св. Климент Охридски” и философия на религията в Нов български университет. Основните му изследователски интереси са в областта на философия на религията, съвременната философия, културологията и политическите науки. От 2001 до 2006 г. е посланик на България при Светия престол и Малтийския орден. Автор е на книгите „Силите на субекта. Опит върху философията на Мишел Фуко” (1999), „Прекъсването на пътя” (2000), „Политика и спасение” (2005), „Между абсолютното тайнство и нищото” (2007), „Това не е религия” (2013), „Излизания” (2015), „Разпознавания. По пътищата на душата” (2017), „Приближавания“ (2019).
На главната страница: Рене Магрит, Условия за човешкото съществуване, 1935 г.