0
3841

Сбогуване с Бежански

Той беше приятел, скъп приятел. Прочее, Димитър Бежански имаше много приятели заради откритото си сърце и ведрата си усмивка. Както отбеляза колегата му от редакция „Хумор и сатира“ на програма „Христо Ботев“ на Националното радио (и също негов приятел) Весел Цанков: „Имаше приятели в цяла България. Беше като рок звезда…“ Имаше ги приятелите и поради това, че не се големееше, макар че би могъл – един от най-стойностните и оригинални български хумористи; от ония, които и от прашинката могат да направят зевзеклък. Вземете който и да е разказ от сборника „Търся французойка“ (ВСУ „Черноризец Храбър“, Варна 2001) – всеки е малък бисер на остроумието: „Влезнеш в клозета, отвориш вратата – цсссът – пръсне дезодорант, затвориш вратата – пак цсссът – пак пръсне. Бе като я фанах тая врата – цсссът – напред, цсссът – назад – напълних си половин бурканче. Не че ми требе, ама що па да пръска залудо! В банята – друг номер – насекъде фотоклетки. Туриш крак под душа – водата потече. Дръпнеш си крака – спира. Епа турих една джапанка отдолу и тече цела нощ! Сигурно съм им източил половин язовир на швейцарците! Що ми се фукат с тия фотоклетки!“ („Какво, Швейцария ли?!“); „Мнозина се питат що за народ сме ние и не могат да си отговорят. Загадка! Тъмна балканска загадка! Ето, за англичаните се знае що за народ са. За французите – също. При нас обаче – мрак. // А нещата всъщност са много прости. Цялата работа е в това кой какво пие. Защото не битието, а питието определя и съзнанието, и характера. И не само на отделния индивид, а на нацията като цяло” („Що за народ сме ние и защо сме такива”). В последния написан от него текст за сп. „Култура”, в броя, посветен на юбилеите на програмите „Хоризонт” и „Христо Ботев”, в краткото си и скромно автопредставяне Митака отново се шегува: „Димитър Бежански е роден на запад – в пернишкото село Дивля, което е близо до границата със Сърбия. Основното си образование също придобива на запад – в Перник, а висшето в Софийския университет, понеже по онова време в Перник университет просто няма. След като завършва българска филология, работи в безброй вестници и списания, в които пише безброй глупости, поради което съвсем резонно попада сред основателите на вестник „Тримата глупаци“ и е удостоен от самия Доньо Донев със званието „Пълен глупак“. В Българското национално радио работи (на щат) единайсет години. Автор е на няколко хумористични книги и на две талиги радио и телевизионни сценарии. Носител е на наградите Сребърен МладЕж, Златен верблюд и Златен Мирон. Не е носител на наградата Гонкур и на Нобелова награда”. Да, не им е носител, но пък е носител на любовта на хората, всичките негови приятели, скърбящите днес негови приятели…

Бежанеца беше забележителен и с друго: неговият смях бликаше не само в текстове, но и в живота. Знаем го клишето за клоуните, които били най-тъжните хора на света, както и за хумористите, които иначе били по-скоро кисели и навъсени, отколкото ведри; е, за Димитър Бежански това не важи, никак просто не важи. Той беше един от най-забавните хора, които съм срещал, като в същото време имаше такова стриктно и благоговейно отношение към българския език, че съм му се възхищавал искрено. В Бургас съм лятос, а той ми звъни, за да ме светне за някаква напълно сбъркана от граматическа и стилистическа гледна точка вестникарска статия: „Че може ли така, не четат ли тия хора?! Ама те и да четат, само ще сричат…”, сам си отговори. Да не му попаднеш на острия език: неговият приятел и колега от хумора Любомир Методиев, който, за жалост, също внезапно си отиде от света миналата година, ми дава своя книга с леко оправдателното: „То не е кой знае какво, ама да я прочетеш…” А Митака: „Споко бре, Любе, не го ли виждаш как му личи, че и много по-големи глупости е чел!” Смях! С един удар – два заека: хем мен подбъзикна, хем и Любака… Митака беше от оная стара кохорта журналисти, които знаеха и как да се забавляват, но и са дялани камъни – където ги поставиш, пасват. Петимни – и за работа, и за купон…

Бежанския наистина обичаше живота и неподправено му се радваше. Не отказваше малките му удоволствия, а най си падаше по добрия мухабет: да седнат приятели и да си бъбрят ей-така, неангажиращо. Лаф да става, както се вика. Обичаше да разказва истории от вестниците, в които е работил – „Кооперативно село”, „Тримата глупаци”, „Фрас”; с Васил Сотиров не можеха да се надприказват. Пред очите ми са: двамата с Васо се „боричкат” за думата, а отстрани верният авер Витята (Виктор) Самуилов кротко си пие узото и им гледа сеира заедно с Георги Василски, друг знаменит член на тая „Весела България”, също рано-рано напуснал ни. Ще ми липсват, много ще ми липсват тия моменти, които в това забързано всекидневие вкарваха един здрав и свеж български хедонизъм. Много преди световното движение slow life Митака го живееше, а дали не му беше написал и правилата?! Нищо чудно, той можеше…

Вероятно все още не си даваме сметка, но със смъртта на Димитър Бежански загубихме човек, който внасяше в това наше откачено време разум и успокоение. Той си падаше да разказва как жена му Тони все го питала кога ще излезе от пубертета, но всъщност с този си „престой” там Митака показваше и на мен, и на други като мен, че да не се вземаш на сериозно, да се майтапиш с живота, да го живееш, но без настървение, а някак лежерно, спокойно и в същото време отговорно – това е начинът да минеш през него и да оставиш следа. Следа на човек усмихнат, жизнен, светъл, топъл…

Такава следа той оставя в сърцето ми. Такава е следата и в сърцата на приятелите му, на многото му приятели. Такава е и следата, която свети след него в небето.        

Лек полет, Митак, сбогом и не ни забравяй!…

Митко Новков (1961), роден в с. Бързия, общ. Берковица. Завършил Софийския университет „Свети Климент Охридски”, специалност психология, втора специалност философия. Доктор на Факултета по журналистика и масова комуникация на същия университет. Автор на 6 книги, на множество публикации във всекидневния и специализирания културен печат. Директор на Програма „Христо Ботев” на БНР. Носител на няколко национални награди, между които „Паница” за медиен анализ (2003) и „Христо Г. Данов” за представяне на българската литература (2016).
Предишна статияБългаро-македонската разпра
Следваща статияАнтони Райжеков и неговият хор от премълчители