Това беше по времето, когато дописките във вестниците се тракаха на пишещи машини. Като влезеш в залата, където се помещаваше редакцията, чуваш бързия галоп на клавишите. Май пак си закъснял. Колегите са насред път, а ти още не си тръгнал. Те вече се връщат, а ти още не си преполовил разстоянието. Отиваш в кабинета на заместник-главния да ти сведе задачите. Или да ти ги спусне, което е същото. Какви думи само! Заместник-главният има златен часовник на ръката, златна игла на вратовръзката и златни копчета на ръкавелите. А, да, и златна запалка върху кутията цигари на бюрото. (Тогава в редакциите още се пушеше.) Той запалва цигара:
– Писателят Н. се е направил на важен – казва ти той. – Иска прекалено голям хонорар, за да ни даде разказ. Той не знае, че ние спокойно можем да минем без него. Сядаш и написваш разказ. Три хиляди знака. До четири да си готов.
Тогава повечето вестници още отпечатваха разкази. И дори плащаха за това на авторите. Но свлачището вече беше тръгнало. Шефовете на вестниците се опитваха да отбият номера със символични хонорари. И много от авторите се дърпаха. Тогава на ред идваха хората като мен, на заплата във вестника, които се бяха пробвали в белетристиката и дори имаха издадени една-две книжки. Ще напиша разказ от три хиляди знака, под псевдоним, разбира се, ще запълня дупката на страницата и всички ще са доволни – и аз, че и днес съм си заслужил надницата, и шефовете, че са показали твърдост пред алчния писател Н.
Хайде сега да те видя. Сядаш на бюрото, под неспирния галоп на пишещите машини наоколо и, колко е сега часът, тринайсет нула нула, имаш три часа да напишеш разказ. Не че не си го правил, и дори с успех, но то не е концерт по желание. Може да стане, но може и да не стане. И какво правим тогава? Празното място на страницата седи и чака теб. Значи трябва да стане. Ей това е най-тежкото – че нямаш право на избор.
Вече е тринайсет и петнайсет. Ти можеш, ти можеш, ти можеш, повтаряш си десет пъти. Беше прочел някъде, че това помага. И започваш. Понеже сега е лято, жега, нека действието на твоя разказ да се развива през зимата. Точно така. Понеже времето е претъпкано с политика, нека в твоя разказ да няма грам политика. Понеже Коледа е още много далеч, защо пък твоят разказ да не е коледен. За един лесничей, който е затрупан от снега в хижата си и дори не може да направи редовната си обиколка из гората, за да провери хранилките за животните. Той се е надявал да слезе за празника в градчето, но никой не е знаел, че ще падне такъв сняг. Лошото е друго, не че ще остане на празника сам. А че няма да може да изпълни обещаното на дъщеричката си – да ѝ занесе подарък жива катеричката. Той даде това обещание малко прибързано, още тогава знаеше, че няма да може да го изпълни. И сега снегът е неговият спасител. Дъщеря му е мъдра, тя ще го разбере. Но въпреки това му е криво. Дъщеря му си представя катеричката като горско духче, настроено приятелски, даващо да го галят по пухкавата опашка. А истината е друга. Катеричката е истинско диво зверче, което хапе и е много бързо. Той сам не знае с кой акъл даде това обещание. Но тя наистина много искаше да има вкъщи жива катеричка, тате, моля те, моля те, моля те, и той нямаше сили да ѝ откаже, след като се намира в гората, в самото царство на катеричките и така стана, че ѝ обеща.
Колко празници се е случвало да изкарат разделени. Този няма да е първият. Той изведнъж се сети какво ще ѝ каже, когато се видят. Ще ѝ каже, че катеричките спят зимен сън. И са се изпокрили в хралупите. Но напролет непременно ще ѝ донесе жива катеричка. До пролетта има много време.
Лесничеят хвърля няколко цепеници в огнището. Май е време да си ляга. Дано утре снегът да замръзне и да се втвърди, ще обуе снегоходките и ще се опита да направи обиколката.
Поглеждаш часовника отсреща на стената. Прозорците на залата са отворени и отвън влиза жега, но виж ти какво интересно нещо, докато беше в снежната гора, дори не усещаше жегата. Остава още половин час. Сега трябва да измислиш финала. В твоя разказ няма почти никакво действие, само преспи и пукането на дървата в огнището, самотата на бащата и неизпълненото обещание, вярно, създават някакво напрежение, макар че то е твърде предвидимо, захаросано и заместник-главният сигурно ще се намръщи, но ако финалът е добър, ще си останеш само с намръщването.
И така, финалът. Лесничеят се събужда на разсъмване, огнището е изгаснало и въздухът в стаята се е вкоравил от студа, по стъклата на прозорците са разцъфнали големи ледени цветя, а във водата в каната на масата се е образувало сърце от лед. Той става, облича се, мята кожуха, нахлузва ушанката. Входната врата е залепнала в снега, едва я отваря. Надниква навън в смълчаната бяла гора, единственият шум е от сриващия се от клоните сняг. Изведнъж в бялото поле около хижата забелязва множество следи, те стигат почти до прага. Опитното му око не може да се излъже. Това са следи от катерички, от десетки катерички.
