Начало Идеи Гледна точка Свобода, камилчета, прокурор
Гледна точка

Свобода, камилчета, прокурор

6130

Беглото февруарско слънце променя улиците и мрачината се стаява. Докато вървя по площад „Славейков“, ми се струва, че вече е дошла пролетта. Не само заради мартениците, които се продават навсякъде, но и заради весело тичащите деца около върволицата от улични лампи и хора. Въпреки налегналите ни страхове, имаш свободата да се движиш, където си щеш и колкото ти душа иска. Точно в този момент ме спира един познат и разменяме мисли за това-онова, без да пропускаме политиката. „Такова безумие никога не е било!“ – възкликва той по повод на последните действия или бездействия на главния прокурор, изведнъж влязъл в ролята на някой, комуто (други) са длъжни на тепсия да поднесат готови доказателства по трупалите се с години разследвания. Тук Темида наистина затулва очи. Съответно и моят познат ме поглежда някак почти тържествуващо. Един вид: „Я си спомни друга такава (софийска) история“…

Ако човек търси, намира. Паметта не поставя лесни диагнози на миналото, тя човърка издълбоко; не се бои от необратимостта на промените, а, напротив, опитва се да слепи разбитото огледало на събитията, откъдето често наднича до болка позната история. Защо ли ходът на времето толкова напомня на бал с маски, разменяни между лица в идентична позиция? Кратко блуждаене из страната на сенките, откъдето за миг сякаш изниква пред очите ми силуета на брадат мъж с черна широкопола шапка.

Кой е той ли? Ланчелото. Един печален рицар на свободното слово. Сянката му броди именно тук, срещу входа на някогашния „Алианс Франсез“ (днес Френски институт). Вече съм ускорил крачка, когато усещам нервна тръпка в тила, все едно че историята, която си спомням, се пръсва като падаща керемида зад гърба ми.

Да, било е точно тук, в самия край на трудната 1945 г. Пред тогавашния „Алианс Франсез“ се извършва организирано покушение срещу свободното слово в лицето на „зелената опозиция“.

Набързо припомням фактите. Земеделците около Никола Петков (макар и с огромно закъснение!) прозират, че съветизацията на България е в ход и че страната с бързи стъпки върви към едноличната диктатура на комунистите. На 26 септември 1945 г. смаяните читатели откриват в будките два земеделски вестника – казионното „Земеделско знаме“ (останало в ОФ-то) и зеленото „Народно земеделско знаме“, тръгнало да брани малкото останали свободи. Излиза цели две години, преди да му надянат примката… Вътре – долу на втора страница – тръгва и една необичайна рубрика: „Ситни, дребни… като камилчета“, с шарж и факсимилен подпис на автора си Трифон Кунев. Той е добре познат – както с острото си перо, така и с будната си гражданска позиция. Бил е офицер през войните и известен поет (пише „Песни“ с фолклорни мотиви преди да се превърне, по думите на Гео Милев, в може би най-автентичния български символист – „Хризантеми“, „Зарници“). От десетилетия пуска фейлетони под псевдонима Ланчелото, публиката се смее в захлас над неговите „Весели злополучия“, над размислите на дидаскал Ланкастерски и Пуне от Горна баня. И ето че сега – от брой в брой – Трифон Кунев започва да публикува своите фейлетонни „камилчета“ – по актуални теми на „народната демокрация“.

Много се е спорило откъде му е хрумнал тъкмо този образ. Може би това да е диалектен израз за „остри камъчета“ от неговия Луковитски край, но изразът допада на всички и „камилчетата“ остават. Заради тези си „камилчета“ писателят е принуден да подаде оставка и като директор на Народния театър (25 октомври 1945 г.). На раздяла закачва във фоайето писмо, в което пише, че иска да стисне ръката на честните хора и забравя злото на дребните човеци, прощавайки се със състава на театъра с думите: „довиждане, София!“.

Начеват небивало злостна кампания срещу него. Сатирикът Ланчелото, който учтиво сваля широкополата си шапка при среща по софийските улици, бива гонен, заплашван и обиждан. За да се стигне и до споменатия сблъсък на площад „Славейков“, отразен даже от комунистическия официоз „Работническо дело“.

Според анонимния дописник двамата заклети опозиционери Петков и Кунев излизали от „Алианс Франсез“, чийто председател Никола Петков е до смъртта си. Мястото е емблематично: Алиансът е не просто прозорче към света, в което се учи чужд език, но в читалнята му може да се чете свободно френска преса, което задълго превръща площад „Славейков“ в „зона на свободата“.

Ала не щеш ли, отвън ги застига „група възмутени граждани“ с възгласи: „Предатели! Доносници! За лични сметки продавате интересите на България!“. Тълпата става агресивна. Нанасят им удари, докато появили се изневиделица милиционери не ги изтръгнат от ръцете им. Всичко е добре „режисирано“, включително журналистическото присъствие. Трифон Кунев е удрян в лицето, теглят го за брадата. Ругаят „зелените опозиционери“, плюят им в лицата. Докато „случайно минаващи лица от МВР не възстановяват реда и не им осигуряват завръщане по домовете“. (Трифон Кунев живее на близкия ъгъл на „Раковски“, номер 91, а Никола Петков на улица „Цар Шишман“ 10). Накрая авторът на дописката в „Работническо дело“ не крие удовлетворението си: „Така тая толкова ругана и клеветена от тях милиция снощи ги защити от гнева на възбуденото гражданство“. Както е писал Маяковски: „Моята милиция ме пази!“.

Ще кажете, поредният политически сблъсък на площад „Славейков“, какво толкоз…. Какви ли не работи са се случвали тук още по времената на дядо Славейков и Петко Каравелов, чиито къщи са били на същото това място, в същия край на този площад. Не е така. Крушката си има опашка. И тя е в безпрецедентната прокурорска намеса, съпътстваща нападението.

Описал я е самият Трифон Кунев във фейлетоните си, а останалото може да се възстанови по тогавашната преса, която ни най-малко не отстъпва на някои днешни кафеникаво-жълти издания.

В последния ден на тази 1945 г. старият сатирик получава от прокуратурата „необичаен иск“, заведен под изходящ номер 6637:

До г. Трифон Кунев, тук.

В брой 114 от 26 декември 1945 г. във в. „Народно земеделско знаме“ сте дали дописка, отпечатана в отдела „Ситни, дребни… като камилчета“ – под надслова „Челядта на бай Ганя Балкански“.

Прокурорският надзор при Софийския областен съд ви поканва в 10-дневен срок да представите доказателствата си за истинността на изтъкнатото в тази дописка.

Прокурор:

Йордан Шумков

На което изтъкнатият публицист смело отговаря в едно от следващите си „камилчета“ (6 януари 1946 г.):

Не можем да не кажем, господин прокуроре, че Вашето писмо не е кратко и ясно, но също така не ни е възможно да припознаем, че то е разбрано. Преди всичко „Челядта на бая Ганя Балкански“ не беше никаква дописка, а чисто и просто фейлетон… Особено ни е приятно, че нашето предположение, че съществуват внуци и внучки на исторически осмения от Алеко Константинов бай Ганьо, излезе вярно. Ясно е, прочее, за всекиго, че тая именно челяд на бай Ганя се е почувствала засегната от нашия фейлетон и е потърсила Вашата помощ.

Следват редове, пропити от предчувствието, че го чака горчива разплата:

Господин Прокуроре,

Вие сте коректен, като ни давате срок, и вероятно изпълнявате постановленията на някой неизвестен за нас закон, но ще трябва да се съгласите, че срокът от 10 дена е съвършено малък: за да можем да ви представим доказателства за едни толкоз обширни неща, които стават по всичките геометрически посоки и географически пространства на България, не 10, а хиляда и десет дена ще се окажат малко. Затова, без да се губи златно време, образувайте дело срещу нас и постановете мярка на неотклонение, сиреч Централния затвор.

Но челядта на Ганя Балкански, макар че може да получи подкрепа от червените мантии на новото правосъдие, ще бъде винаги безпомощна пред мисълта на народа. Силата на народната мисъл е огромна: тя не може да се спре с никакви баражи, като например баража Росица, при който се мъдри концлагерът „Росица“, с някакви съдебни дела и Централни затвори.

И така, г. прокуроре, като приемаме вашия новогодишен поздрав за новата 1946 г., желаем също и на Вас щастие и благополучие в „демократична, свободна, мощна и благоденстваща“ България.

Ето как са си писали едно време с прокуратурата, щом тя е настоявала да получи доказателства „на ръка“ за Бай Ганьо и целокупната неговата челяд – от Алеко насетне. Ни повече, ни по-малко.

И да не си мислите, че на брадатия и мъдър Трифон Кунев му се е разминало само с тази прокурорска покана? Изобщо не му се е разминало. Първо, официозната преса го е поляла обилно с мръсните си води. В изгряващия в. „Стършел“ (няма как да го премълчим!) и то в почти всеки брой Васка П. и Колка (Валери Петров и Христо Ганев) точат остроумните си пера върху реакционера „Трифон Загазан“, „мракобесний Трифонсон“, паднал пиян от клон, заспал в канавката, заедно със своя котарак Дундак и т.н., и т.н. Но това е „добродушната закачка“. В меродавния в. „Отечествен фронт“ всевластният Крум Кюлявков с друг език громи „брадатото паленце“: „Талантът на г. Кунев отдавна угасна, а на останалите му способности не би завидяла нито една издъхнала кобила“. Следват открити заплахи. „Народът“ няма дълго да търпи всичко това.

Трифон Кунев не им обръща внимание, понякога им отвръща в шеговит тон, а „камилчетата“ следват едни след други. С все по-остри ръбове. Докато не влиза в сблъсък със „самия вожд и учител“ Георги Димитров. На реплика на вожда, че „опозицията съвсем се е разпасала“, отговаря с едно прочуто сравнение, което скоро се превръща в „притча во езицех“:

Дължим обаче една малка поправка на другаря Г. Димитров: това, което той е видял да се влачи, не е разпасан пояс, а червата на българската свобода. Кой я удари с нож в корема – за това друг път.

Малко след това, през лятото на 1946 г., излиза и отделната книжка „Ситни, дребни… като камилчета“, отбор фейлетони, печатница Линотип, 128 с., цена 100 лв., тираж 5 000 (иззети и унищожавани). Пазя като зеницата на окото си една от тези книжки в личната си библиотека със съзнанието, че това е една от последните лястовички на свободата за много дълъг период от време. До 1989 г. името на Трифон Кунев бе под запрещение в България. Не говорим само за сатирата, дори и поезията.

След което идва ред на втората физическа разправа с писателя, документирана от самия в. „Народно земеделско знаме“:

На 8 юни т.г. в редакционното помещение бе нападнат и жестоко бит от неотговорни фактори големият общественик и писател, редактор на нашия вестник г. Трифон Кунев. Неоздравял още от нанесения му побой, в ранните часове на 21 юни той бе взет от дома му и откаран по нареждане на главния прокурор при Софийския областен съд г. Патронев в Централния затвор.

Челядта на бая Ганьо не си оставя магаренцето в калта. Нахлулите „печатарски работници“ в редакцията на бул. „Дондуков“ бият писателя с железни пръти, оставят го на земята проснат в кърви и злостно се гаврят с него, питайки го кога пак ще пише „камилчета“ против ОФ-то или за диктатурата на пролетариата…

Ала и българската прокуратура не спи. Тя зорко изпълнява дълга си като истински меч в „защита на народа“. Ето какво още научаваме от в. „Народно земеделско знаме“:

Прокурорът инкриминира увода на книгата на г. Кунев „Ситни, дребни… като камилчета“, отпечатан в статията му „Едно обяснение“, като още на другия ден всички налични екземпляри от книгата бяха конфискувани от органите на Държавна сигурност. Прокурорският паркет при Соф. обл. Съд изготви обвинителен акт срещу г. Трифон Кунев, с който го обвинява, че с писанията си бил станал вдъхновител на конспиративни групи, срещу които бяха образувани ред процеси и с тях бил третирал съпротивително движение след 9 септември 1944 г. За което го предава на Соф. обл. Съд да бъде съден, признат за виновен и наказан по чл. 1 от Закона за защита на народната власт.

(Ал. 1 от този закон предвижда смърт или доживотен строг тъмничен затвор, а ал. 2 – строг тъмничен затвор до 15 години). Много или малко е това за свободното слово?

Докато върви делото, Трифон Кунев е тикнат в затвора. Нищо че междувременно бива избран за народен представител от Луковитска околия във Великото народно събрание…

В протоколите на парламента можем да прочетем за негодуванието на опозиционните депутати, които на 7 ноември 1946 г. протестират в пленарната зала с думите: „Освободете го! Девет месеца лежи в затвора! Това е срам за едно Велико народно събрание! Това е позор! Това е диктатура! Един човек на 70 години!“.

Няма как, за кратко го освобождават, но после пак го съдят и го вкарват в килията. Лепват му петгодишна присъда, която Трифон Кунев, въпреки разклатеното си здраве, излежава в Сливенския затвор. Престоява там 3 години, два месеца и четиринайсет дни.

За Държавна сигурност, поела надзора над него след прокуратурата, той е опасен враг. Разработката му носи названието „Камиларят“. Набързо му отнемат софийското жителство, но после решават, че ще е по-лесно да го наблюдават в столицата, така ще могат да разплетат и „престъпното кълбо“ на връзките му.

Пускат по дирите му агентите „Стою“, „Лидия“, „Евгени“, „Лукомский“, „Балкан“, „Острец“, „Тертер“, „Сашо“, „Тончо“, „Вихра“, „Сеул“, „Ружена“, „Таня“, „Райков“, „Манолов“. Преизобилие от следящи очи и уши.

По онова време той отново живее на ъгъла на площад „Славейков“ и ул. „Раковски“ (кооперацията странично на Столичната библиотека) у вярната си приятелка д-р Дафина Кьорчева, сестра на покойния му другар, известния литературен критик Димо Кьорчев.

Следят и провокират (безполезно) стария писател, който като рицар на скръбния образ движи из софийските улици овехтялата си широкопола  шапка (навремето подарена му лично от Яворов).

Интересува ги с кого се среща и за какво говори, а и какво мисли. Съчиняват се имагинерни сценарии (пак под надзора на прокуратурата) –как той бил задграничен представител на „Зеления интернационал“, а международните си контакти осъществявал чрез д-р Кьорчева.

Фиксират ден по ден в коя бръснарница влиза, какво си пазарува, особено ги вълнува защо купува цветя.

В резултат имаме запазена една от последните „софийски разходки“ на Трифон Кунев, записана от оперативен работник:

В 16,30 ч. излезе и тръгна по ул. „Раковски“ и „Граф Игнатиев“, влезе в магазина за детски играчки. След 10 минути излезе, продължи по ул. „Граф Игнатиев“ и до стадион „Спартак“, влезе в клозета. След 1–2 минути излезе, върна се по ул. „Граф Игнатиев“, бул. „Евлоги Георгиев“ и в 17,15 ч. влезе на 104 (…).

В 8 ч. обектът излезе с пазарска чанта и тръгна по улица „Раковски“, „Неофит Рилски“, влезе на 62 номер в хлебопродавницата, откъдето си купи хляб и се върна обратно по улица „Неофит Рилски“, „Раковски“, влезе на номер 137 в „Плод и зеленчук“, където също си купи нещо и излезе, купи си вестник и в 8,25 ч. се прибра у дома си.

Строго поверително
Отпечатано в 2 екз.
7 септември 1953 г.

На 1 февруари 1954 г. „Камиларят“ напуска този свят.

Два дни по-късно ДС отбелязва: „Да се закрие разработката. Умрял“.

Да, Велики инквизиторе, да, внуци на бай Ганя Балкански, да – всичко е позволено на човека, освен онуй, което Бог му е запретил, а то е – да отнема свободата на своя брат.

(Трифон Кунев, из „Челядта на Бай Ганя Балкански“)

Тони Николов е философ и журналист. Главен редактор на Портал Култура и сп. "Култура". Специализирал е в Папския институт за Изтока (Рим) и в Училището за висши социални науки (Париж) в групата на проф. Жак льо Гоф. Член е на Международното общество за изследване на средновековната философия (S.I.E.P.M) в Лувен. От 2005 г. до 2009 г. е главен редактор на Радио Франс Ентернасионал – България. Автор на статии в областта на средновековната и съвременната философия, преводач на книги на Ж. П. Сартр, Ж. Ф. Лиотар, А. Безансон, Ж.Бернанос, Р. Жирар, Ж. Грийн, Вл. Гика, К. Вирджил Георгиу и на книгата на Бенедикт XVI „Светлина на света”. Съставител на четиритомника с есета на Георги Марков и на неиздадените ръкописи на Иван Хаджийски. Дългогодишен хоноруван преподавател в СУ „Св. Климент Охридски”. Автор на книгите: "Пропуканата България" ("Хермес", 2015), "Българската дилема"("Хермес", 2017), "Спомнена София" ("Рива", 2021, отличена с Наградата на София за литература), "Бленувана София" ("Рива", 2022), "Има такава държава" ("Хермес", 2023), "Незабравена София" ("Рива", 2023)

Свързани статии

Още от автора