Мемоарно
И в предишни свои колонки съм доверявал, че по времето на комунизма изкарах войниклъка си като „трудовак“, т.е. в тъй наречените „Строителни войски“. Тези войски – нека припомня отново – са създадени далеч преди Девети, още от правителството на Александър Стамболийски – тогава във връзка с наложените на страната ни след изгубената от нас Първа световна война санкции, забраняващи ни да поддържаме редовна армия, но „възродени“ после от комунистите по съвсем различни причини, всъщност брутално противоречащи с прокламираното „равенство“ на всички съсловни, класови и расови групи в „родината“ ни.
На чисто официално равнище – да припомня и това – като „трудоваци“ по времето на соца бяха прибирани тъй наречените „ограничено годни за военна служба“ момчета (абревиатурата бе ОГВС). Трябва да обясня обаче – особено на днешните млади левичарчета, които изпитват носталгии по дори „непомирисвания“ от тях комунизъм – в какво собствено се състоеше ограничаващата за служене в редовната армия „годност“ на прибираните във въпросните войски. Първо и преди всичко „ограничаващ“ тази годност бе – чуйте ме внимателно – етническият произход на най-голямата група сред трудоваците. Всички навършили 18 години ромчета бяха ОГВС и не защото повечето бяха слабограмотни, а именно защото бяха… ромчета. Макар към 1974 г. все още да не бе измислен „възродителният процес“, ОГВС по определение бяха и всички турчета. Наистина много по-малко, но ОГВС бяха и някои еврейски момчета, произхождащи от „неблагонадеждни“, т.е. буржоазни и некомунистически семейства (такива във времето, когато аз бях трудовак, покрай мен имаше трима-четирима). С „ограничена годност“ да служат в редовната армия бяха по-нататък завършилите Духовната семинария и Духовната академия, т.е. вярващите в Бога, а не в „Партията“. И… всички, до прибирането им в казармата осъждани за криминални престъпления и лежали в затвора.
Какво следователно, би могло да се попита, ограничаваше тогава моята „годност“ да служа в редовната армия, след като не бях нито ром, нито турчин, нито (към онова време) все още религиозно вярващ, нито пък бях лежал в затвора? Ако този въпрос би бил зададен официално (да си представим, от някакъв „западен журналист“), в ония дни отговорът вероятно би гласял, че защото страдам от определена болест, непозволяваща ми да нося оръжие. За мен вероятно биха казали, че имам (защото имам) нелек астигматизъм. Истината обаче бе ясна на всички (макар че на мен, наивника, тя ми стана ясна едва когато вече бях „вътре“). На мен, както и на други „трудоваци“ от моя тип, ограничаващ „годността“ ни да служим в друг род войски бе… специфичният ни семеен произход – редоположен, както се вижда, с „неблагонадеждния“ етнос и криминалното досие. При мен специално даже не моят баща и моята майка бяха причината, а един от моите дядовци – разстреляният от комунистите през 1945 г. мой дядо по майчина линия, когото – казвал съм го и друг път – не съм виждал освен на снимки. С две думи – това, че имам такъв дядо, ме изравняваше в „ограничената ми годност“ да служа в армията с иноетничните ми съграждани и с… криминалните престъпници.
Всъщност това, че съм по рождение „стигматизиран“ именно като непреодолимо „инороден“ в социалистическата ми „родина“, аз с най-голяма сила почувствах тъкмо озовавайки се в края на 1974 г. (когато с устрем навлизахме в „развитото социалистическо общество“) в „родната“ казарма. Почувствах го по много и най-различни начини, за които ще разкажа по-нататък.
И тъй, в ранната утрин на 29.09.1974 г., в крайния тогава квартал Суходол в София аз се сбогувах с родителите си, пристъпих зад оградата (и физическа, и символическа) и се намерих сред общество, чийто характер до този момент не бях си и представял. Наред с многобройните одърпани ромчета (турчетата щяха да дойдат по-късно от своите краища на „родината“ ни), до мен изведнъж се изправиха голи до кръста или по потници, обилно татуирани и видимо по-възрастни – някои дори с около десет години по-възрастни от мен… бандити. Неколцината подобни на мен момчета, които съзрях сред това множество, с потресение виждахме, че тези татуирани нагло държат в ръце и даже надигат недопити – очевидно от „изпращането“ си – бутилки ракия, крещят, псуват и почти физически се сдърпват с посягащите да им ги отнемат офицери.
И ето, след около час стърчене в тази зашеметяваща компания, всички бяхме натоварени в раздрънкани автобуси и поехме… в неизвестна посока. Къде по-точно щеше да бъде поделението, в което ще „служим“, бе ни заявено, е „военна тайна“ и ние ще го научим едва когато ни закарат там. Спомням си, че, гледайки през мътните стъкла, се опитвах да гадая за къде все пак пътуваме – първо се надявах, че няма да е много далеч от столицата, после се съкрушавах, че минава цял час, после час и половина, два часа… И ето, най-накрая се оказа, че местоположението на отредения ни трудовашки затвор е град Кюстендил (разбира се, покрайнините на града).
Няма да описвам всички – сякаш съзнателно режисирани и унизителни „инициационни“ процедури – събличане до голо, безразборно хвърляне на униформи и куртки, панталони, обувки и колани, които, разбира се, не ни бяха по мярка, но трябваше със страшна бързина под оглушителните крясъци на старшините (сякаш всеки миг трябваше да изскочим на бойното поле), да си разменяме, докато ни „станат“. Това е чудесно описано в наскоро излезлия документален роман на моя събрат по военна служба Алберт Бенбасат „Трудовак“.
Ще разкажа обаче за случилото се още първата нощ, в която бяхме наблъскани в „спалните помещения“ (с легла на два етажа и по 30–35 човека вътре), защото то тутакси, поне на мен, ми даде да разбера, че съм прибран не в „армия“, а именно в затвор. Макар тъй наречените „новобранци“, на които ни предстоеше да преминем през 45-дневната „военна подготовка“ (толкова се полагаше на само „ограничено годните за военна служба“), да бяхме строго отделени от „старите войници“ – те бяха на поне половин час път и в друга казарма – някъде в един или два часа след полунощ в мрака на помещението проехтя крясък: „Стани!“ И без да можем да се ориентираме какво е това, всички сънено подскочихме. От другия край се чуха удари с колан по голо тяло и ето – постепенно осъзнахме – въпреки строгото разделение, в помещението бяха нахлули „стари войници“, решили да си устроят същинско затворническо посрещане на „новата смяна“. За мен бе удивително, че именно най-впечатлилите ме при събирането ни в Суходол „криминални“ – очевидно запознати със затворническите традиции – вместо да се противопоставят (всъщност нахлулите бяха само двама), първи започнаха да хленчат и да им се молят за пощада. По-късно разбрах: докато още не си запознат с вътрешната „йерархия“ на криминалния контингент, добре е да демонстрираш подчинение; после – нещата ще си дойдат на мястото.
Те си „дойдоха на мястото“ още на другата сутрин, когато „нощната акция“ на „старите“ някак си бе достигнала до знанието на „командването“ и двамата – при това, както видяхме, не чак толкова едри роми – бяха инсталирани пред нас, строените за първи път новобранци, след което показно… бяха бити с плесници и юмруци от „другаря подполковник“. Трябва да кажа, че тази абсолютно открита физическа разправа с „нарушителите“ бе толкова ужасяваща, че вместо да успокои нас, „новобранците“ (мисля, че това бе и целта), направо ни потресе: ето, значи, бе ни показано нагледно какво може да се прави с всекиго от нас оттук нататък. Запомнил съм тия двама „криминални нарушители“. Бяха тъй нареченият „Гробаро“ и неговият приятел – абсолютно примитивни, абсолютно, както по-сетне разбрахме, неграмотни и практически неуправляеми – като диви зверове момчета. Много по-късно – вече преместен в друго поделение и като „писар“ – научих от изпратено по телеграфа съобщение за станал „инцидент“ (ЧП – както го наричаха по руски), в който същите тия двама бяха… изнасилили в стаята му един войник, висшист от нашия набор, когото след края на военната подготовка бяха натоварили със службата да води документацията на поделението. Ужасяващото и безумното в това разпратено по всички поделения на дивизията съобщение беше, че то бе изпълнено с най-гнусни подробности за случилото се, а името на жертвата на „Гробаро“ и приятеля му въобще не беше спестено, като за тях ни бе казано само, че след стореното отиват (или, по-точно, за пореден път се връщат) в затвора.
От следващите този „инициационен епизод“ дни аз обаче започнах да осъзнавам сред какви хора съм попаднал и сред какви – буквално не можех да понеса тази перспектива – съм осъден да живея цели… две години. Наред с десетината-петнайсет „софиянчета“ като мен – можеха да се познаят и „подушат“ тутакси по обърканите, сякаш зашлевени с плесник физиономии – и които панически започнахме да се опитваме да влезем в по-тесен контакт („В кое училище си бил?“, „Къде живееш в София?“ и най-вече „Защо си тук?“), в очите ни се набиваха две групи хора. Първата – на едрите бабаити от „криминалния контингент“, също бързо започнали да се сдушават и да си изработват „йерархия“ и които в петминутните почивки „за по една цигара“ ни потрисаха с разговорите си: „Бех пет години у Централнио (т.е. затвор).“ „А па аз у Пазаржишкио.“ И втората – на мургавите ромчета, не по-малко объркани от нас, но най-вече защото повечето буквално не можеха да се справят с командите „наляво“, „надясно“ и практически не разбираха какво трябва да правят с вехтите автомати, които трябваше да се учим да разглобяваме и сглобяваме.
„Омбрето“, който в първата нощ почти бе хленчил на „Гробаро“, бързо се беше ориентирал, че сред криминалните е най-„старши“ и даже бе започнал да се зъби на нисшите военни чинове – на „другара старшина“ или на „другара младши сержант“; Барабата, почти трийсетгодишен мъж, пък се „майтапеше“ с офицерите, които, виждайки на „физзарядката“ сутрин покритото му и на гърдите, и на гърба с татуировки тяло, бяха почнали да го питат: „това какво е?“, а той им отвръщаше, сочейки гърдите си: „Това е Централнио (затвор), а това на гърба – Старозагорскио.“ „Е, кажи, в кои затвори си лежал?“ – подпитваха го „младшитата“. „Е па, по-лесно ми е да се сетя в кой не съм лежал“ – отвръщаше той, хилейки им се. Малко по-настрани от тия криминални „първенци“ се държеше едно друго бандитче, често повтарящо, че „си се е родил софиянец“ и което даже от време на време се опитваше да се заговори именно с мен. В един момент ми довери, че до вчера се е занимавал със сводничество и си има „цял харем к..ви“, така че, като ни пуснат „у отпуска, ако искаш“… Забавното е, че този човек така здраво ме бе запомнил, че две години по-късно, срещайки ме по улицата и разбирайки, че вече работя в общината (тогава Софийски градски народен съвет), започна настойчиво да ме моли да му уредя някоя квартирка за… „нали се сещаш, моите“.
Да, онова, което и аз, и останалите „ограничено годни за военна служба“ не-криминални и не-роми бързо започнахме да осъзнаваме, че ни предстои, бе толкова непоносимо, че много скоро основна тема на разговорите помежду ни станаха до този момент скриваните от околните надежди, които очевидно всеки от нас таеше в себе си още от встъпването си в този затвор. Защото на всички нас, разбира се, бе известно, че в „славните трудови войски“ след края на военното обучение съществуват и тъй наречените „леки служби“, които, освен че са извън строителните обекти, са и… практикувани в отделни от ужасяващата гмеж, в която бяхме потопени, помещения. В този род войски, в които не само мнозинството от войниците, но и по-голямата част от „командния състав“ са фактически неграмотни или полуграмотни – знаехме го – бе „страхотно“, ако успееш да се наредиш например като „писар“, т.е. обгрижващ служебната бумащина на поделението, или като „куриер“, разнасящ и получаващ пощенските пратки. Чували бяхме и за „сладката“ служба на отговарящия за „радиоточката“, от която сутрин трябва да гърмят съпровождащите строяването на „бачкаторите“ масови песни, а по-сетне да се излъчват социалистически маршове и „актуални новини за трудовите успехи на устременото към светлото бъдеще наше общество“. Знаехме, че ако имаш умения (и късмет), би могъл да станеш и художник в щаба на поделението и, разполагайки със самостоятелна стая (ателие), да рисуваш плакатите, окачвани по плаца и на портите на казармата. Като някаква буквално отвъдна райска земя в най-смелите фантазии на някои от нас се мержелееше и онова, намиращо се в самата София, някъде към спирка „Хиподрума“, ГУСВ (т.е. Главно управление на Строителни войски), където – знаеше се – си направо като чиновник и можеш да спиш у дома, а да идваш сутрин „на работа“.
От зачестилите разговори помежду нас – некриминалните и грамотни „ограничено годни за военна служба“ – ние постепенно започнахме да научаваме две основни неща. Първото (което трябваше да знаем от самото начало) – че всички с нещо сме „неблагонадеждни“, политически стигматизирани и ето затова сме прибрани, произведени в ОГВС и запратени сред тия „Омбрета“ и „Бараби“. На един, оказа се, дядо му, че и прадядо му преди Девети били фабриканти; друг пък бил внук на генерал еди-кой си, за когото дори бяхме чели в уроците по история. Най-забавен (ако е редно да се каже така) бе случаят с редник Г., с когото на няколкото свиждания, които ни бяха разрешени, родителите му се сближиха с моите. Оказа се, че като гимназист въпросният редник Г. не просто обилно слушал по нощите западни музикални радиостанции, но дори – с цялата си наивност – се одързостил да телефонира на една от тях и да пожелае да чуе определено „парче“. Не си спомням дали самото му телефонно обаждане е било „прихванато“ от „органите“, или името на Г. е било обявено по удовлетворяващата желанието му „вражеска радиостанция“, но именно заради тази своя „подриваща устоите на социалистическото ни общество“ постъпка той се бе оказал „ограничено годен“ за същинска военна служба.
Разговаряйки помежду си в почивките от бойната подготовка и успявайки да се отделим за малко от господстващите „Омбрета“, ние научавахме всичко това, но и още – разбирахме, че всеки, буквално всеки от нас, „неблагонадеждните“, от самото начало храни (разбира се, „много солидно обосновани“) надежди, че още щом 45-дневното обучение свърши, „му е уредено“ да стане писар ли, куриер ли, художник ли… Редникът Г. направо травмираше горките ми родители, когато на споменатите няколко свиждания уверено им бе заявил: „Моята работа е уредена, вие се погрижете за Калин, че тук е ужас.“
Там е работата обаче, че моите надежди за бъдещо „уреждане“ бяха доста неопределени. След първите ми отчаяни писма от Кюстендил, доколкото бях научил, моята леля – както казах по-рано, психиатър – се бе разровила сред множеството на своите настоящи и бивши пациенти, на техните близки и, както ми казваха, май бе достигнала до някакъв офицер – ЗКПЧ (т.е. заместник-командир по политическата част, което, както ще обясня по-нататък, бе доста по-висша длъжност от обикновен „строеви офицер“) – който пък бил имал близък, пациент на леля ми. Та с него било говорено и той (май) „бил обещал“ след края на 45-те дни да ме „изтегли“.
С две думи, и аз, както и другите „неблагонадеждни“ ОГВС, се поддържах в тези дни с надеждата, че няма да остана в това криминално съобщество до края на службата си – нещо, което въобще не можех и да си представя.
Защото другото, което скоро трябваше да науча, бе, че в този род войски на „славната ни социалистическа армия“ най-низшите и в неформалната, но и в същинската йерархия са именно тези като мен. Макар да бяхме – за разлика от повечето от клетите ромчета и турчета – със завършено средно образование, да бяхме грамотни, да бяхме градски момчета, разбиращи какво им се командва и можещи да го изпълняват, ние все пак бяхме… най-презираните и тормозени от офицерския състав. Днес си давам сметка, че това е било и съвсем естествено. Доколкото самите „командири“ бяха примитивни и полуграмотни, тяхното презрение към ромчетата и (по „родолюбиви мотиви“) към турчетата бе по-скоро „патриархално“-снизходително. Ако не друго, повечето от тия войничета имаха някакви „бачкаторски“ умения и по-късно често биваха превръщани в слугинаж на въпросните „командири“ (в социалистическата армия въобще, ама въобще – нали знаете – нямаше „ординарци“). Обратно – „криминалните“ им вдъхваха определен респект и с тях, буквално по инстинкт, „командирите“ бързо установяваха определено „неформално приятелство“. Ние обаче – „гадните софиянчета, среднистчета и висшистчета“ – бяхме възлюбен обект на просташка гавра, на демонстриране на безнаказан произвол. Разбира се, знаеше се (по-определено от тъй наречените офицери ВКР, за които по-нататък), че щом въобще сме тук, ние сме и „буржоазни отрепки“, а това още по-силно ни натискаше към дъното на тази, по същество, лагерно-затворническа йерархия.
Не, отчаяно бях убеден – позициониран в тази йерархия, аз не бих могъл да остана. Трябваше, непременно трябваше след тия незаобиколими 45 дни да се измъкна от нея, както и всички останали мои, не етно-расово и не криминално ОГВС събратя по съдба твърдяха, че ще им се случи.
Уви, оказа се, че измъкване от тази грижливо изработена от режима хватка всъщност… няма. Във всеки случай тя не съществуваше по начините, по които тогава наивно си я представяхме. Защото поне моят по-късен опит ми показа, че жадуваните „леки служби“ на „писар“, „куриер“ и т.н. въобще не те извеждат истински от позиционираността ти на „неблагонадежден“ и на „градско леке“. Такъв си оставаш и на тия лелеяни „служби“, защото стигмата, залепена ти по рождение от „най-прогресивния обществено-икономически строй“, не може, просто не може да бъде изличена. И тя е несравнимо по-решаваща за режима от тази на „неграмотния“ и на съдения за криминални престъпления.
… Да, 45-те дни минаха – нас, „обучените“ да държим пушки от балканските войни и да разглобяваме автомати от „славните времена“ на Чапаев и Будьони, ни преместиха в „другото“ поделение, събраха ни със „старите“ и… всички дружно ни изпратиха по „строителните обекти“. Там всеки от нас продължаваше отчаяно да чака вест от „обещалите да ни уредят“, а междувременно тъй наречените „строеви куртки“ на гърба ни се заменяха от прокъсани дочени дрехи, банята ставаше все по-рядка, мръсотията се трупаше върху телата ни, спането ставаше все по-кратко – трудовият делник често продължаваше по 12–14 часа – и бе съпровождан от крясъците на също тъй облечените в „доченки“ старшини и младши лейтенанти. В паметта ми оттогава са останали едни дълги, дълги дни, в които съм инсталиран пред някаква стена на строящото се тъй наречено „локомотивно депо“ и която, без да е ясно защо, трябва да блъскам с кирка, а тя да продължава да се блещи пред мен – неразрушима, тъпа, безсмислена.
Горкият редник Г., на когото „всичко бе уредено“, остана на тоя „славен социалистически обект“ и след като мен все пак ме преместиха в Перник, а, доколкото разбрах после – бе останал там и до края на службата си. Нали бе дръзнал да телефонира на „западна радиостанция“.
Да, в края на януари 1975 г. мен все пак „ме преместиха“ и аз станах „писар“. Станах обаче, за да разбера, че това съвсем не ме освобождава от стигмата на „неблагонадежден жълтопаветник“. С нея трябваше да се примиря, да започна да изработвам сам защитните си инструменти; да се науча на неща, които до онзи момент не си бях представял, че мога да правя; да изработя отношения с „обществото“, което режимът ми бе присъдил. И аз действително ги изработих. Казвам това на всички онези млади (леви и десни) „народолюбци“, които ме клеймят като „жълтопаветник“ и „интелигент елитарист“, но които не са и помирисвали оня „народ“, с почти всички разцветки на който тогава се запознах съвсем отблизо.
За всичко това обаче – в следващите мемоарни колонки.
